Спомени от Народната република
Начало / Лица и истории / Духът на времето / НДК – соцперлата в короната на столицата

НДК – соцперлата в короната на столицата

Надживял мавзолея, по – стар от който и да е МОЛ, по млад от старите сгради в центъра на София, но най – известната и запазена сграда от всички построени в България по времето на соца. Това е Националният дворец на културата.

 

Съждения и размисли за един от последните грандиозни проекти на социализма.
 

 

„Народен” или „Национален”, двореца на културата в София си остава една от най – емблематичните сгради за периода 1944 – 1989 г.. Построена с патриотична цел за отбелязването на 1300 години от мирния договор между България и Византия, сградата се превръща в „Мавзолей” на починалата Людмила Живкова, а по – късно и в грозен ориенталски базар. В следващите редове ще изредя малко суха фактология, а в последствие ще се опитам да анализирам случилото се с НДК, през времето, правейки аналогия с цялостното държавно развитие през периода му на съществуване.

 
Строежът на НДК започва на 25 май 1978 г. Съвсем умишлено, в курсив ще поставя следния факт – Разположена на 123 000 квадратни метра площ, разгъната на 8 етажа и 3 подземни нива, сградата е трябвало да бъде построена за 12 г. Вместо това дворецът е завършен ударно за по-малко от 4 г., за да бъде открит на 31 март 1981 г.
Преди да бъде застроено и облечено в мрамор, това място е товарна железопътна гара за въглища. Наоколо има бараки още от времето на Втората световна война, стари казарми и стотици декари пустеещи площи. В старите казарми някога са били дислоцирани прославените 1-и и 6-и пехотен полк. Над 3000 войници от тези поделения загиват в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Имената на героите са изписани на паметни плочи върху три внушителни стени. Мемориалът е открит през 1934 г. от цар Борис Трети. Десет години по-късно една от стените е разрушена по време на бомбардировките на столицата. Останалото от паметника е демонтирано чак през 1980 г. заради строителството на НДК. Металните плочи с имената на загиналите още се пазят.
На първата копка присъстват само хората, които са пряко ангажирани със строежа.
Арх. Александър Баров и неговият колектив изготвят проекта на основната сграда. Паркът и пространството около двореца са дело на арх. Атанас Агура и арх. инж. Валентина Атанасова.
Но преди всичко това екипът на арх. Чедомир Павлов трябва да направиподземните обекти, комуникационните съоръжения и бъдещия бул. „България“. Още тогава е изградена и техническата инфраструктура за линията на софийското метро, която сега минава пред подземието на двореца. През тези три усилни години, в които се строи НДК, са изкопани милион и седемстотин хиляди кубически метра пръст, излети са 335 хил. кубически метра бетон, а вложеното количество стомана е по-голямо от това на Айфеловата кула.
В строежа са вложени доброволният труд и средствата на много обикновени граждани. Софиянци работят безвъзмездно хиляди часове, докато пространството около двореца бъде напълно оформено.
Сградата има 8 етажа и 3 подземни нива, включващи 13 зали, 8000 места и възможност за настаняване от 100 до 4000 участника. 15 000 кв. метра площ са предвидени за търговски изложби и рекламни презентации, професионални конгресни организатори, търговски център, паркинг.
Националния дворец на културата е обявен за най-добър Конгресен център в света за APEX наградата на AIPC през 2005 г. Член е на ICCA и на AIPC – домакин на годишната среща на Министрите на Съвета за Сигурност и Сътрудничество в Европа, на Общото Събрание на НАТО и на Общото Събрание на AIPC. Култовата постройка може да се похвали с над 2000 проведени мероприятия от 1981г.досега.
При откриването си НДК носи името Народен дворец на културата. След смъртта на Людмила Живкова през юли 1981 г., НДК се нарича Народен дворец на културата „Людмила Живкова“. През 1990 година комплексът е преименуван на Национален дворец на културата, а през 2006 г. е направено предложение от интелектуалци да бъде възстановено названието „Людмила Живкова“. Въпреки одобрението на тогавашния министър на културата Стефан Данаилов, идеята не е осъществена.
Нека да обърна внимание на подчертаните в горните редове изрази, които според мен правят чудесна илюстрация на някои исторически процеси протичали в Народна република България и дали отражение след 10.11.1989 г..
Високата скорост на строителство и съкратените срокове са характерни за централизираната форма на управление. Задаването на директива за постигането на резултат, в нереално кратки срокове и мобилизацията на достатъчен ресурс за това, може да се осъществи само при тотален едноличен или олигархичен контрол. По този начин се избягва конкурсното начало за избор на проект и фирми изпълнители, общественото обсъждане и всякаква други причини за забавяне. Възможно е пренебрегването на някои процедури по безопасност и сигурност на обекта. Неслучайно има и противници на строежа. Според критиците проектът е свръхамбициозен, изразходва прекалено много труд, усилия и средства.
Държавното ръководство е на път да замрази амбициозната идея с цели десет години. Казват, че комунистическият вожд Тодор Живков бил разубеден от дъщеря си Людмила. След като лично отива на обекта, той разрешава работата да продължи.
Режима на БКП, често обвинявам в липса на приемственост с миналото.  В конкретния случай обаче, паметните плочи на загиналите войници се пазят и до днес. Това е прецедент дори и в днешно време, когато безобразно се разрушават културни ценности, останали от предишни режими.
Няма да коментирам мащаба на строежа. Числата говорят отлично. Просто обръщам внимание на това, че идеята за софийско метро е доста стара и осъществяването и е започнало в ранните младежки години на тези, които си преписват всички заслуги по нейното завършване.
Предполагам има и доста читатели, които са полагали доброволен труд по различни проекти в страната, включително и НДК. Самата концепция е осъществима при държавен контрол върху пролетарския труд и средствата за производство. Тук ще обърна внимание на психологическия момент на съпричастност към градежа. За всеки, положил макар и един камък и то безвъзмездно, остава свързан със сградата, а от там и с по – късната и съдба.
И в заключение ще обобщя с една кулинарна аналогия – за да се построи нещо с мащабите на НДК, за четирикратно намален срок, се нуждаем от централизирано управление, доброволен труд и мащабно мислене, разположено на широк времеви хоризонт.
 
Автор: Стоян Гълъбов, публицист на свободна практика

7 Коментари

  1. Един единствен въпрос към автора. Как смятате се синхронизират понятията „доброволен труд“ и „еднолично тоталитарно управление“.

    КОЛХОЗ – дело доброволньое,
    хочешь – вступай,
    не хочешь – расстреляем.

  2. Въпроса е отличен и ще ми достави истинско удоволствие да обясня връзката! При тоталитарния строй е в ход много добра пропаганда. Фактически е невъзможно да управляваш само с насилие. Най – малкото всеки дикататор се нуждае, от хора, които да упражняват насилие от негово име, а те трябва да бъдат убедени не само материално, но и идеологически. За целта, чрез известни от хилядолетия психологически въздействия, хората и особено подрастващите са възпитавани с радост да отдават лептата си за строя. Макар и в резултат на елегантна манипулация, в ума на трудещия се всичко се случва с радост и доброволно. Работилите на строежа на НДК, в по – голямата си част са родени след ужаса на Народния съд и първите години на установяване на комунистическия режим. Те са именно плод на пропагандната машина.

  3. Току що завършил инженер с 110 лева заплата (без отръжките) ме изпратиха на „доброволна“ бригада 45 дена в строителството на НДК. Двореца беше построен и открит и ние само засаждахме някакви много скъпи малки швейцарски борчета в градинките около двореца. През деня садим а на следващият ден като отивахме всички 100 % бяха окрадени.

  4. Пак умозаключения на дебилизирани субекти. Как да им влееш в тъпите картуни че в онова време никой не ни е манипулирал, Както е казано че не можеш да накараш някой да те обича/ а можеш само да разрешиш да бъдеш обичан, така не можеш да накараш някой да изглежда щастлив и да отива и полага доброволен труд. А през 1947г. с доброволен труд построихме прохода на републиката/хаинбоаз/.Отивахме с песен на работа.Бяхме хора. Сега все по ясно проличава разликата между нас и сегашното опропастено с тази перестройка поколение.

  5. Драги ми господин Анонимен (Аз не се крия). Не смятам че Ви прави чест да наричате магистър инженер химик с диплома, призната в цяла Европа след положени съответни изпити и квалификации „дебилизиран субект“. Аз влизам и редовно чета публикациите на сайта, ерго – явно не съм враг на социализма (да, в България комунизъм не е имало никога практически). Единствено се поинтересувах и зададох въпрос, поради крайно интересния подбор на думи от автора (интересен подбор, не лош).

    Без да Ви обиждам, Вие лично ли участвахте в строежа на Хаинбоаз или сте слушали само?

  6. Тоталитарно или не – днес е налице едно облагородено място, една хубава градина, един прекрасен дворец, оценен и в чужбина с архитектура, която на някои им се привижда тоталитарна, но в онези години тя беше модерна, европейска. Никой не е пострадал, няма умрели по лагери, и дори и насила да са ходили на бригади – извинете, но за 4 години се сдобихме с нещо красиво. Струваше си! Сега един музей не можем да оправим като хората поради непрекъснатите жалби на разни фирми, които се чувстват ощетени, че не са те избраните. А името Людмила Живкова трябва да си остане – защото без нея нямаше да го имаме. Съжалявам, може такива да са били условията, но тя ги използва за осъществяване на културните си идеи и остави нещо след себе си…Всяка епоха има своите личности, които са оставили нещо добро след себе си – дори и тоталитарните…Спрете да вменявате личната си омраза към строя в неговото изкуство и архитектура. Оставете и проф. Валентин Старчев да си избере архитекти, с които да работи и да си довърши ремонта на паметника в нова арх. аранжировка вместо да плюете по него и по паметника. Грозно и нецивилизовано е!

  7. Освен грандоманските молове, за последните 26 години нищо културно и с обществено значение не сме построили. Сигурен съм че и през следващите 26 години няма да го направим.

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.* Задължителни полета

*

// //