Кавалкадата на рокерите

 Препечатано от сп. „София“, 1989 г.

   Автор: Наско Мандаджиев

  Мотоциклет хиляда кубика и черна завист пред „Магурата“

Кой може да си купи „Кавазаки“

Дефицитът не е само търговска, а и социалнопсихологическа категория

Някъде над НДК се заражда бръмчене на двигател. Към трамвайната спирка то прераства във вой, пред сладкарница „Магурата“ – в мощен бумтеж, за да слезе при ресторант „Форум“ /отново през фазата на воя/ до нулата. Досущ като сирените на софийския гарнизон. Наистина, ако тези аудиоемисии не траят секунди, човек би помислил, че ще се случи нещо…

Не, разбира се, това е най-обикновен делник в столицата – в квадрата, образуван от булевардите „България“, „Витоша“, „Патриарх Евтимий“ и „Фритьоф Нансен“. „Сирените“ не са военностационарни, а цивилни и мобилни. Свръхмашини от хиляда и повече кубика ръмжат и вият като на война.

„Мотоциклетният СПИН“ влезе в България преди около пет години. Тежките машини лесно прескочиха националната ни граница и загърмяха по нашите пътища, като сложиха своя „модерен урбанистичен акцент“ в по-големите ни градове. Японските „Хонда“, „Сузуки“ и „Ямаха“, западногерманското БМВ, италианската „Лаверда“ се затъркаляха по българските улици, управлявани от двайсетгодишни храбри българчета. Миналото лято служител от КАТ, контролиращ района около НДК, ми довери /не успях да разбера дали с укор или с възхищение/, че един младеж с „Кавазаки“ успял да вдигне от НДК до светофара на „Патриарх Евтимий“ 240 км в час. Ето че и ние развиваме собствена доморасла книга на Гинес – и може би вече е време да поканим този невръстен каскадьор /ако е още жив/ да постави световен рекорд, като прескочи с мотоциклета си 13 вместо досегашните 12 автобуса. …На такива крайни стъпки нашият младеж сигурно няма да се съгласи. За него е достатъчно „да го раздаде“ в центъра на столицата – със скорост и вой, да покаже едно-две „парчета“ пред „Форум“ и „Магурата“. И толкоз… Черни обувки с гамаши и с по пет лъскави катарами на глезените. Тесен джинс /ако мотоциклетистът не е успял да се снабди с рядката стока черен кожен панталон/. Черно яке с ципове и клипсове повече от тези на Майкъл Джаксън. Каска, сякаш взета от „Седморката на Блейк“. И тъй на-татък, и тъй нататък. Да не забравим важния аксесоар – мацката с минипола и с дълго краче, която е прегърнала здраво през кръста своя хилядакубиков принц, но не толкова от любов към него, колкото от заплахата силното ускорение /100 км в час за пет секунди/ да я изтърси там, където се е качила. Изобщо изпълнителят на това упражнение си е „щуро копеле“, както ще се изразят за него завистливите безмотоциклетни стойкаджии пред „Магурата“.

В порядъка на двайсет- или десетгодишното закъснение, с което идват у нас световните модни измишльотини, може да се каже, че мотоциклетната мода властва в България именно сега. А хората от средното поколение добре си спомнят времето на шейсетте години, когато тя се зароди; някои може би са гледали американския филм „Ангелите на ада“, който показа на света първата демонстрация на тази мода. Светът по правило се движи спираловидно между пасивността и агресията – така и рокерите – „ангелите на ада“, с тяхната „брутална идея за живота“ застанаха на другия полюс на битниците и хипитата. Филмът в общи линии разказваше за живота на група момчета и техните приятелки, коитo, облечени изцяло в черни кожения дрехи и „пришпорващи“ своите моторни страшилища /Във филма те бяха марка „Харли Дейвидсън“, тежките машини, които се използват от американската полиция/, тероризират всяка вечер жителите на едно градче.

Филмът се “прожектира“ от няколко години и у нас, разбира се, с повече демонстративност и юношеска фукня, отколкото /за щастие/ с другите  аксесоари на това групарство – садизма и тероризма, бандитизма. Домораслите ни „ангели“ също ще си позволят да нанесат някоя и друга „плесница на обществения вкус“, макар и не съвсем скандална. Неотдавна на наш булевард наблюдавахме един от демонстрационните номера на тежко моторизираната „гвардия”.

Машините бяха шест и се движеха във формата на острие с херувимската скорост 40 км в час, като заемаха всички ленти на булеварда. Беше върхов час за движението, зад мотоциклетите бързо се наредиха колони от автомобили, шофьорите им известно време се движиха чинно зад кавалкадата. Разбира се, не издържаха на тая блокировка и надуха клаксоните. Това вероятно е бил и чаканият момент за „ангелите“. Те намалиха без никакво притеснение скоростта си до 20 км в час, така изминаха стотина-двеста метра и след това смениха „калъпа“ – рязко увеличиха скоростта, на пълна газ „издухаха“ своя ариергард и изчезнаха на хоризонта…

Да бъдем благодарни на подобни прояви, все пак те не са общественоопасни – ще каже трезвомислещият столичанин, защото може да се случат къде по-тежки неща. Достатъчно е само да се помисли какво може да стане с младеж, който няма достатъчно силни ръце да обуздае мощния многокубиков кон /впрочем данните на столичния КАТ информират, че има немалко нещастия с тежки мотоциклети/.

Но най-интересното се крие не в резултата от младежките номера на столичните рокери, а в социалните размисли, които те пораждат у обикновения столичанин. Разсъжденията започват с простите силогизми: държавата не продава масово тежки мотоциклети – следователно те се купуват от чужбина или от „Кореком“, – купуват ги българи, които най-често притежават скъп западен автомобил, за да си позволят лукса да имат още едно скъпо валутно возило – следователно мотоциклетистите са деца на заможни хора. Оттук следва заключението – в нашата държава на социално равенство се допуща социално неравенство. Както забелязваме, гърмежът на хондите откънтява веднъж по булеварда и дваж повече в главата на правдолюбивия среден гражданин: Как така? Защо?

Отговор на всичко това има, той е обикновен и не е антисоциален. Вече много българи работят в чужбина и е възможно за един любвеобилен, дори не толкова заможен татко да купи на обичния си син хилядакубиков подарък по случай неговото абитуриентство. Този отговор не носи социално напрежение. Покупката е моя срещу положен от мен мъчителен труд – в пустините на Азия или Африка, да имате нещо против това? Нямаме, ще отвърнем, ала все пак въпросът “защо“ ще се повтори. Защо и с моя – също мъчителен труд, тук, в моята родина, не мога да купя на сина си такъв подарък. Оттук нататък в дискусията отговорите се увеличават и разчленяват…

Дефицитът не е само търговска, а и социалнопсихологическа категория. Юношата с филипинско джинсово яке, девойката с абитуриентска рокля от Франция, естествено, ще имат по-високо мнение за себе си. А в скалата на ценностите собственикът на тежък мотор би трябвало да има най-високо самочувствие. Това не бива да ни учудва, нито да ни кара да недоволстваме от рокерите и да искаме, примерно, одържавяване на техните машини. Младежта е една и съща в целия свят – дръзка, изтъкваща се, оригиналничеща. Миналото лято видяхме по бул. „България“ процесия на рокерска сватба – трийсетина мотоциклета с облечени в черно водачи и младоженка, облечена в бяло. Нищо лошо, младежки работи, както се казва. Само в тия младежки работи не трябва да приемаме /и допускаме/ ексцесиите, които прави от време на време свръхдръзката и свръхоригиналничещата младеж /не всички тежки мотористи влизат в разрез с общоприетите правила на поведение/.

А разговорът може да се допълни и с това, че търговията с тежки мотоциклети взема спекулативен характер. Едно ново тежко „Сузуки“ може да струва две нови „Лади“, едно старо БМВ – две стари „Лади“. Най-печелившето перо в „сувенирните“ покупки на нашите моряци от търговския и риболовния ни флот са покупките на мотоциклети. Преди няколко години пътувахме с кораб по т.нар. „средиземноморска“ линия – от Босфора до Гибралтар. На връщане към България един моряк купи и качи на палубата петстотинкубиково „Сузуки“, купено на старо. Като има предвид гореспоменатите ценови сравнения, всеки от нас може да изчисли какво ще спечели морякът от продажбата на един тежък мотоциклет и какво ще спечели, ако прави това всяка година. С този пример не желаем да покажем завист към такъв род бизнес, нито пък яд, че тежките мотоциклети се увеличават у нас. Само ни е мъчно, че държавата ни не е валутно богата, за да снабди своята младеж с такива возила, които да се купуват с български пари на световно изравнена цена.

И така – БМВ, „Хонда“, „Лаверда“.

Мощни цилиндри, водно охлаждане, спидометри в мили. Скрити въздишки и черна завист пред „Магурата“… Хубавицата притичва през булеварда с две кафета в ръце, подминава пингвинското сборище от бъбрещи магурци и отива до своя кавалер мотоциклетист. Изпиват набързо кафето, надяват каските и „Хондата“ отгърмява със сто километра в неизвестна посока. Отива двойката някъде на вечерен „лайф“, а пред сладкарницата остава завистта…