Изоставеното летище на Кърджали

Ако случайно минавате през Кърджали на път за ГККП Маказа и край пътя за Момчилград, твърде вероятно е, на излизане от родопския град, погледът ви да бъде привлечен от един голям бял купол, любопитно стърчащ над крайпътните хълмове.

Този купол, част от метеорадар, е последното свидетелство, показващо, че на това място някога е функционирало летище.

Идеята Родопите да имат свой аеродрум набира скорост през 60-те години на миналия век и е окончателно развита в началото на 70-те. Тогава край кърджалисйкия квартал „Гледка“ е създадено малко гражданско летище.

Така изолираната, поради недобре развитата по това време пътна инфраструктура, област е свързана с останалата част на страната чрез въздушен път.

Летището започва работа със скромния персонал от трима души, изпълняващи различни задачи, като в най-силните години професионално обвързаните със съоръжението служители достигат до 15-20 души.

Също така, полетите до родопския град са предпочитани от летците, за да допълват необходимия си брой летателни часове.

Полосата на кърджалийската аерогара се използва основно от вертолети Ми-1, Ми-8 и мъничките транспортни самолети Ан-14, наричани на галено „Пчьолка“.

Тези машини осъществяват ежедневни пътнически полети между столицата и Кърджали. Сутрин в посока София, а вечер – наобратно.

Освен на гражданската авиация, летището служи и на селскостопанската.

Оттук излитат хеликоптерите Ка-26 и вечният двуплощник Ан-2, които облитат родопския регион, изпълнявайки различни селскостопански задачи.

Появата на подобен обект е сензация за жителите на родопския край, свикнали винаги да остават встрани от големите процеси в държавата.

Интересът към полетите е голям и скоро започват да се правят мащабни планове за развитието на аерогарата.

Предвиждат се чартърни вертолетни полети, които да разхождат почиващите по морето туристи между Слънчев Бряг и Пампорово, и още, и още…

За съжаление, романтичният период от историята на летище Кърджали прекъсва внезапно през 1971 година.

Тогава, в ранното утро на 17 септември, Ан-14 с борден номер LZ 7005 се отлепя от бетонната полоса на път за София, но никога не достига крайната си точка.

Машината е управлявана от подполковник Сийка Цончева – опитен летец с дългогодишен стаж и първата българка, пилотирала военен, граждански, водосамолет и хеликоптер. На борда пътуват 4 души екипаж и 8 пътника.

„Пчьолката“ изпълнява визуален полет по маршрута Кърджали – Асеновград – Пазарджик – Вакарел – София, но над Рила попада в мъгла и се налага полетът да бъде навигиран от диспечер на РВД София.

В този момент обаче отметката на кърджалийския Ан върху радара се застъпва с тази на транзитно преминаващ, на по-голяма височина, турски самолет.

Диспечерът бърка двете машини и започва да подава невярна информация, която стриктно се изпълнява от подп. Цончева. Когато грешката е осъзната, в ефира прозвучава заповед за незабавно издигане на 1000 м, но вече е късно.

Мъничкото транспортно самолетче се забива челно в скалите край връх Свети Дух близо до село Мала Църква. Загиват 11 души. Единствен футболистът на „Арда“ (Кж) Христо Геренски оцелява по чудо и е спасен от местен овчар.

След трагичната катастрофа гражданските полети между Кърджали и София загубват блясъка си и пътникопотока намалява драстично.

За да се стимулира използването на авиолинията, е издаден указ, който задължава всяка служебна командирковка между двата града да се извършва с въздушен транспорт, като 50% от стойността на билета се поема от държавата, а останалите – от съответното учреждение.

Въпреки това и въпреки удобството, разстоянието между столицата и сърцето на Родопите да бъде взето за по-малко от час, редовните пътнически полети постепенно са преустановени и в началото на 80-те години летището е изведено от експлоатация.

Остава да работи само метеорадара, който до 2003 година ежедневно предава синоптични прогнози за региона към филиала на НИМХ в Пловдив.

Днес ръждата и бурените са обсадили сградата на въздушната гара, радарът клеясва под сянката на олющения купол, а единствените ниско прелитащи самолети в близост са автомобилите на местните дрифтъри, за които напуканата бетонна писта е идеален учебен полигон.

Надежда все пак има.

Все по-масовото навлизане у нас на летателни апарати от авиацията с общо назначение и превръщането на кърджалисйкия край в желана туристическа дестинация с разнообразни приородни и исторически забележителности са два взаимодопълващи се фактора, чийто потенциал не бива да се пренебрегва.

Всъщност от няколко години наистина се говори за проявен интерес от страна на инвеститор, който да върне крилете на родопския град.

Дали това ще се случи наистина – остава да разберем.