Значи, искате да живеете при социализма?

Един материал за „старите, но златни“ години на социализма. Цените вече почти съм ги забравил, така че ако помогнете с уточняването им, ще съм ви благодарен.

Писна ми от мрънкачи, които ми обясняват колко хубаво се живеело при социализма, как хубаво се пълнел корема и колко евтино било по морето. То това не е съвсем лъжа, само че в съвсем друг смисъл — когато човек е млад/малък, може да се чувства щастлив дори когато гони биволите по баирите около родното си село.

Съвсем друго е, ако по времето на социализма се опиташ да бъдеш самостоятелна личност, да живееш прилично, да изкарваш пари и да се чувстваш полезен на обществото.

Първо, да уточним — по онова време имаше социализъм и социализъм. Аз съм роден през 1969-та, и мога да разделя усещанията си от социализма на две части – до 1981-ва (1.0) и след това. Тъй като мина много време, хората основно си спомнят социализма след 81-ва (2.0), а той тогава вече имаше и някои човешки черти — беше достатъчно прогнил, доста по-либерален, с наченки на пазарни отношения и по-шарен от класическата си версия.

Класическият социализъм, без никакви „извращения“ и кръпки, беше горд със себе си и  беше по времето на Леонид Брежнев — тогава режимът не се чувстваше задължен да търси подкрепа в хората, да си играе на развенчаване на митове, нито пък да се опитва чрез хитроумни схеми – „стопанска сметка“, кооперации, работа „на акорд“, разрешителни за занаятчии и т.н., да подобрява икономическото си състояние чрез експлоатация на предприемчивостта на гражданина. НЕСВЪРЗАНОСТТА на доходите с приноса на индивида беше основен икономически принцип, който всячески се подчертаваше.

Та значи, по времето на Брежнев нямаше никакви законни (дори хипотетично) начини да се изкарват повече пари от порцийката, отсипана ти от държавата. Всички бизнес схеми (например публична продажба на домашно произведени дантели или буркани със сладко) минаваха за „нетрудови доходи“ , „спекула“, „незаконна търговия“ и можеха да бъдат конфискувани от народната милиция, а съответният „несъзнателен елемент“ (човешко същество, което не разсъждава по единствено верните партийни критерии, не се задоволява с отсипаното в паничката и се опитва да припечели нещо допълнително) санкциониран и дори вкаран в затвора, ако е по-амбициозен. Частното предприемачество просто беше напълно забранено. Затова и на кражбите не се гледаше с лошо око, ако се краде от частни лица (виж „Опасен чар“) — щом имаш какво да ти откраднат у дома, значи не ти е чиста работата, нали така. Социалистическата собственост беше най-висшата форма на собственост, а да гепиш от държавата се смяташе за най-тежко престъпление и през 60-те години са го наказвали с най-жестоки присъди.

Да започнем симулацията. Ето, вие сте 24-26 годишен студент, който не е родом от София и ви предстои дипломиране. Какво ви очаква от тук нататък.

С голяма вероятност ще можете да си намерите работа „по специалността“ — все някой от мастодонтите на социалистическата икономика ще ви вземе на работа. Започвате със 120 лева (бюджетът за инженери е константа, а инженери — много) – заплата на току-що завършил висшист, т.нар. „млад специалист“. Заплатата расте със стажа, т.е. на около 5 години ви я вдигат с около 10-15%. Ако имате много късмет и слушкате, се дореждате до т.нар. „премиални“, които се дават на отлични служители, с формално изпълнен или преизпълнен план (имитация на отчетност за имитация на работа), с безупречна репутация в очите на Партията, и без отсъствия от заниманията по политпросвета и от „доброволните“ бригади и манифестации. Но като млад специалист, това е малко невероятно да ви се случи, трябва все пак да станете поне малко по-старо куче, за да ви досипват кокалчета.

Разбира се, такива са условията, ако човек иска да живее като (гнил) технически интелигент, да живее уседнало и да се занимава с умствен труд. Иначе за повече пари можеше да се стане заварчик, тролейджия, автомонтьор, строител на национален обект, да се да замине като дървосекач в Коми или бачкатор по арабските и африканските страни. Медиците в Либия са точно от тоя контингент, който от хубавия социализъм избяга в пустинята да изкара по някой потен долар, и да поживее с екстрите на социалистическия арабски режим, включително и с правосъдието му.

Нарочно не споменавам хуманитарните специалности — това бяха много желани специалности, запазени за определени категории млади хора, които започваха професионалния си живот с компромис и цял живот се учеха да правят компромиси със съвестта и с таланта си. Както сега се вижда от докладите на комисията по досиетата — голяма част от тях са взели и решението да сложат пагони и да разменят приятелствата си срещу пари и кариера.  Веднъж поддали, българските писатели, журналистите  в централни медии, скулпторите и „ангажираните“ певци си живееха живота по вили, почивни станции, командировки, творчески домове и на срещи с почитатели.

Хлябът наистина е по 26 и 34 стотинки защото е субсидиран от държавата (и затова хората си хранят прасетата и кокошките с него), прясното мляко е 36 стотинки, киселото — 23. Боза половин литър е 12 стотинки. В магазина има два вида салам, луканката няма какво да я гледате (12-16 лв килото), един вид кисело мляко, един вид прясно мляко, 1 вид захар,  1 вид халва, 1 вид локум, 1 вид бира (с парцали), 1 вид лимонада (или оранжада, с парцали), 1 вид полусухо вино, 2 вида кашкавал, 1 вид нетраен колбас (Камчия или хамбургски), 1 вид кремвирши, обикновени бисквити, детски закуски, ориз, хляб, произведен в последните 3 дни (може и днес да е произведен, но е голяма рядкост, хлябът (заводски) обикновено е нормално твърд, т.е. може да се реже на филийки 1см, доста рядко е мек и топъл) два вида български шоколад, два вида български шоколадови бонбони (черноморец и фини млечни), два вида вафли (обикновени и боровец). Разбира се, в случая става дума за доста добре зареден супермаркет в София. Не навсякъде има супермаркети и такова разнообразие. Обикновено хлябът се купува от магазин за хляб, месото от магазин за месо, млякото — от магазин за мляко. В провинцията положението е доста по-зле. Хората идват с влака да си пазаруват от София. Като излязат дините на пазара, с дневната си надница може да си купите 1 по-голяма диня. Ако правиш ученически/студентски рожден ден у дома – не ти мърдат 2-3 дена обиколки по магазините (майонеза, салам, франзели, безалкохолно, торта и т.н. – никога не се продават на едно място, камо ли в квартала, отделно грах, краставички, кремвирши и картофи за руската салата).

В плодзеленчуците през зимата се продават туршия и зеленчукови консерви, пресни зеленчуци през зимата въобще няма. Първите пресни салати излизат през март и то чак през 80-те, когато се появиха повечко парници. Луксозни (трудно откриваеми, но все пак достъпни с левове) стоки са — кока колата (1 лв за литър), пепси колата, руската водка, коняк „Плиска“, лещата, фасулът, маслините, изварата, пресният хляб, ръженият хляб, хайвер, подправките, маргаринът, кафето на зърна, франзелите, агнешкото, телешкото, пъстървата, шуменското, сухото вино, шипков мармалад, вафли морени, орехи, пъстърма и всякакви филета, шунки и сухи колбаси, цветно зеле, сирене дунавия, албански портокалов сироп, дамски превръзки, безалкохолни напитки, кожени обувки, кожени дрехи, бяла халва, бутилирана минерална вода. Често липсващи са (изискват презапасяване) – олио, швепс, фотографски филми, сухи супи и бульони, салфетки, тоалетна хартия, опаковъчна хартия, крема сирене, сиропи. Имаше магазинчета, където например само мелеха кафе. Мляно май не се предлагаше. Във всички тези категории обикновено имаше само по един продукт.

Нали си носите торбичка? Защото ако не си носите, трябва да оставите всичко обратно на щанда. Никъде не предлагат никакъв амбалаж, освен традиционната кафява амбалажна хартия с която се завива всичко – от салама и рибата до бельото, тетрадките и колетите.

Има и една категория продукти, които въобще (или почти) не се продават по магазините, а циркулират само по пазарите и по домашните схеми на бурканената икономика – от селото към града – люти чушки, някои видове туршии, сушени чушки, компоти, сладка, домашна лютеница (да не се бърка с продукта, който се появяваше по магазините), консервирани пилета, консервирано месо, консервирани печени чушки, лозови листа, доматено пюре, грозде, круши, дюли, смокини, вино, ракия и т.н., а от града към селото пътуват – месо, лекарства, безалкохолни, всякакви домашни потреби и уреди,  дрехи, електроника и др. (Луканката е вид валута – спомнете си „Оркестър без име“)

Живеещите в София са привилигеровани, защото има магазини, където съответната стока се продава почти целогодишно (е, тя се появява инцидентно и на други места, но не може да се прогнозира кога и къде). Например фотографски филми ORWO можеш да си купиш почти винаги от щанда в ЦУМ или от магазинчето до Американското посолство (сега център „Сервантес“). Консерви с пушена скумрия имаше в един рибен магазин на ул „Витошка“, минерална вода „Горна баня“ в пластмасови бутилки — в Халите, франзели — в хлебарницата на „Графа“, фъстъци – на „Графа“, по-близо до канала. Ако ти се яде пица – отиваш срещу ВИТИЗ (НАТФИЗ) и на още 2-3 места, ако ти се пие натурален сок — в една сладкарница до „Дондуков“ само на една спирка от нашето училище. Ако си любител на техниката — „Млад техник“ на бул. „Георги Димитров“ („Мария Луиза“) те очаква. Пуканки винаги има на „Орлов мост“.  Разтворимо какао на пакетчета продаваха в магазинчето на хотел „Хемус“. София, ей, столица — колко много неща има там!

Книжният пазар беше много лесен за следене, защото в месеца излизаше максимум по една книга, която си заслужаваше. Аз с моите ученически бюджети можех да си я позволя. Разбира се, това не гарантираше, че ще я имам – трябва да попадна на точната книжарница в точния момент. До ден днешен си спомням как уцелих в книжарницата на паметника „Левски“ два тома на Карл Май. Само след 20 минути на опашката бяха мои!

Съвсем нормално е, за да откриете всички търсени стоки (от гореизброените), да се наложи да обиколите всички магазини в квартала, защото ту има нещо, ту изчезва. Магазините работят до 7 вечерта и в събота до обяд.

Свръхлуксозни стоки (само на черния пазар, в Кореком и безбожно скъпи) бяха следните — чуждите марки уиски и всякакъв чужд алкохол и чужда бира, чужди цигари, чипс (българският не ставаше за ядене, капеше олио от него), нескафе, аерошоколад, ядки, портокалов сок, сухо мляко, какао и въобще всякакви натурални сокове, ароматизирани сапуни, шоколадови яйца, тоблерони, чужда козметика (унгарска или полска например!), пресните плодове и зеленчуци извън сезона, банани, портокали, мандарини (продават се само седмица-две около Нова Година, само до 2кг на човек на опашката), шарени дрехи, дънки и джинси, хубави обувки, дамски чорапогащи, маратонки, бански костюми и специализирани спортни стоки, всякаква портативна електроника, книги на чужди езици. Разбира се, всякакви диетични и здравословни храни попадат също тук. Недай си боже да страдаш от някоя болест, изискваща по-специална диета – хепатит или диабет, например.

Много от мечтаните стоки се продават само в „Кореком “ – магазини, където може да се пазарува с чужда валута. В социализъм 1.0 дори нямаш право дори да видиш валутата в ръката си. Работил си в чужбина, превеждат ти парите по сметка в България (няма не искам), част от тях ти ги прехвърлят по официалния курс в лева (няма не искам), а част ти остават в долари. Като решиш да изтеглиш пари, получаваш хартийки, които се казват „бонове“ и с тях можеш да пазаруваш шоколадови яйца, дънки и уиски от „Кореком“. Няма да ти върнат ресто, но може да ти дадат дъвки или бонбонки тик-так до кръглата сума. Ако си с връзки и докажеш, че ще пътуваш „на запад“, например в Турция, ще ти дадат да си изтеглиш част от валутатат в долари, разбира се в зависимост от държавата и предполагаемия срок на престоя ти там.  В социализъм 2.0 вече всеки можеше да пазарува от „Кореком“ с долари, за които дори не се искаше документ за произход.

Огледайте гардероба си. Социалистическата текстилна индустрия произвежда само дрехи в черно, тъмносиньо, кафяво, бозаво, бяло и сиво. Далеч не във всички комбинации (например продават само един цвят пуловери или панталони), затова някои като Радан си варят дрехите, за да им придадат цвят, непроизвеждан в България, а някои като сестра ми ги топят в белина, за да избелеят. Аз имах едни бели ризи в гимназията, които се боядисаха в нежен гълъбовосин цвят при едно пране и след това бях изключително горд и вървежен. Продават се български дънки „Панака“ и „Рила“, произведени с възможно най-евтините дънкови платове. Искаш да изглеждаш елегантно — докопай някоя дрешка за износ, или се моли баба ти да има вкус и да плете хубави и модерни пуловери и ръкавици.

Слуша ли ви се музика? Купете си радио „ВЕФ“ за  20-тина лева, ако имате късмет, ще чувате по 5-10 западни песни седмично на него. През останалото време – българска и съветска естрада, народна музика, партийна публицистика, нивото на река Дунав в сантиметри. Ама къде е западната музика? Първо, на западната музика не се гледа с добро око, затова в най-добрите случаи (в радиото и в телевизията и в дискотеките) тя се дозира внимателно (например на около 10% от общия обем), в специални предавания късно вечер, второ — в България такава музика може да се намира само „с връзки“, или на черния пазар. Един стар албум на Iron Maiden на грамофонна плоча може да се закупи за 15 лева. Познавам човека. Ако щеш. Тук работи първообразът на социалната мрежа — ако познаваш правилните хора и имаш какво да предложиш насреща, можеш само за година-две с упорит труд да се снабдиш с внушителна фонотека със цели 100-тина албума на твои касети, които собственоръчно си презаписал.

На пазара могат да се купят сравтително евтино (30-40 лева) грамофони „Респром“ (български) и, полски касетофони Unitra (макар че те май бяха дефицитни). Поправка: Благодаря на Ангел Грънчаров и на Димитър от коментарите, които ми припомнят, че всъщност цените на електрониката бяха около 10 пъти по-големи. По времето на социализъм 2.0 в магазина режимът се е либерализирал дотолкова, че легално се продава двукасетъчен касетофон Sharp за 1500 лева, както и празни касетки.

Гледа ти се телевизия. Имаш избор между Първа програма (от 10 до 12 и от 17 до 24 часа) и Втора програма (от 19 до 23 часа). Телевизонната продукция е твърде скъпа, затова телевизията излъчва тестов сигнал, когато няма програма. В петък вечер – руски филм и новини на руски. Обикновено върви соц сериал или тъп филм („Филмът хубав ли е или съветски?“). Западните филми се неутрализират със съветски такива – да речем, ако има братя Маркс по втора, по първа ще дават някоя от любимите съветски комедии. Или пък ще ги пуснат навръх Великден, за да не бяга младежта по църквите. Иначе със седмици може да няма нищо свястно за гледане. Новините се състоят от преизпълнен план, строителство на заводи, прибиране на реколтата, борбата за мир и поплъзновенията на американския империализъм. И разбира се, около програмата на първия държавен и партиен ръководител.

Цветната телевизия е лукс, чак до 1989г (помня как сержантите и офицерите в Нова Загора се редяха по цяла нощ за телевизори „Велико Търново“, а в София опашките бяха за „София 81“, клонинг на Филипс), а старичък Sharp или NEC си беше направо изискан лукс.

Пушач ли си? Имаш избор между „БТ“, „Стюардеса“, „Слънце“, „Родопи“, „Арда“. Някои от тях дори в кутия. БТ-кутия струва около 50 стотинки. На черния пазар може да се намери Marlboro, Kent и Rothmans по около 3 лева кутията.

Ходи ти се на море? Имаш три избора – къмпинг ( около 4,10лв на вечер за двама с палатка и кола в претъпкани къмпинги, повечето без топла вода, безкрайни опашки по магазините или скъпи кебапчета в бира-скарата. Гледай да си набавиш отнякъде къмпинг оборудване от Чехия и ГДР, в България съвременно такова не се продава), почивна станция (около 30-40 лева на седмица, строго разписание на времето – закуска рано сутрин, обяд по точно определено време и вечеря сравнително рано, има предвидени и „културномасови мероприятия“. Има топла вода. Вратата се заключва след 12 часа) и на квартира (наемаш стая и от там нататък се грижиш сам за себе си, топлата вода не е гарантирана). Планираш почивката си поне няколко месеца преди това — отпуските на съпрузите трябва да съвпаднат (не е задължително обаче, зависи от работодателя).

Ако си студент или ученик, не ти мърда лятната и есенната „доброволни“ бригада. Отделяш по месец от времето си, за да събираш реколтата, защото в опустелите села няма достатъчно работна ръка. И така, всяка година до дипломирането.

Сметка в ресторант през 80-те години за 1 човек се движи между 5-10 лева. По ресторантите има следното меню:

„Кюфтетакебапчетакърначетапържоламешанаскарасалатадоматикраставицимешанашопскапържени картофи“, което ще ви изрецитира сервитьорът с бяла риза и мазен панталон, като разбира се, някои неща може да са свършили. Шкембето (извън изчезващите шкембеджийници), дробчетата, наденичките, гювечетата, рибата и постните манджи са лукс, който ще се появи масово чак след 90-та година. През 70-те години в Златни пясъци, три коли компания изядохме всички порции от всичко, което беше останало в ресторант „Емона“ в ранния следобед. Останахме леко гладни (щом и аз на много невръстна възраст го усетих), но пак си беше късмет – можеше да не е останало нищо.

Обаче май започнах не откъдето трябва — ако си студент от провинцията, без дебели връзки, забрави да останеш в София. Първо, софийското жителство е ценна привилегия, която се взима както в момента се взима американско гражданство – или с брак (какво морално време беше!), или с упражняване на дефицитна професия (тролейбусен шофьор или металург в Кремиковци например) или ако те искат в някоя национална институция или учебно заведение (т.е. трябват способности и яки връзки, като първото не е предимство и не е задължително).

Ако си женен и жена ти също е от провинцията и нямате връзки — е, не мога да ви мисля. Защото щом сте получили прекрасното и безплатно социалистическо образование, значи сте се съгласили да заминете „по разпределение“ — там, където анонимни чиновници ще решат, че родината има нужда от вас — ако сте учител, може да ви пратят в някое родопско село, ако сте инженер, чакат ви великите строежи на социализма (в Радомир, Девня или Ботевград например), ако сте завършили английска филология – в малките български градчета имат нужда от учители по английски език, а и другарите със сивите костюми ви водят на отчет. Избор нямате — това е лотария, в която някои участват с предварително печеливши билетчета, а вие — както дойде. Известен проблем се получава, защото жена ви също я разпределят според нуждите на индустрията и обществото, а не според вашите семейни нужди. Дори да имате пари, невъзможно е един от двамата да не работи, ако няма сериозна здравословна причина за това. При социализма всички имат правото И ЗАДЪЛЖЕНИЕТО да работят. Милицията (т.е. полицията) обикаляше по заведенията през деня и проверяваше кой къде работи. Ако те гепят, че не си на работа, или пък нямаш работа, лошо ти се пише. Мой роднина работеше като „отговорник по комунистическото възпитание“ в Университета, и се хвалеше с оправдателен документ, с който милицията не го закачаше по кафенетата.

Ето, аз се отплеснах, умилен от времето, когато всеки имаше работа — независимо каква. Ако и двамата работите в София – но единият на гара „Искър“ а другият — в „Надежда“, може да се смятате за големи късметлии. Моите родители работеха на смени и далеч от дома почти през цялото ми детство, така че първите 5 години от живота си съм прекарал при баба на село.

Извън София любимата професия може да се упражнява обикновено само в едно предприятие, където трябва да се излежи съответния „стаж“, така че евентуален скандал с работодателя може да доведе до промяна на цялата ви съдба. Колко свободно, сигурно и весело се живееше тогава, нали? Спречкване с партийния ръководител може да компрометира цялата ви кариера, независимо къде в България (партийното досие ви следва по петите на всяко работно място).

Къде да се живее? Не гледайте на панелките с презрение. Огромен късмет е да се доредите до панелка по времето на социализъма. За жилище се чакаше „ред“ и обикновено жилището се получаваше „по ведомствена линия“. Къде, кога и с какъв размер жилище ще получиш, решава твоят началник на работното място. Получаваш ключовете и стискаш палци да не е нещо отчайващо. Семейството на моя позната получи жилище по реда си, в „Овча Купел“ 2, чак след 90-та година, дотогава четиричленното им семейство (баща ? беше висш служител на БНБ) обитаваше 2-стайна панелка в „Красна поляна“. Общо им се събираше около 20 години чакане. Други познати получиха апартамент в „Младост 4“. Блокът беше забучен насред голото поле, а наоколо имаше непроходима кал, която дълго чистих от обувките си щом се добрах след гостито на спирката на автобуса.

Не се мусете на димящия и трещящ градски и междуградски транспорт. Не губете съзнание от жегата и миризмата на дизел в чавдарките. Това ще ви е основния превоз през следващите 5-10 години. Личната кола по времето на социализма е лукс, за който трябва също да се чака (10 години за „Лада“, например). Ладата струваше към 5-6000 (или май 8 000?) лева в класическия социализъм. Колите на старо са по-скъпи от новите, досещате се защо.

Ще хващаш такси, защото вали ужасен дъжд, късно е, а рейсът никакъв го няма? На улицата е мисия невъзможна – но все пак гледай внимателно такситата – ако свети една червена лампичка, а не две, значи в таксито има място за още пътници и може да те хвърли до „Младост“, ама преди това трябва да остави човека в „Хаджи Димитър“. Ако видиш зелена лампичка и таксито ти спре – считай, че си спечелил от лотарията, макар че технически това е една лотария в която късмет е да си платиш — доста скъпичко при това, а не да ти платят. Фирмата е само една (тел. 142) и такситата са около 20 пъти по-малко от сега. Затова пък улиците са сигурни. С тая крачка максимум за 2 часа си у дома.

Почти не използвах морални и нравствени аргументи в полза на позицията си, но нали и на опонентите аргументите са свързани главно с пълненето на корема, сигурността, морето и гордостта с предприятията и текезесетата. А можеше например да спомена, че социалистическото понятие за празник беше да строят целия екип на  предприятието/учебното заведение на „доброволна“ манифестация и всички заедно да маршируват и да викат „Слава на БКП, слава, слава, слава“ „БКП, КПСС, вечна дружба“ и прочее лозунги, които превръщат човека в маймуна и да разнасят огромни и тежки портрети на основателите на марксизма-ленинизма и техните ученици в България. По-лесно беше да се избяга от работа и от училище, отколкото от манифестация.

Спомням си как в 7-ми клас изкарах цял ден на улицата с едно тънко якенце на 24 май, под унищожителен дъжд и в убийствен студ с цялото училище и никой не посмя дори да си помисли да си тръгне. Като мокри кокошки изчакахме реда си пред трибуната, изревахме пред старците каквото ни беше наредено и буквално се разбягахме след това. Под дъжда и в студа имаше и съвсем малки деца – в 1-ви и във втори клас. (по снимките ще ги познаете по сините връзки). Хуманен строй, който се грижеше за децата и родители, които мечтаят същата грижа да се върне.

И още, и още, и още…. Още ли ви се живее при социализма?

PS. Два допълнителни ценни източника за живота по време на комунизма — „Задочните репортажи“ на Георги Марков и  блогът „За прехода“ на пловдивчанина Евгени Тодоров.

Aвтор: Комитата