За строежа на НДК и мисията на Людмила Живкова

На Еньовден – деня, в който древните прототраки са правили своите ритуали за връзка с космическия първоизточник и възраждане на силата си, изневиделица сънувах Людмила Живкова. Приближава се до мен и ми казва: „Напиши вече това, което трябва за мене и делото ми.”

Разрових се в спомените си. Порових се и в интернет, ала там открих само клюки, сензации и неистини около смъртта й, и нищо, ама нищо за това, което е било мисия на съществуването й и смисъл на живота й. Само сухо изброяване на няколко факти, и то прекроени и подправени.
Оцелелите очевидци на събитията от онова време вече сме на път към други измерения на битието. Затова прецених, че е дошло вече време да свидетелствам за някои събития от близкото минало на България, имащи значение за вярното разбиране на случващото се както преди, така и сега, а и за в бъдеще.

Има умишлено укривани факти и обстоятелства от миналото ни, има йезуитски преразказани някогашни събития, има съзнателни лъжи и измами за случвалото се по земите, които обитаваме, и за които носим отговорност, има неистини, които загрозяват и увреждат нашата идентичност и тази на бъдещите поколения. И те трябва да бъдат отстранени навреме…

В Народния дворец на културата (НДК) попаднах доста неочаквано за мене самата. През месец юни 1979 г. защитих дисертацията в юридическия факултет на СУ „Кл. Охридски” и водена от вътрешна си нагласа, се насочих към академична кариера. За да се освободи пространство за едно новоизгряващо партийно величие обаче, документите ми се „загубиха” някъде по етажите на властта и аз бях пренасочена към новосформиращата се Генерална дирекция за експлоатация на НДК, наричан тогава „София”.

Взеха ме на работа веднага след шофьора и секретарката на генералния директор Ангел Будев, назначен от Комитета за култура малко преди това. Изрично подчертавам този факт, защото той свидетелства за възможността да имам преки наблюдения и вътрешна информация за събитията, свързани със самото строителство на Народния дворец на културата и с идеята за построявянето на самата сграда.

Първоначално отговарях за всички групи от научни консултанти и за сключването на договорите с тях. Помещавахме се в стара двуетажна къща на бул. „Витоша”, в близост до строежа. Сградата на НДК трябваше да бъде завършена извънредно бързо, за да се проведат в нея ХІІ конгрес на БКП и празненствата, свързани с 1300-годишнината от основаването на българската държава.
Архитектурно-строителните проекти и тези за околното пространство се работеха и коригираха успоредно със самия строеж. Рано сутрин, почти ежедневно се провеждаха оперативки, ръководени лично от министър Григор Стоичков, на когото тази задача бе възложена персонално от ЦК на БКП.

Разглеждала съм многократно доста планове и чертежи, но до най-важните никой простосмъртен нямаше достъп. Веднъж се опитах да надникна без разрешение в един свитък, оставен без надзор в блока със специално предназначение, където се намира Зала № 6, и едва не бях арестувана светкавично.

Всички занимаващи се със строителството и бъдещата дейност на зданието чувствахме, че има съществено разминаване между идеята за сграда, предназначена уж за културни дейности, и основната конструкция на издигащата се постройка, функционално ориентирана около една голяма зала с несъответсващо големи фоайета и помпозни стълбища – т.е. съществуваше значително разминаване между конструкцията на сградата и официално обявеното й културно предназначение.

То не можеше да бъде обяснено дори с необходимостта от провеждане в нея на бъдещите партийни конгреси. А и първоначалното название на обекта беше Конгресно-конферентен център (ККЦ). Освен това имаше два огромни кабинета в двата края на първия етаж, предназначени за ръководителите на двете основни делегации със секретни изходи, както и два апартамента за почивка на ръководителите на основните делегации. Тези факти, както и много други детайли, не се съчетаваха въобще с необходимата общодостъпност на една сграда с културно предназначение.
Постепенно „отгоре” бяха спуснати допълнителни указания и бъдещата дейност се уточни в две основни направления – конгресно-конферентна дейност с предимно международен характер и художествено-творческа културна дейност.

До истината за авторството на идеята за построяване на сградата, наречена по-късно „Народен дворец на културата”, успях да стигна почти случайно, малко преди да бъда съкратена през 1982 г. Както е известно, когато мъжете се напият, стават по-откровени, отколкото в трезво състояние. Вече дори не помня кой точно беше този специален сътрудник, който по време на някакъв запой изпусна ценната информация, до която сама аз се бях добрала постепенно по пътя на наблюдения, логически съпоставки и заключения. Та ето каква е историята на НДК такава, каквато аз я знам.

Строителството на Конгресно-конферентен център в София е започнало по внушение от ЦК на КПСС. Първоначалната идея е да се изгради умалено копие на големия Дворец на конгресите в Москва, за да може в него да се прехвърлят онези мероприятия, конференции и преговори между ръководителите на великите сили, които от дипломатическа гледна точка не е приемливо да бъдат провеждани в Москва, а пък по особени съображения е нежелателно да се състоят на територия на други велики сили. Казано по друг начин – София е трябвало да изпълнява ролята на нещо като социалистическа Женева. Мисля, че това е истината за НДК, която няма как да не се е знаела от главния архитект на НДК Александър Баров и най-близкото му обкръжение, но те никога не заговориха пред медиите по този въпрос.

Людмила Живкова се намесва с искането си за промяна предназначението на сградата от конгресно-конферентен център в дворец на културата в един вече напреднал етап на проектиране и строителство. Това води до много напрежение както между нея и някои членове на ЦК на БКП, така също и с ръководството на КПСС. Впоследствие се стига до компромисен вариант – съчетаване на двете дейности, но напрежението явно остава.
Идеята за грандиозните празненства с много гости от чужбина, с които да се отбележи 1300-годишнината от създаването на българската държава и да се издигне международният авторитет на България, най-вероятно бе на самата Людмила. За мащабното международно мероприятие очевидно бе необходима представителна сграда, с каквато София тогава не разполага. Единствено  подходящ за целта се оказва новостроящият се Конгресно-конферентен център и Людмила Живкова успява да наложи своята воля за частична промяна в предназначението му.

Празненствата бяха насрочени за есента на 1981 г. във вече пренаименования Народен дворец на културата „София” и в началото на годината се работеше активно по тяхната подготовка. Бяха поканени много световно известни певци и музиканти, както и държавни дейци. Поради ненадейната смърт на Людмила Живкова на 20 юли 1981 г. (официално обявената дата е 21 юли 1981 г.) празненствата за 1300-годишнината от създаването на българската държава пропаднаха. НДК обаче бе наречен на нейно име – Народен дворец на културата „Людмила Живкова”, а известният български художник Христо Стефанов, който през това лято запечатваше върху стената на Зала № 8 в НДК образите на най-значимите дейци на българската култура, успя да включи и нейния лик в пантеона на личностите, дали своя принос за културата ни.

Искам да опиша и едно събитие, състояло се в НДК, на което главен герой е самата Людмила Живкова. Става дума за заключителното предаване от документалната телевизионна поредица „По хълмовете на времето”, отделните части на която представляваха обзор на съответната стопанска или културна област и се представяха с експозе от самия министър. За финал на поредицата бе оставен Комитетът за култура, на който тя бе председател. Изказванията на всички други министри са били записвани предварително и допълнително монтирани към документалния материал, само Людмила Живкова бе отказала предварителен запис и бе настояла предаването да се води на живо.

БНТ беше организирала снимачна площадка в едно от фоайетата на НДК, гледащи към фонтаните. Самото телевизионно предаване на живо в две части се състоя по мои спомени на 2 юли 1981 г. в ранния следобед, (датата на справката в архива на БНТ е 15 юни 1981 г., но мисля, че предаването бе отложено поради нейно задгранично пътуване).
Не бях лично ангажирана в предаването и затова изгледах първата му част на спокойствие в дома си. Чувстваше се, че има някакво свръхнапрежение в снимачния екип – както поради обективната сложност на подобно предаване, така и поради всеизвестната непредвидимост на самата Людмила Живкова. А и самата тя се държеше някак особено, може би твърде ентусиазирано.

Между двете части на „По хълмовете на времето“ бе предвидена около половинчасова пауза. Не зная какво ме подтикна да постъпя така, ала светкавично взех решение, облякох подходяща дреха с българска бродерия и хукнах към Двореца на културата. Живея на около 15 минути бърз ход и в началото на втората част от предаването вече бях в сградата. Случи се охрана, която ме познава и не ми създаде никави проблеми да стигна до снимачната площадка.

Екипът на БНТ се ръководеше от зам.-генералния директор Петко Димитров, който лично интервюираше Живкова. Към онзи момент бях в приятелски отношения с неговата секретарка Ани Соклева и когато тя ми кимна благосклонно, аз, прикривайки се зад колоните, смело се промъкнах напред и се озовах на разстояние от около 5-6 метра от едната страна на снимачния екип и Людмила Живкова с целия ръководен екип на Комитета за култура, строен зад нея, от другата страна.

Така имах възможност да наблюдавам отблизо всичко – и пренапрегнатия водещ Петко Димитров, от челото на когото се стичаха струйки пот (по-късно разбрах, че за времето на предаването е загубил около 2 кг от теглото си), и самата Людмила Живкова, която говореше уверено, без да се запъва, само по някакви бележки, които поглеждаше от време на време. Гласът й бе дрезгав, по-скоро дразнещ, отколкото приятен. Не можеше да бъде сбъркан с никой друг глас и общо взето бе досадил на всички ни.

Когато излъчването завърши и прожекторите изгаснаха, започна най-същественото – онова, което пазя в съзнанието си като ценен кристал цели 33 години, за да го предам когато трябва и на когото трябва. Людмила Живкова се обърна с гръб към снимачната площадка и с лице към своя колектив. Заговори им пламенно и някак приповдигнато. Те пък бяха уморени и отегчени и беше очевидно, че единственото нещо, което ги интересува, е да се освободят от това изтезание.

Но тя говореше все по-разпалено и все по-въодушевено. Мисля, че може би единственият човек, който я слушаше в момента, бях аз, но не бях достатъчно близо, за да чувам всичко добре. Започнах да се промъквам все по-напред и по-напред. Не знам дали съзнаваше, че почти никой от хората й не я слуша. Но аз се стараех да запомня всичко, ако не точните думи, то поне като съдържание.

Точно тогава тя каза това, което знаех вече – че съветското ръководство е поискало построяването на тази сграда, и че предназначението й първоначално е било провеждане на конгреси, конференции, преговори и други международни мероприятия, които не е удобно да се провеждат в Москва. Каза още, че не се е интересувала от сградата, до момента, в който е осъзнала, че истинското й предназначение е друго – да бъде център на възраждащата се България, да бъде място за култура и духовност, а не за партийни конференции.

Говореше нещо в смисъл, че ще се опитат да ни смачкат, но ние пак ще се възродим и изправим на крака – по-силни от преди. Подчерта, че тук, на това място, в тази сграда ще се проведе обединителната среща на балканските народи. Те най-после ще направят своята федерация, мощна и силна. „Тук, в тази сграда ще се подпише учредителният акт – запомнете това” – каза подчертано високо Людмила Живкова.
Това го чух и запомних много добре, защото беше изненадващо за мен. Говореше още кои народи ще се обединят заедно в бъдеще, но колкото и да се стараех, не можах да ги чуя, защото вече се бе обърнала с гръб към мен.

Автор : доц. Боряна Гагова