Честно казано, тръгнах да пиша за княз Кирил Преславски, със смесени чувства. От една страна личността му като цяло е изключително интересна, от друга освен като разстрелян регент на Симеон II, трудно може да се намери връзката му с Народна Република България. Все пак започнах да чета и се оказа, че човек като него, не може да бъде разглеждан в контекста на даден период, без да се изгуби част от особената му аура. Обръщам внимание на думата „особена”.Не казвам „положителна” или „отрицателна”. Не давам оценка нито за личния му живот, нито за политическите му решения. Просто, когато четох за него видях образ на човек с аристократична биография, роден в неаристократична страна, въвлечен неволно в политиката и завършил живота си трагично. Замислих се как политическия водовъртеж, може да изтръгне един бохем от естествената му среда и да го запрати на върха в политиката, а след това в изкопания от бомба ров, с разкъсано от куршумите на наказателния взвод тяло. Не ми трябваше и много, за да видя като в кристална топка, съдбата на много хора останали неизвестни в историята, но удавени в политическото цунами без дори някога да са искали да погледнат към океана на властта.
От друга страна, самия съдебен процес срещу регентите е част от историята на тоталитарната власт в България и е началото на края на монархическия период. Точно въз основата на тази „пепел”, изниква бъдещата Народна Република България. Историята не трябва да разделя, а само да обединява, дори когато има спорни моменти.Със следващите редове искам да предизвикам дискусия, не от политическо, а от лично естество. Нека всеки читател си спомни за бурите по върховете, разклатили лични му живот.
Кирил Хайнрих Франц Лудвиг Антон Карл Филип, княз Преславски, Княз на България, Принц Сакс-Кобург и Гота, Херцог на Саксония – това е пълното име на героя на днешната статия. Не ме изпитвайте, копирах го на готово и няма да мога да го повторя наизуст. Има, което съдържа името на патриарха на славянската култура, старата столица на България, и цял куп западноевропейски аристократични фамилии. Живо доказателство, че аристокрацията, както и капиталът са интернационални и сами си намират пътека по, която са се реализират, подобно на планински поток, подсилен от разтопения сняг. За себе си винаги съм се чудил каква националност са носили такива хора в душата си и на какъв език са текли мислите им.
Роден само една година след Княз Борис, Кирил е негов най-близък приятел през целия му живот. Детството на Кирил минава по същия начин като това на брат му. Те имат едни и същи възпитатели, завършват Дворцовата гимназия и Военното на Негово Величество училище. Участва като офицер за свръзки в Балканските (1912-1913) и Първата световна война(1915-1918). За участието си във войните е награден съответно с Военен орден „За храброст“ IV степен 2 клас и 1 клас; генерал-лейтенант от българската царска армия (1938), инспектор на пехотата (1935), почетен адмирал от Германската имперска флота (13 юни 1917). Вижда се солидното му военно образование, по повод на което представям и цитат от книгата „Разговори с принц Кирил” на Михаил Топалов:
„По време на оран, земята беше над три хиляди декара, карахме трактори или камиони. Ние с брат ми бяхме прекрасни шофьори и трактористи… Ние можехме да сеем, да жънем с жътварки и със сноповързачки. Работили сме по осемнайсет часа на денонощие.
– По осемнайсет часа?
– Случвало се е и повече. Разбира се, в двореца, това се правеше и с друга цел, далечна. Примерно, ако ние се научим да работим по 18 часа на денонощието, по време на война като пълководци, като войници ще караме леко и ще издържаме в походите. Ние трябва да сме здрави, калени. А само земеделската и полската работа каляват човека …”
Очевидно подготовката за война се е взимала на сериозно, дори в България и перспективата за мирни години, не е заблуждавала владетелското семейство. Интересна ми е неестествената за един аристократ осъзнатост за нуждата от близост до земята и физическия труд.
След абдикацията на цар Фердинанд I на 3 октомври 1918, заминава с баща си в град Кобург, Германия. През 20-те години учи агрономия в Прага.
Няма как да пропусна да не цитирам и няколко истории с пикантен привкус, неразделно вървящи с образа на принца – бохем.
Няколко години прекарва в една ферма в Щутгарт, но после влиза в доста заплетени спорове за фамилно имущество на територията на Чехия. Те се оказват пагубни за личното му състояние и през 1926 г. князът се завръща в България и веднага заема поста на флигел-адютант на брат си цар Борис.
По улиците на София Кирил често може да бъде видян със собствения си „Пакард“, който задължително кара сам. Политическите въпроси много не го интересуват и той не участва пряко в обществено-политическия живот на държавата. Прилага на практика агрономическите си умения в стопанствата при дворците „Врана“ и „Кричим“. Той води доста лежерен живот, а за бохемството и за отношението му към красивите жени има какви ли не легенди. Между другото казват, че царят не криел недоволството от живота на брат си и дори му се карал за изхарчените пари в разни европейски локали.
Едно от големите увлечения на княза е прелестната оперна певица и актриса по онова време Надя Ножарова, която според мълвата князът дарявал често с прекрасни перли. В списъка на любовните му завоевания според различни свидетелства са няколко принцеси от различни кралски дворове на Европа, а светската мълва го свързвала с подвизаващата се във висшето общество германска красавица Алиса Бломберг.
Смята се, че една от най-големите му любови е принцеса Илеана – дъщерята на румънската кралица Мария Единбургска, чийто дворец в Балчик (градът е румънска територия до 1940-а) князът често посещава. През 1929-1930 г. той има поредица от срещи с внучката на английската кралица Виктория по морето. Разкази оттогава сочат, че Кирил и една от най-обичаните румънски принцеси се запознават в Букурещ и дори дипломати от двете страни започват срещи за уреждането на вероятен брак. Но обективните исторически обстоятелства не са на тяхна страна. Синът на кралица Мария – Карол II, който сяда на престола след смъртта на баща си крал Фердинанд I, не разрешава на най-малката си сестра – принцеса Илеана, да се омъжи за брата на българския цар.
Кирил често е съветван от брат си да уреди личния си живот. Но князът не успява да изпълни заръката на монарха. Принцът обаче изиграва посредническа роля в женитбата на цар Борис с Джована Савойска, дъщерята на италианския крал. Подробности за това има в нейните спомени по-късно. През септември 1927-а двамата братя пътуват из Европа, когато принцесата се запознава с българския монарх. В хотелския им апартамент Борис за първи път проговаря на Кирил за евентуален брак с нея. След известно време Кирил посещава Мафалда – любимата сестра на Джована, с която споделя намеренията на царя. И следва щастливата развръзка – през октомври 1930-а Кирил е свидетел на венчавката на брат си в Асизи.
Щастливите дни за княз Кирил обаче свършват през 1943-а,когато Борис III внезапно умира. Веднага след трагичната кончина на царя той е избран за регент на малолетния цар Симеон II. Заедно с него регенти стават и премиерът Богдан Филов, и генерал Никола Михов.
На княза не му се удава да страни от политиката, дори и да иска.Противно на очакванията за известна политическа пасивност, князът се проявява като продължител на политиката на покойния Борис III. Князът опитва да се установят контакти със западни съюзници, само че българската страна дори не предполага, че
Великите сили вече са преразпределили своите сфери на влияние. В края на август и началото на септември 1944-а княз Кирил прави последен опит да спаси България – назначава за премиер Константин Муравиев и подписва обявяването на война на Германия. Ден преди това СССР обявява война на Царство България.
На 9 септември 1944 г. е извършен държавен преврат. Същият ден княз Кирил и другите регенти за арестувани. Няколко дни царското семейство е поставено в пълна изолация и липса на новини. На 14 септември, именния ден на цар Симеон, в двореца пристигат тримата нови регенти. По-късно се разбира, че арестуваните регенти и министри са отведени на разпит в Москва, където прекарват последните три месеца на 1944 година.
След завръщането им княз Кирил е напълно изолиран. До него нямат достъп нито снаха му царица Йоанна, нито сестра му княгиня Надежда.
Присъдата на процеса над регентите и над министрите е произнесена от Народния съд в 4 ч. следобед – четвъртък. В гробищата на София има паднали няколко бомби, отворили широки ровове. В нощта на 1 срещу 2 февруари 1945-а осъдените са накарани да слязат на малки групи в близост до тези вече готови ями. Убити са един по един. Първо е разстрелян княз Кирил, после другите двама регенти, десетки министри, депутати и общественици.
Фактите са си факти. Войната е война за всички. И за овчарите и за царете. Загубилия плаща цената, дори да не поръчвал сметката. Такава е и съдбата на принц Кирил Преславски. Живял безгрижно, циничния живот на млад аристократ, опитал се да изплува сух от политическото блато, удавен във въртоп забъркан от други.
Като провокация към читателя оставям въпроса, дали на всеки от нас не се е случвало да бъде изтръгнат от обичайната си среда и хвърлен безпомощно в непознато поле, разчитайки на случайността и неизвестни нему обстоятелства? Нещо да ви напомня за непрестанните преходи??? За войните без манифести и паради, водени на невидими политически фронтове?
В материала е използвана информация от wikipedia.org, edinzavet.wordpress.com и pressadaily.bg .
Спомени от Народната република socbg.com




.jpg)

