Носталгия по социализма? – Глупости!

Автор: Стоян Гълъбов

„Едно време”…нямаше банани, имаше казарма, нямаше престъпност, имаше лагери, ходехме по два пъти в годината море, не можехме да пътуваме в чужбина, здравеопазването беше безплатно, не ни казаха за Чернобил, Тодор Живков е голям държавник, Тодор Живков е прост правешки овчар, строяхме заводи, фалирахме три пъти, чакаше се ред за кола и жилище, всеки имаше кола и жилище, имаше дефицит, нямаше безработица….Чудно време е било!

На мен лично ми напомня на шизофрения на национално ниво. Нещо като масова халюцинация. От няколко години пиша за сайта и чета внимателно реакциите на хората, свързани с различните материали, които публикуваме. Безспорно, може да се отличи едно явление, което съвсем невярно се определя като носталгия по социализма. Почти никой от разумно пишещите не иска да се върне на 100% онова време. Всички въздишат по някои от позитивите или по неща, които лично те са одобрявали. Понякога попадам на обвинения, свързани с възрастта на участниците в дискусиите. Често срещан аргумент е, че „носталгиците” са старци, които се топлят със спомените от една отминала младост. Би било вярно за електората на БСП, но в интернет сърфират предимно млади хора и нашите почитатели са предимно хора около 35-40 години, като много малко от тях надхвърлят 55 лазарника. Следователно преди 25 лета са били в невинна детска възраст и дори да имат спомени, те не са свързани с политическата система, а с мекиците на бабите им. Но никой до сега не е написал „Искам отново домашни мекици!”. Следователно трябва да потърсим, какво кара хората да си спомнят с умиление за нещо, което не помнят.

На първо място това са спомените и разказите на близките. Възрастните хора не са активни в интернет, но по време на някоя сладка раздумка, ако им обърне някой внимание, са пълни с информация почти двойна на тази, която може да се намери в Google. Сядат младежите в кръг, а по средата някой остроумен дядо, подобно на Асен Кисимов, им разказва сладки приказки от миналото.

Другият извор на носталгия са разбира се собствените спомени, особено пречупени през младежкия мироглед на тогавашното настояще. Колкото и малко да са възрастните ни читатели в интернет, то по време на анкети, социологически проучвания, митинги и шествия, техният глас се чува доста ясно.

И като към тези две неща добавим и малко мая, сложена от медиите, под формата на провокативни заглавия, ето ви хляб за всички, които милеят за байтошовския смях в новогодишната вечер.

Какво искат те обаче?

Искат казарма, защото мъжете са били станали гейове. Като че ли през социализма не е имало хомосексуални, а един мъж, който харесва други мъже, го сложиш в една спалня с 200 такива, ще стане хетеросексуален. Всички искат голяма и силна армия, без да помислят, че съвременната война е високотехнологична и че 100 хилядна армия въоръжена с автомати и щикове, освен да вика „Ура” на гергьовденския парад за друго не става. Или просто искат някой да им оправи пропуските във възпитанието?

Искат Народната милиция. Вярно, тя биеше заради дълга коса и къса пола, но биеше и циганите, които крадяха, т.е. биеше наред. Раздаваше справедливост, която сега липсва.

Освен това хората искат сигурна работа. Нископлатена, получена по разпределение, но сигурна.

Искат малък избор на храни, но с високо качество. Искат униформи в училище. Искат жилище за всеки, което макар малко и панелно да имаш шанс да изплатиш, преди внуците ти да умрат от старост.

Никой не иска затворени граници, софийско жителство (макар, че на старите софиянци липсва), разделение по семеен произход, забрана на частната собственост.

Ето ги двете страни на уравнението. Видяхте ли сега, че Х не е =носталгия по соца? Х = на копнеж по сигурната държава!

По време на Народна република България, държавата е била мащеха, а сега е леконравна фльорца, изоставила децата си на произвола на съдбата. Мащехата бие горките сирачета, дава им най – черният хляб, пести от дървата, но все пак е в къщата. Красивата палавница обикаля лъскавите заведения, къпе се в шампанско, а в къщи изпраща само картички от скъпите курорти.

Не случайно точно в тази страна се е появила поговорката „Ела зло, че без тебе по – зло”.

Не случайно всеки политик/журналист/бизнесмен, който започне да обещава на едро, че ще хване страната с  твърда ръка, успява да се настани на топличко в Парламента.

Спомням си една трогателна снимка,  на едно сираче нарисувало майката, която никога е нямало, с тебешир на асфалта и легнало в нейните прегръдки.

 По този начин и ние рисуваме образа на една държава, която никога не е съществувала, но копнеем за нея и чакаме да си влезе във функциите.