И те ли са жертви на Народния съд ?

Четем страниците на в. „Народен съд“ отпреди четиридесет години*. Изобретателни мъчения, безсмислена жестокост, всекидневно предателство и глави, купища отсечени глави на партизани, на ятаци, на техни съмишленици. Показанията на палачите следват едно след друго и тяхната страшна реалност ни убеждава, че нищо не бива да бъде забравено от годините, когато българският народ беше потискан, разделен, унизяван.

ОТ РЕДАКЦИЯТА

 

ВУЛГАРНИ УБИЙЦИ

Автор: НИКОЛА ЛАНКОВ

Те са ония злобни изпълнители на заповедите на своите началници, които безцеремонно, без каквато и да гримаса на лицето отсичаха главите на партизаните с топор или мотика и ги поставяха в конските торби като веществено доказателство за получаване на възнаграждението.

Те са ония, които инквизираха в полицейските участъци и казарми, които биеха с юмруци, дърво, гума, желязо, боксови ръкавици, с каквото свърнат и където свърнат, които скачаха по голите гърди на жертвите си с подковани ботуши и пр., и пр.

Те са, които забиваха кибритени клечки под ноктите на жертвите и ги палеха, обесваха ги с главата надолу, бъркаха с тояги в половите им органи, наливаха им терпентин в устата, даваха им солена вода да пият, гориха ги с нажежено желязо, слагаха ги на електрически ток, вадеха им очите, рязаха им ушите, краката, носовете, заравяха ги живи, изгаряха ги живи, изнасилваха жените пред мъжете им или дъщерите пред бащите и какви ли не още други мъчения и жестокости, които до днес не са още познати и описани.

Те са ония „мамини синчета“, за бъдещето на които мислеха родителите им. Те са ония прости момчета, доведени от колиби и села и възпитани само в духа на омразата, които караха жените си с по две, три деца да орат каменливите ниви с по едно магаре и една стара крава и да ги поддържат с колети, а те да се любят в града с доведените селски момичета като домашни помощнички и да ги правят нещастни.

Ето това са вулгарните убийци. Вие ги виждате по снимките, фотографирани с жертвите си. Някъде са горди от пребогатия „лов“, някъде смутени, защото акцията им не е намерила очаквания прием в душата на народа.

Четете сега самопризнанията им, как открито, ясно си разправят „подвизите“, като че ли това нищо не е, като че ли разправят приказки за лов на зайци.

Чувате ли? Такава жестокост от 50 години насам в България не се е чувала, не се е писала. Дойдоха немците да ни научат да колим. Кого? Братята си, съселяните си, познатите си. Най-добрите, най-издигнатите люде в селото или града. И защо? За чия политика? Разбира се, за немците и за тяхната политика, която винаги е слагала голото тяло на България върху жаравата.

Тия, които убиваха и които насърчаваха убийствата срещу „предателите“, бяха позлатени за предателската си дейност. Те, германофилите, за които държавните и народни интереси бяха нещо като сурогати за износ — така, както се изнасяха и произведенията на земеделския и работническия труд — бяха закитени с етикета на родолюбието.

Какво струваше за тях един човешки живот? Те, които всичко оценяваха в пари? Особено животът на един „прост“ селянин или „груб“ работник? Само едно удоволствие, един натиснат спусък на пистолета, за да се провери точността му, та в зависимост от това да се направи реклама на завода — който за зла съдба е пак германски.

Това бяха те, това бе и тяхната политика, която личи по черните забрадки. Политика, осъдена от народа и отречена веднъж завинаги. Защото няма и не може да има човешка душа, непотресена от жестокостите, издевателствата, безправието, безотговорността на тая зловеща, мракобесническа, противонародна политика. Да! Това е истина, както е истина, че изминалият ден не се връща.

Вулгарни убийци! Жертвите ви поздравляват. Те умряха, за да живеят вечно в душите и сърцата на своя народ, вие живеете още, за да умрете веднъж завинаги, изпратени с народното проклятие. Вие убивахте систематично в продължение на много години, за да свършите в един миг. Вашата присъда е написана в душата на всеки честномислещ. Кръвта, която проляхте на най-първите синове на народа — негова чест и негова гордост — иска възмездие! Друга присъда не може и да има.

ПОДСЪДИМИТЕ:

Именувам се майор Иван Юрданов Стоянов, 38 г., българин, православен, разведен, грамотен, неосъждан, родом от гр. Плевен и живущ в София, на ул. „Шипка“ № 27: Оставих в Белопопци пор. Христов с 16—17 души нелегални, като му казах, че трябва да изпълни заповедта на ген. Кочо Стоянов и си отидох в Новоселци. Като се върнах, пор. Христов ми донесе писмено, че нелегалните са убити при опит за бягство, което и аз донесох в щаба на I армия, в щаба на дивиз. област и в Столичното военно комендантство. От последното получих нареждане (от съдебния офицер при коменданството — кап. Д. Радев) труповете да се погребат. Не след дълго получих от щаба на войската служебно писмо, подписано от полковник Недев, с което за проявената дейност ми се изказваше особена благодарност и ми се пожелаваше и занапред да водя частта си с успех срещу враговете на отечеството.

Два дни след случая в Белопопци отидох лично в Министерството на войната, където в коридора, пред главното стълбище, срещнах министъра Дочо Христов. Той ме попита за подробности по случая и ми каза, че това е единственият начин да се справи държавата с нелегалните. Добави, че той има специални кредити, от които се давали награди за унищожени нелегални, и веднага ще изпрати един милион лева за раздаване на участвувалите. Парите трябваше да се разпределят от окол. управител и мен. Аз взех за отделението 160 000 лв. — „собствени на частта пари“, които се изразходват и отчитат, от ковчежника за подобрение бита на войниците. Научих, че полиц. началник Ценов взел известна сума лично за себе си, което ми направи лошо впечатление, но не исках да се намесвам в разпределението, което бяха направили той и Трифонов …

Именувам се подпоручик Здравко Веселинов Стефанов Парашкевов, 22-годишен от гр. София, ул. „Тракия“ № 24, офицер, женен, българин, неосъждан, казвам: На 30 април 1944 г. по повод партизанското нападение и ограбване на кооперацията в Ботунец генерал Кочо Стоянов — командир на сборния отряд, заповядал блокада на с. Ботунец. Там заварих да гори една къща, а друга войници разрушаваха. В зимника на училището имаше задържани около 16—17 души мъже и жени. Разпитът се произвеждаше от Христо Бураджиев и „Дедо“ — Коце Михайлов, и двамата разузнавачи от Р.О.2. От време на време влизаха майор Ченков, подпор. Георги Константинов, Захов, ген. Кочо Стоянов и аз. Всички арестувани бяха малтретирани. Горе, в училищния двор, бе събрано цялото мъжко население на Ботунец, пред което ген. К. Стоянов и майор Ченков произнесоха заплашителни речи, поканвайки населението да преследва партизаните и близките им и заплашвайки ги с разстрели, интернирания и палежи.

Във връзка с убийството на инж. Фратев и Младен Пенев: Фратев разбра къде го водиме и замоли за пощада, твърдейки че е невинен, че има жена и деца, В този момент Христо Бураджиев изкомандува „Хайде!“ и аз с един изстрел в ухото (дясното), както ме бе научил, го убих. Впоследствие Бураджиев ми даде дрехите на убития, а именно: сако, жилетка, панталон балтон … После Бураджиев застреля по същия начин и Младен Пенев.

Трайко Пандов, полиц. агент в гр. Хасково (досега е признал, че е извършил осемдесет убийства на комунисти и антифашисти): …Взех активно участие в побоищата и инквизициите над арестуваните по следния начин: качване на тавана, връзване с въже, като телата им лежат на пода, а краката им — издигнати половин метър височина от пода. Устата им завързана с червена кърпа и започваме да бием по краката с дървета, гуми и палки, докато изгубят съзнание…

Натискът с електрическа машинка прилагахме по следния начин: връзвахме ръцете, между ръцете и коленете слагахме — по нямане на тояга — една стара пушка. Един слагаше гривната на електрическата машинка на челото или врата, а друг въртеше и даваше ток. Останалите биехме…

За убийството на Жак Бенбасат: От нанесения бой по краката му се появиха мехурни рани и въпреки това боят продължаваше до пукване на мехурите и получаване на тежки рани, вследствие на които почина в Държавна болница. След смъртта му по заповед на коменданта Овчаров и полковник Маринов беше наредено да му се определи диагноза„двойна пневмония“.

За убийството на Станил Филев от с. Брестово: … биене с гума, газене с краката … Определи се диагнозата „скоротечна туберкулоза“ …

Подофицер Димо Цветков Димов от с. Българен, Харманлийско, на 30 години, казвам следното: …Декември 1943 година Арнаудов каза: „Има осем души шумкари и трябва да ги убиете, да не се плашите.“ Ние казахме: „Какво ще се плашим, ние сме свикнали …“

Именувам се Колю Димитров Колев от с. Тулово, Казанлъшко, 30-годишен: През месец ноември 1943 г. бях мобилизиран във втора ловна дружина в град Казанлък. Скоро се наложи да конвоирам дванадесет арестанти. Излязохме от селото и спряхме на една поляна. Ротният фелдфебел Маньо Петров им каза, че тук ще бъдат разстреляни, и ги запита каква смърт искат — лека или тежка …

Именувам се Желязко Стефанов Чобанов, родом от град Карнобат, на 21 години: … През месец март 1944 г. бях задължен да се явя на служба в жандармерията… Бях научил войниците си да упражняват тормоз над населението, за да се сплаши и да не смее да помага на партизаните, поради което войниците ми безразборно биеха срещнатите по полето хора. Бил съм и аз лично с пистолета си, като на някои съм го слагал в устата… В деня на блокадата аз бих около 50 души … Една вечер арестувах едно евакуирано момиче… Накарах го да легне по гръб и да си вдигне краката и му пъхнах тоягата, с която го биех, в половия орган. Това стана в присъствието на други хора …

Именувам се Георги Тошев Ерменков от с. Литаково, на 24 години: … На 13 май 1944 г., след вечеря, полковник Дяковски заповяда да отида при камиона, където видях шест души, вързани един за друг… На около 200 метра след с. Стрезимировци единият избяга, а след километър спряхме… Подофицерът каза: „Стреляй право в тила!“ Аз се прицелих добре, като държах пистолета на около 30 сантиметра от тила на първия, теглих спусъка и той падна в канавката, така стана и с втория, и с третия. Останалите двама, преславският кмет и Любомир Баръмов, ги уби мотористът Зояков.

Именувам се Георги Христов Сомов от гр. Казанлък, 32-годишен: … Бях полицейски началник в град Казанлък, след това — ротен командир … Областният полицейски началник Димитров ми нареди трупа на Михаил Захариев да не предавам на близките му, за да го погребат, а да накарам някой от селото да го насече на парчета и тези парчета да бъдат разхвърляни на различни места, за да не ги намерят другарите му и да не ги издигнат като светиня .. . Извиках трима души, седнали пред общината, за караул и им дадох брадвата. Единият каза, че му е лошо, и избяга. Вторият без роптане взе брадвата и отсече главата и ръцете и каза, че повече не може. Третият без никакво роптане отсече краката. Кметският наместник с вила започна да слага в чувала отсечените части. Краката бяха дълги и не можаха да се съберат, той взе брадвата и ги пресече на две…

Вълчо Желязков: Вълчо, отрежи им главите — ми заповяда поручик Арнаудов. — Аз отказах, но той ми каза: „Хайде, почвай.“ Аз се усмихнах и отрязах на тримата главите, а на останалите двама — Слави Ненев.

СВИДЕТЕЛИТЕ:

Живко Иванов Стоянов: „… Поисках вода,а ми дадоха гъст разтвор от сол…

На петия ден се схванах съвсем… На седмия ден на някои арестувани дадоха храна. На мен ми дадоха на десетия, но аз не можех да ям… Поручик Риманов заповяда да не превързват раните ми и те започнаха да вонят… Майор Иванов нагло заявяваше в съда, че съм бил в такова състояние, защото съм имал някаква екзема и над всички ни било употребено само психическо въздействие. Ние, всички тридесет и пет подсъдими по военните конспирации през четиридесет и втора година, бяхме подложени на въздействие като това, което описах.  … Аз бях осъден на смърт.“

Баба Кула Маринова Найденова: „… Те ме вързаха в мазата, където ме държаха двадесет дена и дванадесет пъти ме биха… После той донесе една чаша вода и ми сипа в устата само две капчици, а аз му се молих да ми даде всичката вода… Когато си дойдох в селото, мъжът ми и децата ми бяха убити. Свалили ги в селото и жандармерията пеела … Една жена метнала риза на капитан Стоянов и му дала букет, че убил мъжа и децата ми…“

*Препечатано от сп. „Общество и право“, 1984 г.