Естествено след това беше да отидем при самите „рокери“. Не само заради безпокойството, че в няколко сродни клуба може да се наложи да откриват всеки за себе си „колелото“, а и защото тяхното мнение щеше да се окаже решаващо в случая. И понеже в „Лебеда“ всички оживено обясняваха и ръкомахаха и не можахме да запомним имената и репликите на всеки, си позволихме да предадем разказа им от тяхно име.
Срещнахме се с „рокерите“ от Западен парк след обаждането на Начко Андонов, инструктор по мотоциклетизъм към общинския съвет на ОСО при община „Възраждане“. Ето думите му, които ни доведоха при тях: „Набедиха момчетата за неуправляеми, хулигани и какви ли не още. Дадоха им уж клуб, почистиха го и им го взеха след това. На всяка крачка има клуб на пенсионерите, а младежките се броят на пръсти. И не са неуправляеми младите, щом при първото повикване се явиха почти всички, и за основаването на клуба, и за състезания. Според мен има незаинтересовани ръководители, защото на разпратените 150 покани не се отзова нито един.“
Той ни насочи и към секретаря на общинския комитет на ДКМС Георги Бочуков, с когото беше и вторият ни разговор.
„Сигурно си спомняте онези думи на М. С. Горбачов пред XX конгрес на ВЛКМС, за двата тротоара, по които вървят младежите и ръководителите на комсомола. Та ние, в бившия Димитровски столичен район, решихме да тръгнем по един тротоар с младежите. Така създадохме клубовете по скейт-борд и музика. Но с мотоциклетистите нещата са по-сложни. Те са на възраст от 18 до 25—26 години. Сред тях няма нито един неработещ или неучещ. Знаят си възможностите и интересите. Затова искаме да им дадем възможност сами да определят статута на клуба, да решат с какво да се занимават, да изберат ръководството си и да им помогнем с каквото можем. Донякъде успяхме. Наистина, взеха им клуба засега. Но нямаме намерение да ги изоставим. Началото беше добро. Мислим, че могат да се създадат клубове към заинтересованите организации, които дори могат да се конкурират“
Гледахме в едно списание снимка на момчета, насядали на моторите и се усмихват. А текстът отдолу горе-долу такъв: „Трудовите хора отиват на работа, а безделниците им се присмиват.“ Нито се казва в колко часа е снимано, нито къде. Така и на нас могат да ни лепнат нещо подобно с надпис, ако ни снимат привечер пред „Лебеда“ или някоя събота или неделя. Както ни лепнаха това „рокери“. Защото за повечето хора сме хулигани, нарушители на реда и тишината, безделници…
Та с „безделниците“ да започнем. Искаме да ги питаме тези, дето ни лепят етикетите, знаят ли как се спестяват пари за мотор? И може ли да се кара мотор без пари, защото бензина никой не го дава без пари. А частите, а ремонтите? Откъде ще ги вземем тези пари, ако не работим? Поне сред нас няма нито един безделник. Пък и повечето сме семейни, жени и деца храним.
Изглежда, дразним останалите, защото ПОСТОЯННО СЕ ДВИЖИМ, а те седят на едно място, зад прозорците и в канцелариите и се придвижват само с трамвая или автобуса. То пък едно движение и нашето…! Тръгнем ли с повече от два мотоциклета, и катаджиите веднага ни спират. И се започва една проверка… документи за собственост, паспорти, месторабота, мотоциклета от гумите до мигачите.
По-миналата година тръгнахме на мотосъбор. Ама не организиран, а наш, ей така да се видим мотористите от цялата страна в Калофер. Защо точно там, и ние не знаем, но така се разбрахме. Познаваме се от състезания, по пътищата сме се засичали и се уговорихме криво-ляво. Че като се започна още от София… Оттук няма да минавате, оттам ще заобикаляте. В по-малките градчета по пътя събират документите на влизане, превеждат те с патрулната кола до другия край и там ти ги дават. Един възрастен моторист от квартала, над 50-годншен е, и него го набедиха, че е „рокер“.
Веднъж, в Средногорие, на 132 мотоциклета направиха „основен технически преглед“ край пътя. Откриха само една изгоряла крушка за дълги светлини и искаха да ни задържат всичките в управлението. Но ние си знаем правилника. Отстраниш ли незначителна повреда на пътя — продалжаваш.
На катаджиите — какво да се сърдим. Те си изпълняват задълженията и нарежданията. А зад тези нареждания стои „общественото мнение“, според което сме истинска опасност за движението и реда. Защото сме на две колела, носим кожени якета, каски и колани. Ами опитайте да карате мотор по фланелка, да ви видим. Другото е за емблемите. Много сме били накичени, все чужди надписи сме носели. Носим емблемите и фирмите на нашите мотори. А ако някой не разбира кои са фирмените знаци — да ги научи.
На 9.IХ. миналата година направихме мотопарад, с мотоциклетите, по двойки, със знаменца. Поставихме цветя пред всички паметници в квартала. Секретарят на тогавашния Димитровски район Георги Бочуков също беше с нас. Гледаха ни с друго око, вече не бяхме „рокери“ и безделници, бяхме „организирани“ и никой не ни закачаше.
Та стигнахме и до организацията. Ние си я имахме още преди основаването на клуба.
И традициите ги имаме, преди нас се събираха други с моторите, десетина години по-възрастни. Но за да ви стане всичко по-ясно, ще ви разкажем КАК ЖИВЕЕМ.
Определяме си един ден на пролет и излизаме всички с моторите. Поводът — рожден вен, на някого му се родило дете и т. н. Тогава показваме какво сме майсторили цяла зима, защото застудее ли, всеки от нас се затваря в мазето и работи по мотора си, прави подобрения, лъска, боядисва. Затова първото пролетно събиране е нещо като преглед.
При нас техническият контрол е естествен. Та нали ако нещо не е наред, цялата група започва да те поднася, може и име да ти излезе. А това двигателят да не ти работи като часовник, спирачките да не са изправни, светлините или да ти е мръсен мотоциклетът — по-добре да не се вясваш.
И тръгваме. До Бонсови поляни, Тихия кът, Банкя. После до морето. В Созопол и в Ахтопол също ни познават — „рокерите“ от Западен парк. Движим се по 20—30 мотора заедно, разпределяме си багажа, един носи една част, друг — друга, инструменти н т. н. Каквото и да ни се случи иа път, винаги сме готови да си помогнем, захъсване няма.
Ние мотористите сме много по-етични по пътищата от автомобилистите. Щом видим някой на банкета, и спираме да разберем какво му се е случило. Всеки се чувствува длъжен да помогне, да услужи с нещо. Дори когато спрем за почивка, се налага да махаме на минаващите, за да не спират, да не си губят времето.
Пита ни наскоро един: „Какво правите, като се събирате, какво толкова може да си говорите за тези мотори?“ Има много неща по моторите. Например като излезе „Авто-мото свят“, за нас е празник, обсъждаме целия вестник.
Не понасяме кражбите и крадените мотоциклети. Миналата година изчезна един. Цял ден хвърчахме из София, до вечерта го намерихме. И това ако не е организация…
Как живеем. Като приятели, като хора, които имат нужда едни от други. Не си падаме по пиенето, почти не пушим. Не ни обичат много по заведенията, само на кола и кафе сме и им пада оборотът от нас. Познаваме се почти всички, от цяла България И все пак не сме еднакви.
РАЗДЕЛЯТ НИ „КУБИЦИТЕ“
С най-слаби мотори са „симсонкаджиите“. Те са и най-малки — 16—17-годишни. Обичат да се перчат пред момичетата си, бръмчат излишно, карат само на една гума — въобще „майстори“. Не се погаждаме много с тях. Ние не сме по шума. На три преки от квартала вечер гасим моторите и се прибираме по инерция. Нали тук живеем, и децата, и съседите ни вече спят. Та някой „бръмчащ“, ако се завърти около нас и не ни влезе в тона, скоро си отива. Пък и за какво да си говорим, ние от тези мотори не разбираме и те заедно с нашите не могат да вървят.
Другите са с „големите кубици“, над 500, и расовите мотори — Кавазаки, Сузуки, КТМ, БМВ и т. н. И с тях нямаме много общи теми. Те си разменят части, снабдяват се по свои начини, за своите мотори си имат приказка. Разбираме се, взаимно се уважаваме, но се разминаваме. Пък и нашите мотори не могат да вървят наравно с техните, те са по-мощни и бързи.
Нашите са 250—350-кубико- ви, предимно Ч3, МЗ, има и- ИЖ. Социалистическо производство са, намират се части горе-долу. Специализирали сме се по тях, познаваме ги и можем сами да си ги оправяме. И са ни по джоба, разбира се. Никога на такъв мотор нямада сложим емблема или надпис Кавазаки, Сузуки и др. Защото за нас е чест да стегнем и направим блестящо Ч3- то, това е въпрос на престиж, а не носенето на безсмислени в случая надписи.
Но кубиците определят и начина на мислене, и интересите. Те са израз на възможностите. Познаваме момчета от нашата„кубатура“, които работиха по 3—4 години в чужбина, за да си купят западен мотоциклет. Успяха, но сега са при „големите кубици“ и вече рядко се виждаме.
От квартала сме 25—30 души. При нас идват и от Красно село, от Суходол, от други квартали. Просто някой довежда приятеля си, той седи два-три пъти при нас, ако му хареса и ние го харесаме — остава, ако не — отива си. Така че организацията си я имаме отдавна.
МОТОКЛУБЪТ е от миналата година. Тогава от нас се заинтересуваха от ОСО, най-вече бай Начко Андонов. Той е треньор по мотоциклетизъм и инструктор. Повечето сме изкарали книжки при него. Направихме три състезания по „майсторско управление на мотоциклет“, мотопоход до Трън, по следите на партизанския отряд. Тогава ни подкрепи и районният комитет на ДКМС. Идваха при нас, говорихме, те осигуриха наградите за състезанията, обещаха да ни помогнат. Действително, след време успяха да издействуват стария клуб в трафопоста за нас. Уговорката беше сами да го оправим и обзаведем, а когато има нужда, да го отстъпим за някое събрание, което няма къде да се проведе. Трябваше да асфалтираме отпред площадка за моторите, че даже и за работилничка имаше място. Този клуб седеше изоставен от 4—5 години, със счупени стъкла и никой не се сещаше за него. Да не ви разхазваме колко колички и с какво изкарахме оттам. Оправихме тока, сложихме лампи, изчистихме, подредихме. От младежкик клуб „Красная пресня“ ни дадоха старите столове, подредихме ги, сложихме
тенис-масата. Тя е на ОФ-организацията, но ни я дадоха. И като че ли тръгна работата.
Но от ден до пладне.
От ОФ-организацията решиха, че в този вид помещението било подходящо за клуб на пенсионера. Поскарахме се. Реши се да бъде клуб и за нас, и за пенсионерите. Но така не става. Ние с тях на едно място не можем да бъдем. Нашите уважения към възрастта и труда им. Но сме много различни и по интереси, и по занимания.
На тях всичко им пречи, и това, че се събираме, и това, че караме мотори.
След това се оказа, че помещението било на обществено „хранене“, сложиха кафе-машина, не ни допускаха дотам. Накрая смениха и бравата. Е питаме, не беше ли ясно всичко това от началото. Трябваше ли да хвърлим толкова труд и надежди, за да останем пак на улицата, където си бяхме.
От „Красна поляна“ дотук има поне 10 клуба на ОФ и пенсионерите. По цял лен са заключени и ако вечер се събира някой в тях, то ще е за събрание. Единственият младежки клуб е „Красная пресня“, но той е само за официални мероприятия.
Та сега сме клуб само на книга. А не сме малко хора, 45—50 души по списък. Това помещение ни беше страшно нужно, Защото с него щяхме до заживеем като членове на истински клуб. Как ли? Горе- долу така:
През седмицата ще се събираме вечер, ше гледаме видео-филми за мотоциклетни състезания, ще правим срещи с разни хора, свързани с интересите ни, състезатели, механици, лектори. Ще поканим дори началника на КАТ. Нека ни каже изискванията си, пък и ние да си кажем болката. И книги ще обсъждаме, и тенис ще поиграем. А защо през зимата ди не отидем организирано на ски, на кънки, на плуване. В събота и неделя ще ходим на излети. Ще участвуваме и в състезания, но наши, любителски. Защото нямаме мотори за трошене, нито можем да се мерим с кросаджиите и пистаджиите. Можем да направим картинг с наши части, да подготвим някое момче за състезател. Или да помогнем на доброволния отряд, вече имаме известен опит. Но с това обществено мнение за нас ще вземат да ни изкарат истински рокери, ако спрем някого като сътрудници на ДОТ. Та много възможности се отварят. Но къде да каним тези хора, къде да се съберем, за да уговорим всичко, това, къде да се почувствуваме у дома си. Ето за това ни е помещението, така виждаме бъдещето на клуба. Съгласни сме да работим и с ДКМС, и с ОСО, но вече сме внимателни, когато подхождаме към някоя организация. Тази история със сменената брава ни е като обеца на ухото.
В списание „Днес и утре“ четохме как постъпват сега в Съветския съюз. Събират младежите от разните там „неформални групи“. Питат ги: „Ти „Металист.“ „Какво правиш?“ „Слушам музика.“ „Какво търсиш в нея? „Себе си!“ — много умно! Но нищо, ето ти ключа от клуба „Хеви метъл“, отивай там, занимавай се. Така и с „рокерите“, „пънкарите“ и т. н. И вече не си извън обществото, не си хулиган. Защото интересът ти е признат за твое право, не си вече вреден, не влизаш в територията на „неформалното“, т. е. намираш си мястото.
Ние не търсим „себе си“, а някакви неясни и мъгливи формулировки. И в живота имаме място, щом работим, отглеждаме деца. Засега сме само едни набедени „рокери“! Защото знаете ли какво е това истински „рокер“. Човек, окичен с кръстове, вериги и гривни, който сее насилие около себе си, помпа се с наркотици, има неофашистки възгледи. Е, какво общо имаме с всичко това? Само моторите.
Не знаем какво ще стане сега, когато се определиха общините. Сигурно ще ни предложат нещо. Но ние искаме да си останем тук, в нашия квартал, тук живеем, тук се събирам открай време, момчетата от другите квартали идват при нас, така че не е нужно да се местим по други общини. Дори да пропадне тази работа с клуба, пак ще си останем същите. Вече много от нас са не само приятели, но и роднини. Децата ни растат заедно, жените ни се познават. Свързат ни моторите и сме благодарни, че стана така. Чрез тях открихме света на приятелството. Можете да ни видите всяка вечер в кафенето на „Лебеда“ над чашите с наливни кола, сега това ни е сбирката, докато ни изгонят и оттук иякой ден.
Нас, набедените „рокери“ от „Западен парк.“
Вижте още: Кавалкадата на рокерите
Спомени от Народната република socbg.com







