Епопея на забравения – Илия Минев един истински дисидент

  Колко ли са истинските дисиденти, които са се борили срещу тоталната власт на БКП, преди 10 ноември 1989 г. ? Сигурен съм, че всеки един от нашите читатели от време на време си задава този въпрос, когато пред очите му се счупи поредния ореол на някой „борец срещу тоталитаризма”. Най – големите капиталисти се оказаха лични галеници на властта, а повечето ни интелектуалци, със заслугите си към системата на МВР, спокойно може да кандидатстват за чин и пенсия. Все пак, макар и колкото слънчев лъч по бронята на съветски танк, някои хора са се опитвали да одраскат твърдата черупка на властта. Те остават в историята, не толкова със силата и замаха на тяхното „драскане”, а с упоритостта и вярата, с които го правят, ставайки заразителен пример и вдъхновители за промяна.

Няколко думи за биографията и затворническите перипетии на този човек, прежалил най – хубавите си години, за да устоява правото си на свободно политическо самоопределяне:

Илия Минев е роден на 5 декември 1917 г. в Саранбей (днес гр. Септември). През 1930 година учи в гимназията в Пазарджик. Като легионер се обявява срещу разпространяваната от ремсистите комунистическа идея. По този повод е пребит жестоко от съучениците си ремсисти. Баща му го изпраща да учи във Френския колеж в Пловдив, а след това — да следва в Тулуза. Там завършва индустриална химия и се запознава с Франсоа Митеран. Завърнал се в страната, активно се включва в легионерското движение и в периода 1941–1944 година е избран за член на главното водачество на Съюз на българските национални легиони, завеждащ отдел „Външно-политически“ и водач на легиона в Пазарджик.

На 10 септември 1944 г. е задържан за една година в Пазарджишкия сектор на Държавна сигурност. Освобождават го, но през 1946 година отново е арестуван. През същата година е осъден на доживотен, строг тъмничен затвор по обвинение, че е един от главните инициатори за образуване на Изпълнителен комитет — Организация за възстановяване на бившите национални легиони. Впоследствие присъдата е заменена на 25 години лишаване от свобода. С кратки промеждутъци прекарва в затвора до 1978 година, като лежи в почти всички затвори на страната — най-много в Пазарджишкия, Пловдивския, Старозагорския. През периода 1860 дни е в карцера, а 460 дни прекарва в гладни стачки. След като е освободен живее в град Септември, където е въдворен и са му наложени редица ограничения по Закона за народната милиция.

Идеята му за създаване на Дружество за правата на човека възниква в затвора. В периода 1984-1985 работи активно по организирането на такова дружество. През 1987 година Илия Минев пише писмо до президента на САЩ Роналд Рейгън, до международни организации за защита на правата на човека. В писмото си описва циничното нарушаване на правата на българските граждани. Отново е арестуван. Обявява гладна стачка за 20 дни. Освобождават го. Под домашен арест е в град Септември. На 16 януари 1988 в дома си в град Септември, Илия Минев и малка група съмишленици основават Независимото дружество за защита на правата на човека (НДЗПЧ).

След 1989 година Илия Минев не е приет в сформираната официална опозиция и остава в изолация и забвение повече от 10 години. Издава вестник „Свободно слово”.

Умира на 6 януари 2000 година на 82 годишна възраст, в мизерия и самота, в старчески дом в Пазарджик. Погребан е в гробищата на гр. Септември.

Признат международно и забравен по български.

„Никой не е пророк в собствената си страна”. Пророк ли е бил Илия Минев? Определено да! Започва да се бори срещу „народната власт”, десетилетия преди някой друг да се усети, че нищо на този свят не е вечно, дори мощта на СССР, крепяща еднопартийния режим в Народна република България. Признат ли е в собствената си страна? Вижте следващите редове:

Илия Минев не е допуснат на прословутата закуска с президента Митеран в началото на 1989 година.

По – късно част от ръководителите на Независимото дружество за защита на правата на човека са арестувани, а документацията е иззета. Илия Минев обявява гладна стачка и успява да издържи 62 дни, които без малко не го вкарват в гроба.Той е блокиран и не може да участва в Международния екофорум в края на октомври 1989 година в столицата.

В края на 1996 година близки съратници на Илия Минев обръщат внимание на Иван Костов да го приобщи към новото СДС. Кой пък беше този, вдигнал недоумяващо рамене Командира. Накратко го представили, но Костов смръщил вежди и видимо дал да се разбере,че няма нужда от него

През януари 1999 година осем партии и движения внасят при тогавашния президент Петър Стоянов предложение да бъде награден с орден „Мадарски конник” за заслуги към България.От президентството се правят на разсеяни, Стоянов отклонява въпроса и не сторва последен жест на признание към стареца, който вече гасне.

„След дъжд качулка и след сватба булка” – втората поговорка, която ми идва на ум, събирайки материали за единия от малкото истински дисиденти в България.

Все пак на 9 декември 2002 г. в София е издигнат паметник на Илия Минев по инциатива на Тошо Пейков и Район „Оборище“ на Столична Община на дарено от общината място в градинката срещу НДК и хотел „Хилтън” между булевардите „България“ и „Черни връх“. В родния му град Септември с решение на общинския съвет е обявен за почетен гражданин и един неголям площад е наречен на негово име. На 11 октомври 2008 година в град Септември е открит негов бюст-паметник на площада кръстен на него.

Международното признание идва от самия Нелсън Мандела:

„Има в света един човек, който е много изстрадал и преживял повече време в затвора като борец за човешките права. И това е българинът Илия Минев.”

Е, от време на време се сещаме за него. Макар и не много, във виртуалното пространство се намира какво да се прочете за Илия Минев. Все пак детайлите за биографията му, колкото и да са важни, нямат същата стойност като жертвата му за идеал, превърнал се в знаме на хора, които преди 10.11.1989 г. са разсъждавали чинно върху догмите на партийните завети.

Автор : Стоян Гълъбов

Източници – wikipedia.org, desebg.com, sseverin.com