Спомени от Народната република
Начало / Антифашистка съпротива / Митко Палаузов – детето герой или непорочната жертва

Митко Палаузов – детето герой или непорочната жертва

„На класата трудова син беше той, дванайсетгодишен, и вече герой…“
D2Първи юни, втори юни…времето тече неусетно. Тези две дати обаче, така са се подредили в календара, че понякога рязко ни карат да се осъзнаем, че живота е пълен с контрасти. На едната дата празнуваме денят на бъдещето, на тези, които трябва да израстнат безгрижни, образовани и силни, а на следвашия ден си спомняме за другите, паднали заради една или друга кауза, в безсмислените често пъти  водовъртежи на битки и войни. Понякога, в историческата центрофуга, попадат лица, които не би трябвало да са там. Малки деца, носещи пълния заряд на живота, биват въвличани в неразбираеми за тях борби и полагат мъртвите си тела като почва за избуяването на епични разкази, служещи като пример за подражание. Всеки от нас си спомня, станалото нарицателно име Гаврош. Детето участник в кървави събития, паднало възнак на една парижка барикада. Дете родено в беднотия, отраснало само на улицата и загинало, правейки това, което умее най – добре – да събира отпадъци (в случая патрони), свирукайки си безгрижно. Това ли е работата на едно невръстно създание? Да живее бездомно, недохранено, без медицински и родителски грижи и да завърши с куршум в гърдите, надали съзнавайки историческата важност на смъртта си. Замислете се колко от вас, особено тези призоваващи често пъти към насилие и революция, биха искали да видят рожбите си в ролята на този литературен образ.

И докато Гаврош се е родил и загинал във въображението на Виктор Юго, то българската история предоставя истинската личност на МиткоПалаузов. Дете намерило гибелта си, заедно с партизанския отряд, в последствие получило ореола на мъченик за кауза, определила политическия път на Народна Република България.
Не беше трудно да се намерят материали за биографията на героя на днешния ми разказ. По – скоро ме впечатли полярността, с която хората тълкуват събитието. За това моля читателите на сайта, когато коментират, да не забравят, че това все пак е дете и да си спомнят за техния живот, когато са били на 12 години.
Митко Палаузов е роден на 8 ноември 1930 г. в с. Енев рът, Севлиевско. Малко след раждането му, родителите му Ганка и Трифон Палаузови, от недоимък се преместват да живеят последователно в Севлиево и Габрово (1936).  Родителите му се свързват с партийните организации във фабриките, където работят. В къщата им се провеждат партийни събрания, заседания на щаба на партизанската чета и РК на БРП (к), в чийто състав влиза и Трифон Палаузов. Малкият Митко макар и 11-годишен получава важни за едно дете задачи – стои на пост пред къщата по време на заседания, разнася позиви и съобщения за провеждането на партийни и ремсови събрания, за срещи на партизани и ятаци. (http://bg.wikipedia.org).
Сякаш не ми трябва много, за да се зачудя на решението на родителите му да използват сетивата не сина си за собствента си безопасност.

Бащата, Трифон Палаузов и лелята на Митко – Русана стават партизани от Габровско-севлиевския партизански отряд. Поради тази причина Габровската полиция оказва периодичен психически и физически тормоз върху семейството му, като често арестува и малтретира Митко и майка му. За да ги предпази от тормоза, баща му предлага да излязат и те в Балкана. След акция на партизанския отряд през лятото на 1943 г. в махала Водици (сега квартал на Габрово), Ганка и Митко Палаузови се присъединяват към него. След преминаването им в нелегалност габровската полиция опожарява тяхната къща на Бакойците. През юни са интернирани в с. Чорбаджийско, Момчилградско, баба му Рада и дядо му Цоню със стринка му Донка и чичо му Иван. Под натиска на полицията училищният съвет на Второ основно училище „Неофит Рилски“ на 19.IХ.1943 г. решава: „Че дейността на ученика Димитър Трифонов Палаузов е несъвместима със задълженията му на ученик и предлага на областния инспектор в Плевен да разреши изключването му от училище“. Тогава Митко е четвърти месец партизанин.

Отново си позволявам коментар за методите използвани от тогавашната полиция. Целта може и да оправдава средствата, но коя ли е тази възвишена цел, към която са се стремяли, мъчителите на жени и деца? Опожаряването на къщи и изселването на възрастни хора изискват сериозно оправдание и се съмнявам тогавашните управница да са го имали.
Като партизанин Митко участва в някои походи и акции на отряда, дори му „зачисляват“ малко пистолетче. Селяните от с. Бериево дълго ще помнят и разказват за малкия партизанин, който пламенно е рецитирал стихове на Смирненски. През юни партизаните правят землянката на Осеникова поляна. Митко бди на пост, да не бъдат изненадани, и така участва в направата на лобното си място. След акция в с. Химитлии (днешно Ясеново) партизаните се изтеглят по река Лешница (Химитлийската пътека) в Шипченския дял на Стара планина. Настигнати, влизат в бой с полицията. В боя участва и Митко с пистолет в ръка. Оттеглят се към връх Корита. Тогава щабът на отряда решава да оставят ранените и болните партизани в землянката на близката Осеникова поляна. Да се грижат за тях, изпращат Митко и майка му Ганка. Ятаците от близките махали Паско Янев-Тошо и Иван Кунчев-Кирчо ги снабдяват с храна. Те са единствената им връзка със света. За шестимата партизани землянката била влажна, тясна и неудобна.
След Балванската битка, землянката е разкрита на полицията от предателя Иван Данаилов-Доктора (той е ранен и заловен в Балван на 29 март и подложен на нечовешки изтезания при които проговаря), и на 1 април 1944 г. многобройна полицейска група ръководена от Иван Дим. Близнаков, групов началник при Плевенското областно полицейско управление и Крум Ив. Дрончев, подпоручик от 9-и дивизионен артилерийски полк, гр. Севлиево и Дончо Цолов Христов, полицейски разузнавач в Севлиево обкръжават Осеникова поляна. Партизаните са изненадани. Жандармерията взривява землянката с гранати. Изваждат труповете, вземат лични вещи, пушки, пистолети и книжа и се прибират в с.Купен. Труповете на Ганка Палаузова, Митко Палаузов, Минчо Георгиев (Младен) и Иван Илиев (Гошо) остават на открито цяла седмица край землянката.(bg.wikipedia.org).

Толкова….с нездрав хумор ще коментирам така „няколо месеца герой, после цял живот мъртъв.“
Идва ред и да поставя и въпроса от заглавието: Герой или жертва е Митко Палаузов? За съжаление няма как да го попитам до колко е съзнавал ролята си в събитията отнели живота му. Просто мога да си спомня до колко е бил осъзнат собствения ми живот на тази възраст. Същността на героизма е в осъзнаването на жертвата, която човек прави. Аз лично мисля, че Митко просто е имитирал родителите си и техните приятели и независимо дали е рецитирал Смирненски или е стрелял с малкото си пистолетче, той просто се е борил да оцелее. От друга страна, храбростта, с която го прави го избутва с едни гърди напред пред доста от зрелите мъже и жени, бунтували се срещу всяка форма на несправедливост.
 
Митко Палаузов е жертва на времето, в което се е родил. На родителите си, които неразумно го използват за подпомагане на нелегалната си дейност, на полицията, използваща средновековни методи за справяне с неудобня враг, на обстоятелствата хвърлили няколко непрецелени гранати в тясната землянка
Той е и герой, защото несвойствено за едно дете, надвива всичките си инстинкти и остава на поста си до самия край.
Но най – вече, Митко Палаузов трябва да е спомен, сигнална ракета, ужасно предупреждение, за тези, които раздават насилие с лека ръка. Първи юни винаги предхожда втори юни. Щастливото детство може и да роди герои, но детския героизъм винаги завършва с прекършените криле на бъдещето.
 
Автор: Стоян Гълъбов
02.06.2014

11 Коментари

  1. Баща ми, лека му пръст, меко казано недолюбваше партизаните, но също така твърдеше, ча в тогавашната жандармерия са намерили добро алиби за зверствата си всякакви садисти. Паленето на къщи и горенето на живи хора определено не вдига рейтинга на тогавашния режим. Мнението ми за голяма част от партизаните, с изключение на наивните идеалисти, повечето нелепо загинали по горите, също бих спестил. Трифон Палаузов доживява преврата и според очевидци не блести с невероятни прояви при новия режим. Допада ми опитът на автора да огледа от различни ъгли историята, както е и редно. Като че ли най-вярно е , че и от двете страни на барикадата има и качествен и лош човешки материал. Но системата наложена насила от СССР вече е друга тема.

  2. Така се действа срещу терористи по време на война. Да му мислят комунягите, които няма нито срам нито страх пред Бога, пращайки деца да вършат зли неща. Защото няма значение каква ръка държи пистолета. Той все така си убива.

  3. Паско Янев-Тошо не е ятак а партизанин командир на отряда!!! И не им е носил храна! Не може всеки да си пише каквито иска глупости и измислици!!!!

  4. Едно невинно дете и безброй лицимери
    .
    1 април 2011 г.

    Първият ден на април 1944 г.,в сърцета на Балкана,в центъра на България ,в малка землянка ,наподобяваща гроб.Гроб ,но незнаен без плоча ,без цветя ,а вътре погребани петима живи-трима ранени мъже,едно жена и невръстно дете.Петима партизани от Габровско-Севлиевския отряд,който бил създаден за да се бори за „свобода“.Долу в земята под априлския сняг на Осиникова поляна стояли петима и чакали да дойде жадувания ден ,за който са платили с раните си ,със смъртта на много приятели ,и може би им предстои да платят най-тежката цена.Но те вярвали и затова били готови.

    А тежката разплата не закъснята.Било преди пладне ,на 1 април ,когато войска от българската армия и жандармерията се струпали пред малката землянка и започнали да гърмят.Започнала обсада.Нашите войници от редовната ни армия ,която трябва да брани отечеството ,обкражили малка земляника с трима смътрно ранени ,една жена и тринайдесетгодишно дете.Боя бил кратък.Партизаните паднали мъртви .Последно останало момчето.Скрито зад един пън то стреляло с малък пистолет доката не свършили всички патрони.После то разбрало ,че ще умре .До него лежали трима мъртви другари ,трупа на майка му бил още топъл.Било страшно .Бил сам.А скоро и той ще е само труп.Но нали ще дойде свободата,нали ще настъпи справедливост ,ще има равни права за всички хора.

    „Предай се!“-крещи някой ,но малкия воин знае ,че трябва да се бори докрай.Ако искаш да извоюваш свободата не може да си позволиш да се предаваш.В борбата се влиза само когато си готов да се раздадеш до край.

    И детето се изправило ,развило гранатата ,която била последния му боеприпас, и я запратило напред срещу войниците.Право, с широко отворени очи ,то посрещнало дъжда от куршуми.Посрещнало смъртта.Очите му застинали така отворени,вперени напред…В какво? В свободата ,за която мечтаело? В детеубииците от „славната българска армия“?В утрешия ден ,когато лицимерната власт ще превърне смъртта на едно дете в свой инсрумент за подчинение на масите и за саморазправа с бившите властващи?В своето недоизживяно детство…и прекъснатия ненавреме земен път.

    Митко Палаузов умира на първи април 1944 г. ,едва тринайсетгодишен.Този ден остава в българската история като деня ,който българската армия е била наградена за ликвидирането на опасен рецевидист.На този ден 45 години едни управляващи ,караха народа да кичи с цветя землянката на Осиникова поляна,чавдарчетата рецитираха стихове,политиците изнасяха речи за славния герой“ дал живота си за да дойдат на власт комунистите“.Всяка година чак до смъртта си един баща си скубеше косите и питаше:“За това ли пожертвах сина си и жена си ?“

    От 1944 г. и до сега редица хора се надпреварват да извлекат полза от смъртта на едно дете.А истината е ,че най-безсрамно пожертвахме детския живот,умело изчислявайки ,че смъртта ще ни послужи много по-добре от живота му.На 01.04.1944 г. света доказа ,колко е лицемерен.Едно дете изгуби живота си ,без да позволи на този свят да го смаже.То си тръгна с поглед вперен ,в своята вяра за нещо добро.

    На този ден се отбелязва царуващото земно лицемерие.На този ден се чества пожертваната детска невинност.

    А едни широко отворени очи още гледат в нас….Кой е победителя?Който е себе си или поробения от алчност,властолюбие или страх?Щом един ден и ние ще умрем ,но може би с някоя маска на лице,която ни е гарантирала власт и пари ,а в замяна само сме забравили изтинското си лице?Преди 67 години Митко Палаузов избра да остане верен на себе си!
    Автор: Искра Севдалинова
    01.04.2011 г.

  5. Митко Палаузов – единствената книга у нас която НИКОГА не докоснах. Още кйато малък смятах, че да се жертваш за да развалиш живота на другите за 90 години напред е МАЛОУМНО! Ако изобщо такова човече е имало, то се върти в гроба гледайки крадците на кашкавал какви ги вършат… Едно време прадядо ми е бил полковник и като дошли партизаните казали „Иамте два телефона – значи сте фашисти!“ – малоумници.
    За тоя тъп ЦОЦИАЛИЗЪМ да си дадеш живота… нямам думи

  6. Явно в дома на коментатора „x2805“ е имало две книги. Едната, която НИКОГА не е докоснал и още една, която не е успяла да му помогне да се ограмоти…

  7. „Той е и герой“ – Щом Митко Палаузов е герой, тогава излиза, че всички нацисти, както и всички хлапета от Хитлер-югенд, паднали в бой докато са се сражавали с руснаци, англичани и американци, също са герои. Обаче, кой знае защо, в Германия никога не са им издигали паметници – нито преди, нито след 1989.

  8. Бахти и талибаните дето сме имали!!!
    Незнайно защо изобщо трябва да се споменават имената на тези терористи , че и паметници да им се издигат !?
    Няма никаква разлика от преди и сега , за да се онивини един или друг терорист.

    • Костадинка

      Тероризмът си е тероризъм,независимо от епохата.Това дете,макар и на 13,е убиец.Защо България е осеяна с паметници на знайни и незнайни партизанчета,а няма нито един паметник,издигнат в памет на моя прадядо,който е бил застрелян като куче от Антонивановци?!?

      • Един дядо

        Явно си малко момиченце и малко си чела! За да пишеш, че прадядо ти е застрелян като куче това се подразбира! Някой непредубеден дали не би ти обяснил защо това се е случило?

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.* Задължителни полета

*

// //