Славното време на видеото в Разград

Покрай новия филм от серията „Междузвездни войни“ доста хора в Разград си припомниха какво беше усещането да се ходи на кино. Лентата беше прожектирана няколко пъти при пълен салон, а сред хората, чакащи да отворят вратите на залата, се вдигаше радостна глъчка. Доста от тях бяха отишли за първи път и след десетки години без кино в Разград, та те буквално се чувстваха като преродени, но в една епоха с Интернет и кабелна телевизия. Но дали винаги е било така? В тази статия ще се опитаме да дадем отговор…

Когато си говорим за онези кино-години в нашия град, не можем да не споменем и видеотеките.

В края на 90-те в Разград имаше видеотека на всеки ъгъл и в почти всеки голям магазин.

За тези, които не знаят, или не си спомнят явлението, ще припомним, че видеотеката беше място, където се даваха видеокасети под наем срещу данни от личната карта (по онова време се използваха не карти, а личните ни зелени паспорти) и срещу левче, или два – за по-зрелищен филм, клиентът можеше да си го вземе за вкъщи, където да му се наслади, но само в рамките на 24 часа! След това той отиваше пак до видеотеката, за да го върне и вероятно да си вземе нов.

По онова време киното в града вече беше почти затворило, а за купуването на втория национален ефир (по онова време по-известен и като „Втора програма” или „Ефир2”) все още само се говореше.

Кабелната телевизия тъкмо се бе появила, но самото окабеляване из целия град тепърва предстоеше.

И сега сигурно по-младите ще се запитате – как сме гледали филми вкъщи по онова време, в което, дори да имаш Интернет, връзката с него беше по телефонен модем (с досадното писукане) и то – за повече от астрономическа сума? Е, да, както казах по-горе, вземахме си филми за вкъщи и ги гледахме на видеоприемниците си. Пазите ли си все още колекцията от филми, които си презаписвахте? Понякога хората си купуваха филмите, на които особено много държаха, на видеокасети и така ги гледаха по много пъти. Друг е въпросът, че видеото (като технически продукт) е аналогово, а не дигитално по своя характер и след известно време, прекарано в гледане на даден филм, лентата се замърсяваше и тогава имаше възможност самото видео да се повреди. Затова и в онези години имаше и бум на търсене на хора за поправка на видеоприемници…

Но нека сега да върнем годините назад и да си спомним как изобщо започна цялата видео мания и кои бяха култовите, според мен поне три видеотеки в града ни, откъдето стартира всичко?

Видиотека „Тигра“ – вероятно първата истинска и голяма видеотека в Разград

Тя се намираше в един гараж зад сегашната мебелна къша до „Синьото око”, под блок „Чайка“. Във времето, за което говорим, вместо мебелна къща, там имаше бар и билярд клуб „Кротал”, а видеотеката беше точно отзад. Говорим за края на 80-те и началото на 90-те, всички филми бяха пиратски, т.е. нямаха официален лиценз за продажба и наем в България. Това обаче не притесняваше никого, а и кой изобщо би се сетил в Разград, че на Запад това е бизнес като всички и там нещата са се правили професионално – видео касети с обложки, качествени субтитри и платени права на филмовите компании. Къде ти… В Разград по онова време касетите бяха буквално презаписвани от западни сателитни телевизии (в много стари видео касети и сега може да се види логото на големите немски телевизии RTL и SAT1, закачено в горния ъгъл на екрана), а като превод те бяха с дублаж на български, но с много лошо качество на звука и… правен само от 1 човек! Ако сегашен киноманиак гледа такива филми с подобен дублаж (от един-единствен човек) и не е в час за тенденциите от онова време, вероятно ще си помисли, че героят на лентата има шизофрения – сам си говори, сам се пита и сам си отговаря, и така час и половина до края на филма.

Както и да е, видеотека „Тигра” не правеше изключения, но интересното при нея беше, че каталогът й беше писан на печатна машина, а самите заглавия на филмите бяха подчертани с фулмастер, а после се уточняваше: „червен цвят – много добър екшън филм”, със „зелен цвят – добра семейна комедия”, с „розов цвят” и т.н. Най-хубавите филми във видеотеката обаче бяха онези, снимани с видеокамера в софийска кинозала (нещо, което днес е абсолютно забранено да се прави). Тези филми записваха самите киноленти в киносалона, който явно беше български, защото имаше и субтитри на български, барабар с целия шум, ръкопляскане и викане в залата, междувпрочем – също включен и наличен към записа. Често, при широкоекранни ленти като „Индиана Джоунс“ – 1 или 2 например, част от субтитрите буквално излизаха от кадър и горкият видеооператор трябваше да насочва на ръка камерата, за да ги изчете правилно. Може би отново BG патент, не знам. Изобщо години на свежи иновации!

Караваната под кенефите след стоянката на такситата до река „Бели Лом”

Първо, стоянката на такситата по онова време изобщо не беше там, а се намираше отсреща, под блока, където сега има банка и аптека, вкл. магазин за авточасти. Второ, тази каравана /ако не се лъжа, тя беше на диджей Бранко/ и сега може да бъде видяна и открита в Разград. В онези години тя обаче се намираше някъде след кенефите по улицата и в нея се помещаваше също една от първите видеотеки в Разград. Интересното при нея бе, че самата каравана беше изрисувана цветно на ръка с тогавашни холивудски знаменитости и рок групи. Другото важно за нея е, че касетите се даваха не просто с данни от паспорта, а СРЕЩУ САМИТЕ ПАСПОРТИ! Да, това би било нечувана наглост за 2016-та, но си беше съвсем в реда на нещата през онези диви, когато никой не мислеше за защита на личните данни например. Не можете да повярвате, нали? Но да, собственикът на видеотеката прибираше лично и на ръка всички паспорти на всички свои клиенти и ги съхраняваше в караваната чинно до момента, в който не си върнете касетата. Разбира се, ако си вземете нова, паспортът си оставаше у него. Подобни неща като лична информация, дали си гласувал, дали си женен или разведен – кой ти е гледал, хората с радост си връчваха и оставяха личните си паспорти само и само да се насладят на един зле поднесен, с лошо качество и кофти звук, без платени авторски права и без обложка с артистите продукт.

Разбира се, пак казвам, че в онези години още нямаше комисии и агенции за закрила на потребителя (самата дума „потребител” в смисъла на 2016 изобщо не съществуваше!), а и самите видеокасети явно са били бая скъпа стока, за да се искат срещу тях лични паспорти. Друг е въпросът, че в онези години (освен при арест, или за пред КАТ), тия зелени паспорти нямаха чак такова приложение в града, а за пътуване зад граница си бяхме с други – червените. Ето защо, едва ли някой е останал без зелен паспорт, задето не си е върнал касетата навреме. Това, разбира се, в кръга на шегата, и по-абсурдни неща имаше…

БУАВТО и видеотеката под блока на „Любен Каравелов“

Тя се намираше точно срещу автогарата, от страната на река Бели Лом. Интересното при нея е, че първо собственикът имаше и свой малък автосервиз и оттам идваше името на видеотеката. Другото много по-любопитно е, че това е първата видеотека в Разград, където се появиха персонални компютри при отчитане на данните. Регистрация на компютър, представяте ли си? Сега никой не би се впечатлил, но тогава си беше направо революция. Вече нещата бяха по-напреднали и зеленият паспорт вече не се изискваше (освен при началното записване, разбира се), но пък сега техниката позволяваше по-точно картотекиране и дори с компютрите навлезе и първият видео бонус, всяка десета касета под наем излизаше без пари. Разбира се, това ставаше възможно, защото програмата за касети (писана естествено под DOS) надеждно изплюваше и изписукваше винаги, когато клиентът се появи да вземе касета за десети път.

Имаше и други промоции в края на 90-те, включително ако вземеш три касети накуп, безплатна четвърта и т.н. Да, сега сигурно се чудите дали е възможно и дали е имало такива клиенти, които да ПЛАЩАТ и да гледат за 24 часа четири филма един след друг, но да, по онова размирно време и по-откачени неща са се случвали. Включително кражби на касети, подмяна на обложките, разархивиране на касетата и смяна на лентата вътре (имаше си начини и за това) и още и още. С появата на лицензираната „Александра видео” обаче нещата закономерно се подобриха, а с това се подобри и нивото и качеството на самите киномани у нас също така. Но принципът за кинофилми под наем си остана същият за 15 години.

И да, днес, когато всеки един филм, колкото касов и скъп да е, е само на един клик разстояние в мрежата, било то в Замунда, Арена, YouTube, VOYO – всичко от написаното по-горе звучи идиотско и откачено. Но то е част от историята на киноманите в Разград и трудно може да бъде подминато, или изтрито с лека ръка от аналите на града ни. Където имаше поне петдесет видеотеки! Да, петдесет, а напълно вероятно да са били и повече!

Дамян ХРИСТОВ