В една вечер преди няколко години, български студент кротко чака на спирка на градския транспорт във френския град Гренобъл, когато е заобиколен от няколко заплашително изглеждащи младежи. Всички те имат чертите на хора с произход от Магреба и определено звучат като алжирци. В намеренията им няма съмнение – българския студент го чака бой и вероятно ограбване.
„Не харесваме французи“, е нещото, което групичката му казва. „Аз не съм французин, а българин“, отговаря им той. Това, изглежда, не прави особено впечатление на алжирците, докато на младежа не му хрумва спасителна версия. „Моят дядо“, обръща се той към водача на групичката, „е карал с кораб оръжие на твоя дядо, за да се бие с французите“. Това изненадващо твърдение хваща неподготвени алжирците и следва кратка дискусия, в която българинът им обяснява как по време на морската блокада, наложена от Франция на Алжир по време на войната за независимост, единствено български кораб успява да пробие и да достави оръжие на съпротивителното движение. Историята е уважена, а студентът – спасен.

Подкрепата за трети държави, по-известна като „помощ за развитие“, някога имаше своя соцвариант – „помощ за братски страни“, е един от онези складове, в които имаме много папки за четене и поуки за вадене. Досега от този склад се извадиха предимно тъмните папки – онези за безконтролно раздадените милиарди, за дълговете, които не можахме да си върнем и за странните проекти, в които сме участвали по поръчение, не по убеждение. Лошото е, че точно както „доброволното“ бригадирско движение уби идеята за доброволчество години след края на комунизма, така огромните средства, хвърляни необмислено наляво и надясно за „братски държави“, убиха идеята за помощ на по-бедни и нуждаещи се. А това е ангажимент, който България пое с влизането си в клуба на богатите – ЕС, и който е добре да спазва. Не защото някой я кара, а защото е полезно за самата нея – държавите са като хората и най-добрият инструмент, който една страна притежава, за да подобри имиджа си, е да помага на другите.
Кредити за ракия



Управлението на тези кредити и изобщо на „помощта за братски държави“ е под всякаква критика. България не успява да оползотвори пълноценно никое от тези партньорства. „Ние нищо не внасяхме от тези държави. Другите като ГДР внасяха петрол, руда и други. Ние – нищо. Благородна работа“, казва иронично дипломат, който е пряк свидетел на развитието на тези отношения. В доклада на БНБ за дълга се цитира казус от 1962-1963 г., когато от Ирак са внесени 10 хил. тона фурми. Тъй като в България няма техника за изсушаването им за фураж, те са… сварени на ракия и дадени на животногледачите.

ЦК на БКП предоставя и безвъзмездни пари за оборудване на партийни централи на други комунистически партии, като например сградата на Сандинисткия фронт за национално освобождение „Фарабундо Марти“, финансира вестника на Египетската комунистическа партия, финансира чужди конгреси – например пленума на Чилийската социалистическа партия, който се провежда през 1983 г. във Врана.
След 1990 г. прословутото дело N3 се занимава с тези пари и обвинява 22-ма членове на МС начело с Георги Атанасов и Андрей Луканов, който ръководи комитета по научно-техническо и икономическо сътрудничество.
Ог Лагос до Лимпопо

В същото време български строители и агрономи отиват на място, като част от идеята да се помогне за развитието на партньорите, както и за да се създадат съоръженията, които ще използват български машини. През 1964 г. е създадена „Техноекспортстрой“, която работи в Африка, година по-късно се появява и „Техноимпекс“. „Главболгарстрой“ е създадена през 1969 г. за извършването на строителни работи на територията на Русия, но работи и в третия свят. Български строители работят на най-различни места – от националния театър в Лагос, Нигерия (точно копие на „Двореца на спорта и културата“ във Варна), до язовири в Куба. Строят се училища, подновяват се театри, прокарва се електропреносна система (тези в Либия и Нигерия например са частично изградени от българи). Подаряват се компютри и се обучават младежи в Зимбабве и Мозамбик. През 1983 г. над 200 млади агрономи отиват в Мозамбик, където трябва да създадат системи за напояване по долината на река Лимпопо. Проектът не е особено успешен, но следите от него явно остават дълго – десет години по-късно, през 1994 г., ГУСВ печели поръчката за строителство на нов мост над Лимпопо, който да свързва ЮАР и Зимбабве.

Това е лоби, което се гради трудно, бавно и с много усилия. Веднъж вече направени, е жалко тези връзки да бъдат изхвърлени. А България към момента не знае как да използва тези връзки нито опитва – според дипломати, картотеката със завършилите тук чуждестранни студенти е изчезнала в началото на 90-те от дружеството „Иван Вазов“, където се е съхранявала. С други думи, не знаем кого сме обучавали, нито поддържаме връзки с тях.
Да се върнем в света

Последният доклад на дирекцията за развитие на ЕК посочва, че България дава към момента между 30 и 40 млн. евро, при това не е ясно какво се включва в тази сума, защото числата се изпращат от Министерство на финансите, МВнР няма идея какви дейности ние броим като помощ за други държави, а ЕК също. В забележките под линия се казва, че България, Малта и Кипър са единствените три държави, които нямат двустранни програми за помощ с други държави, не участват в никой от процесите за взаимно отчитане на постигнатото, нито имат собствена система, по която да оценяват ефектите от помощта. България е единствената държава, която не е предоставила никаква информация за такива механизми (вероятно защото не съществуват). От догодина, казва ЕК, София е обещала, че ще започне. Ако е вярно, това би било знаменателно събитие – след като 45 години помощите за други държави бяха маскирани и крити, а 25 години подобни въобще нямаше, да започнем да мислим и работим открито и с ясни цели в такава посока би било истинско събитие.
То вероятно няма да се случи, или ще се случи много трудно. И това не е защото сме лоши, глупави или неспособни да отделим пари, за да помогнем. А защото просто сме отвикнали да гледаме на света като на място, където живеем. А причините да помогнеш на някого са както алтруистични, така и рационални: хората познават тези, които им помагат, а предпочитат да познават онези, с които правят бизнес. Следващият път, когато дадем с лека ръка 1-2 млн. за ново туристическо лого, може би е добре да помислим дали няма по-добри варианти за инвестирането им.
Източник: в-к „Капитал“, оригинално заглавие „Когато разоравахме пустините“
Спомени от Народната република socbg.com
И като резултат от помощта натрупа дългове и несъбираеми вземания и фалира.