Спомени от Народната република
Начало / Лица и истории / Духът на времето / През 1987 г. във всяко училище имаше български компютър

През 1987 г. във всяко училище имаше български компютър

През 1987 се усещаше разклащането на старата система, имаше инфлация и дефицит, долара вървеше упорито нагоре. Същевременно, това беше и периода на широкото разпространение на микрокомпютрите, „Правец 82“ беше във всички училища, „Правец 16“ също набираше популярност. Дори в някои от университетите имаше западни микрокомпютри като Apple, IBM. България беше специализирана в рамките на Съвета за икономическа взаимопомощ – СИВ (нещо като EU за страните от Източния блок) в производството на микрокомпютри. За тези първи микрокомпютри у нас накратко бях разказал в https://rkpetkov.blogspot.com/2020/06/ram-when-ram-was-very-little-or-some.html

На този технологичен фон се появиха и първите компютърни изкуства- електронната музика и компютърната графика. Бързодействието и паметта на машините тогава бе малка и единствено тези цифрови изкуства си пробиваха път. 

Електронните синтезатори, като Yamaha DX 7 бяха сравнително достъпни на запад за индивидуално ползване (начална цена $1995) и електронната музика навлизаше на музикалния пазар. Не на последно място, голяма роля в България играеше и създаденото в БНР студио за електронна музика, издаваха се и плочи с такава музика.  Създадоха се и редица клубове „Компютър“ към ЦК на ДКМС, в почти всеки град имаше такъв клуб (за ученици). Персоналните компютри имаха някакви графични способности и особено с появата на EGA и VGA дисплеите, интереса към компютърната графика нарасна. Появиха е и първите графични станции като Silicon Graphics, които, макар и скъпи, показваха възможностите на CAD системите и графичните редактори. През 1991, фирмата „Експерт-сервиз“ с ръководител Зоя Чобанова, заедно със Студентското общество за компютърно изкуство (СОКИ) започна издаването на първото списание за компютърна графика у нас, сп. „Графика с компютър“. Като един от редакторите, Росен Петков отговаряше за рубриката „компютърно изкуство“.

Това бяха годините на преход от аналоговите към цифровите изкуства. Видеоизкуството още беше популярно, имаше редица автори на видео-инсталации или създатели на видео-арт. През 1994 Студентското общество за компютърно изкуство (СОКИ) / Student Computer Art Society (SCAS) съвместно с Гьоте-институт реализира една голяма изложба на немско видеоизкуство, в Галерията за чуждестранно изкуство (сегашната „Квадрат 500“). Бяха представени редица известни представители на видеоарта, като Chris Newman, Nam June Paik и други.

През 1996, в Студентския дом беше създаден Център за компютърни изкуства- съвместна инициатива на СОКИ и Центъра за изкуства „Сорос“, който подкрепяше проекти на млади автори (дебюти) в областта на новите медии и изкуства. По това време СОКИ беше и една от първите организации в България, които имаха собствен Интернет и сървър (тогава нямаше още Google :-), броени организации имаха Интернет).  Спомням си, че през зимата на 1995, когато навън имаше метър сняг и трудно се вървеше, един колега от БАН донесе в СОКИ рутер-а и го свързахме към предварително прекараната наета линия (две двойки медни чифтове) и Интернетът тръгна! Естествено, тогава Интернетът беше бавен, скъп и често се разпадаше. Някои колеги тогава стояха до среднощ пред екрана, четейки новини от CNN или свързвайки се с някой университет на другата част на земното кълбо, когато навън не можехме да ходим от навалялия сняг. Беше вълнуващо!

Въпреки, че в онези години инфлацията бушуваше, доларът беше стигнал 3000 лв., българските програмисти и дигитални артисти се изявяваха кой както можеше. Едни работеха „на светло“, други „на тъмно“. Един журналист от влиятелното списание Wired беше дошъл да пише статия за българският ИКТ сектор и за вирусосъздателите (Dark Avenger), беше ме помолил да го посрещна от летището, че чувал „лоши работи“ за пристигащите- таксита с неземни тарифи и т.н. Тогава той се срещна с редица представители на ИКТ бранша и написа интересна и дълга статия за състоянието на българските IT експерти в онези „тъмни времена“, написа и интересни факти за историята на българския ИКТ сектор. 

Въпреки кризата, колкото и да е странно, по тези времена имаше бум на видео-арт и на някои дигитални изкуства (компютърна графика, уеб-дизайн). Някои от видео-проектите по онези времена използваха смесена технология, снимани с камера сцени, дигитализация, компютърен монтаж, прехвърляне на видео. СОКИ притежаваше няколко платки за video capture и за възпроизвеждане, с които се дигитэлизаиаше видео, както и се записваше от компютър на видео-магнетофон (предимно SVHS или VHS). Тогава тези устройства бяха скъпи, сега една платка за video capture е стотина долара, но тогава струваха хиляди долари. С оглед на съхранението на тези видео-арт проекти, още през 2000 г. започна дигитализация на тези архиви. Този „преходен период“ е описан и в книгата на автора „За старите книги и компютърните изкуства“, 2010, 2012.

Дигитализацията на любителското творчество (както и на любителските формати като VHS и SVHS) е особено важна с оглед на няколко фактора- разпадат на лентите с времето (съхнене на основата, изкривяване, деградиране на магнитния запис), възможноститте за по-лесно търсене в дигитални архиви и възможностите за по-широко и атрактивно представяне на дигитализираните материали. 


д-р инж. Росен Петков- експерт по дигитални изкуства и медии, rosen@scas.bg

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.* Задължителни полета

*

// //