
Отива си едно време, което нашите деца няма да помнят, а техните дори да споменават. Отива си времето на едни тихи и кротки хора, живели скромно и отказали да станат част от бързия модерен свят. Те избраха да довършат дните си, така както са ги започнали – в малките си къщурки на село, в тишина и спокойствие, на родната земя.
Сега селата ни пазят само останките и спомените на една епоха, в която хората бяха задружни, помагаха си и живееха смирено. Макар да имаха малко, даваха много, защото знаеха цената на важните неща. За тях трудолюбието, почтеността, състраданието бяха истински ценните неща, а не трупането на нови и скъпи вещи. Затова времето, забързано към своето бъдеще, ги остави в миналото.
Осеяна е с пустеещи къщи земята ни. Като болест се разпростира обезлюдяването – къща по къща, село по село. Не ехти вече детски смях, няма глъч по нивите. Дворовете са пусти, обрасли с трънаци и неизживяно време. Няма ваканции при баба на село. Няма топли мекици и гонитба с петела на двора. Няма „до другото лято“. Хубаво беше под жаркото слънце на село. Хубаво беше да се сгушиш в баба…
Как да сме знаели тогава, че ще сме едни от последните, които ще изпратят едно умиращо време.
М. Лазарова
Спомени от Народната република socbg.com
Интересни са подобни разсъждения. Хората съжаляват, че в селата не е останал никой и децата не ходят за летата при бабите си, а в същото време, когато самите те се пенсионират, не отиват на село. Ами как да стане? Пенсионирайте се, идете на село, грижете се за земята и изповядвайте ценностите, които описвате. Така ще има при кого да отидат децата през ваканциите си, няма да пустеят и селата. Ама вече и бабите свикнаха на градските удобства, на интернет и нямат желание да гледат градина.