Велина Минкова е родена през 1974 г. в София. Писането я влече от малка и тя при всяка възможност, насърчавана от дядо си, си води дневници и описва своите впечатления от това, което ? се случва. Като ученичка за седми клас в столичното 6-о основно училище през лятото на 1987 г. заминава на международен пионерски лагер в КНДР, или Северна Корея. Където, разбира се, също си води дневник. Скоро след това пътешествие, вече ученичка в софийската английска гимназия, тогава все още с името 114 АЕГ, Велина посреща 10 ноември 1989 г. в столицата. Следва английска филология и творческо писане на проза в Калифорнийския университет (UCLA), като след дипломирането си издава сборник разкази (“Red Shorts” ИК “Колибри” 2001 г.) със спомени от детството по време на Народната Република. Начинът, по който комунистическата идеология се оформя в определена естетика, която е отпечатана върху всеки аспект от живота тогава продължава да я вълнува. Завършва магистратура в Амстердамския университет (UvA) и защитава дипломна работа за влиянието на холандския неопластицизъм (Ритфелд, Мондриан и др.) от началото на 20-и век върху българската социалистическа архитектура. Днес Велина живее със семейството си в Париж и преподава английски език и литература. Завръща се към писането с дебютен роман, “Доклад на зелената амеба за химическия молив” (ИК “Колибри” 2015 г.), вдъхновен от международния пионерски лагер в КНДР, в който героинята ? е активна пионерка и председател на КИД (Клуб на Интернационалната Дружба) и след севернокорейското си лагерно лято на 1989 г. става свидетел на промените в България на 10 ноември. Представяме ви писателката Велина Минкова в ексклузивно интервю пред socbg.com, придружено от непубликувани досега фотоматериали от престоя ? в Северна Корея.
Как се породи идеята за написването на книгата?
Идеята да пиша за Северна Корея се роди още докато бях студентка в Калифорния, защото в курсовете по творческо писане редовно предавах разкази, свързани с нашето детство по време на социализма, които бяха посрещани с интерес. Спираше ме това, че спомените ми бяха много бледи, но помнех, че си бях водила дневник на лагера и все си казвах, че ще го потърся и тогава ще пиша. Казвах си това най-вече защото когато през 1993 г. заминах за САЩ да следвам, всичко, което се въртеше из медиите за Северна Корея ме караше да се питам дали това е същата онази страна, в която бях ходила на пионерски лагер и за която бях запазила толкова топли чувства, ако не и съвсем конкретни и ясни спомени? Искаше ми се все пак, ако намеря дневника си, да погледна какво съм мислила и какво съм видяла, преди да пиша за това. Минаха много години и аз вече бях сигурна, че дневникът от пионерския лагер в КНДР отдавна е загубен някъде. Но преди две години случайно го открих и това, което прочетох в него ме изуми. Не защото открих една различна Корея от тази която, макар и бегло, помнех, а защото възприятието за една такава страна е било съвсем различно. Именно начинът, по който тогава сме възприемали заобикалящия ни социалистически свят ме накара да се замисля и да пренеса този контекст в “Доклад на зелената амеба за химическия молив.” Този контраст ме порази най-силно, когато през лятото и есента на 2014 г. започнахме да говорим за 25-годишнината от Десети ноември 1989 г. Тогава се роди романът такъв, какъвто е сега. Затова и действието се развива през същата тази година, затова и Десети ноември отново се случва през погледа на една седмокласничка от София. Имах огромната нужда да се срещна отново за малко с онова отминало време, за да преосмисля настоящето и да задам въпроси за времето на социализма, на които да се опитам да намеря отговорите в бъдеще. Всичко около нас е дълбоко белязано от този период, най-вече съзнанието ни.
До каква степен реалността в нея се преплита с художествената измислица?
Това, което е най-реално в романа, е именно мирогледът на момичето от НРБ. Докато препрочитах тетрадката, в която си бях водила дневника (която по едно време се свърши и продължих да пиша в друга тетрадка, която си купих от книжарница в Пхенян) измежду редовете изплуваха много забравени спомени за живота тогава изобщо. Неща, които все някога някак съм преживяла преди 1989 г. Като например КИД в училище, пионерската стая, химическите моливи, дружинните събрания, опиянението от западни стоки, съветска телевизия в петък, слушането на музика на “Кравай”… Тези неща ги няма в истинския дневник. Не съм имала баба меломанка с тонове плочи на “Балкантон“ и “Мелодия”, които непрекъснато се слушат на грамофон “Респром”. Но едната от милите ми вече покойни баби наистина е родена на 26 юли, оттам се вдъхнових да напиша епизод за националния празник на Куба. Наистина си мажех всичко възможно по косата, за да си правя стърчащи кичури, включително и меден козметичен вазелин, който беше страхотен за напукани устни, например. Голяма рядкост беше да намериш гел за коса по магазините тогава. Книгата ми е пълна с разни подобни соц елементи, които днес ми се струват забавни, но тогава си бяха част от ежедневието. Колкото до КНДР, лагерът е реалност, както и надрасканата с адреси и пожелания тениска “Международна младежка щафета – Памет”, някои от чуждестранните другарчета дори са с истинските си имена. Наистина учихме песента за Ким Ир Сен, още я знам наизуст, толкова много я пяхме.
Но не съм се срещала с него на живо, както се случва с героинята Александра. В дневника си открих голяма част от забележителностите, които и днес посещават туристите там като част от задължителната програма. Идеологическите паметници и музеи, лунапарковете, хотелите и ресторантите с валутни магазини, дори военнноморския шлюз на Жълто море. Много се рових да науча повече за тези места, но внимавах сегашното ми усещане за тях да не се прокрадне в текста, за да не разхерметизира машината на времето. Докато пишех романа, се опитах да изчета, изгледам и изслушам всичко севернокорейско, до което успях да се добера, и се оказа, че макар и тоталитарна, милитаризирана и изолирана от останалия свят, КНДР е една изключително интересна страна. Но що се отнася до реалността и измислицата, най-основната ми темпорална контаминация е годината 1989-а.
В дневника си открих как са ни мъкнели в жегата по строителните обекти за 13-ия фестивал на младежта и студентите, после ни показваха макети и разни архитектурни скици за това какво ще бъде построено. Бях в КНДР през 1987 г. и явно вече строителните работи са били във вихъра си. Аз си спомних как си казвахме – да бе, сигурно на мястото на тези бездънни ями ще изникнат ей така тези прекрасни модерни сгради от макетите… По това време в България се започваха строежи и се зарязваха с години, затова сме били по детски скептични. А за този фестивал всички говореха, герба му беше навсякъде за вдъхновение. Най-голямата група пионери в лагера бяха “японските” корейци, или децата на Чонгрион, корейски изселници в Япония, привърженици на КНДР. Говореха английски и през цялото време питаха дали ще дойдем на 13-ия фестивал, за да се видим пак. Затова този фестивал беше останал в съзнанието ми като блян. После забравих за него, но когато ме заляха спомени от нашата 1989 г. се сетих и за тяхната, за фестивала. Може би затова се сляха в главата ми тези две толкова различни съдби на двете страни, затова и действието в “Доклад на зелената амеба за химическия молив” се развива точно тогава. Така и не видях фестивала, но използвах възможността да го изживея по някакъв начин чрез романа.
Как изглеждаше КНДР тогава през детските ти очи? А днес?
Тогава – усъвършенстван вариант на соца, какъвто го познавах в НРБ. Описвам го много подробно в романа. Като деца, лагерници, пионери, се чувствахме прекрасно. В пълна безопасност, като у дома си, не, по-хубаво – като на гости! У изключително сърдечни и добронамерени домакини. Днес – не знам. От една страна са медиите, които редовно излизат с нови и нови ужасни репортажи за КНДР. От друга страна е това, което съм видяла и помня, най-вече като положително усещане. Вярно, тогава Ким Ир Сен беше жив, хората изглеждаха истински щастливи, усмихнати, по улиците, навсякъде. Представяте ли си какво е било за тях техният Бог да е от плът и кръв, да знаят, че Той ръководи страната, че им подарява дрехи и всичко необходимо, че идва на посещение сред народа, ръкува се с хората… Страшно ми е интересно какво бих видяла ако отида в КНДР днес. И как бих го възприела. Защото със сигурност аз не съм същата, отдавна не съм пионерче на 13 години.
Отличаваха ли се севернокорейските деца от останалите?
Да, изглеждаха много различни от другите. Най-фрапиращата разлика във външния вид беше между тях и връстниците им, корейчетата от Япония. Севернокорейците бяха облечени и подстригани еднакво, “японските” корейци бяха с модерни дрехи и прически. Но севернокорейците се отличаваха от всички останали най-вече с това колко сериозно бяха приели ролята си на домакини, как ни обгрижваха и ни се радваха и как възторжено ни учеха на песни и танци. И винаги усмихнати, дори в дъжда.
Поддържахте ли връзка после с някои от децата? А днес?
Много забавно беше да си разменяме адресите с чуждестранните другарчета, сякаш ще си пишем цял живот и винаги ще бъдем приятели. Всъщност, това се получи единствено с Рита от ГДР, която е и героиня в романа. С нея близо година бяхме в постоянна кореспонденция. Но после падна Берлинската стена и Рита престана да ми пише. Върна ми се едно писмо до Карлмарксщад и изгубихме връзка. С никой друг не си писахме толкова редовно, само по едно-две писма или картички в началото с деца от съветската и монголската група на руски, докато ни държеше носталгията. Днес нямам връзка с никой от лагера. Понякога направо имам чувството, че е било сън.
Как изглеждаше Велина през соца? А родната ? София?
Велина през соца беше пионерче, вкарващо ню уейв елементи в униформата. Непрекъснато слушаше музика и беше вечно влюбена в музиканти. Ходеше на “Кравай” облечена в сако на дядо си от петдесетте години, което той отказваше да носи, защото било “демоде”, но заради огромните подплънки изглеждаше много уейвско. Малко бяха магазините, в които можеше човек да си купи по-младежки дрехи, имаше на “Раковска” един оказионен магазин, където можеше да се намери нещо вносно и модерно. София по време на соца не беше толкова шарена, колкото е днес, но беше някак по-просторна. Площад “Славейков” например беше голям празен площад, без фонтан и сергии в средата. Булевард “Васил Левски” носеше името “Маршал Ф. Ив. Толбухин”, той и “Патриарх Евтимий” изглеждаха огромни, защото бяха двупосочни и по тях нямаше нито една паркирана кола.
Как посрещна промените след 10 ноември 1989 г. и къде според теб сбъркахме по време на прехода?
В десетата и последна глава на романа съм описала първоначалния устрем, който усетихме на 10 ноември. Бяхме на училище и изведнъж тръгна мълвата, че са “свалили Тодор Живков”. Тичахме по улиците, имаше хора навсякъде, започнаха така наречените “митинги”. Невероятна еуфория. Искахме да се отървем от всичко, свързващо ни със соца. Струваше ни се лошо, грозно, непотребно. Да го изхвърлим и да го забравим, сякаш никога не е съществувало. И да заминаваме, да заминаваме! В крайна сметка аз също заминах няколко години по-късно. В университета в Калифорния учих един семестър “Пропагандата в тоталитарната култура”, където сравнявахме СССР с нацистка Германия. Наред с пропагандните филми на Лени Рифенщал и Дзига Вертов, разглеждахме и анализирахме всевъзможни тоталитарни символи, от значки и шапки до текстове на песни и социално поведение. Много от тях разпознавах от времето на нашия комунизъм по съветски модел и възможността тези неща да бъдат извадени от пропаганден контекст и да бъдат разглеждани като история беше нещо ново и различно за мен. Оказа се много важно за цялостното ми възприятие за това време. Историята не бива да се изтрива и събаря, а трябва подробно да се документира и съхрани, за да бъде стабилна основата, по която стъпваме по пътя си към бъдещето. Толкова много неща от соца в България погребахме живи, нищо чудно че продължават да ни обсебват като гневни призраци.
Да очакваме ли продължение на книгата и кога?
Много бих искала да напиша продължение на книгата, в която моята героиня да е вече възрастен човек и да преживее днешната КНДР. Един такъв поглед за мен самата е страшно важен, защото Северна Корея продължава да бъде изключително противоречива тема. Трудно ми е да приемам за чиста монета нещата, които се говорят за там по средствата за масова информация именно защото имам лични впечатления от тази страна. В моите спомени тя изглежда по-скоро така:
Не би било честно, ако напиша втори роман, основавайки се на гледната точка на други хора за това какво е днес КНДР. Имам много идеи за сюжета, но ми липсва истинското преживяване. Ако ми се отвори възможност да посетя отново тази далечна страна, тогава продължението на “Доклад на зелената амеба за химическия молив” би могло да се роди, отново плод на моето собствено усещане и на това, което видя с очите си.
Дебютният роман на Велина Минкова „Доклад на зелената амеба за химическия молив“ можете да поръчате оттук: