Спомени от Народната република
Начало / Лица и истории / Политически калейдоскоп / Живков vs Горбачов – прагматикът срещу демагога

Живков vs Горбачов – прагматикът срещу демагога

Не само в българското, но и в световното обществено мнение, Михаил Горбачов остава човекът, който слага край на социалистическата система. В Американския университет в Анкара вече експартийният лидер Горбачов заявява: “Моята цел в живота беше унищожаването на комунизма…” Дали обаче Горбачов искаше точно това? С риск да бъде компрометиран, налага се да се представят някои факти, които остават скрити в днешните “демократични” общества.

602440285С днешен прочит всички изводи и оценки, с които Тодор Живков отстоява необходимостта от смяна на системата, изглеждат ясни, неоспорими, естествени. През 1985 г. обаче, макар и поднесени елегантно, дори и напудрено, те са еретични. Но никой не може да оспори факта, че са формулирани още тогава от Тодор Живков. В пояснение ето и пасажи от писмо, което той изпраща на Горбачов на 18 юни 1985 г.

“Как става така, че десетилетия наред капиталистическия строй ни изпреварва, а ние продължаваме да вървим след него. Не е вярно, например, заключението, че капитализмът сега преживява криза. Напротив, капиталистическата система сега е стабилизирана повече от всякога.

Да вземем например развитието на политическата система. Нашата система е закостеняла. Ние тъпчем на едно и също място. Понастоящем комплексът от партийни и държавни институциии и техният апарат е толкова централизиран, толкова тежък и тромав, че отнема повече разходи и социална енергия, отколкото социализмът може да си позволи.

Не е ли парадоксално, че резултатите от нашите научни постижения се усвояват и внедряват много по-бързо от капиталистическите фирми? В рамките на СИВ трудно се появяват нови неща, а дори и това, което се появява, погива, защото ние се мъчим да наливаме младо вино в разсъхнала се бъчва. По-лесно е изграждане на предприятие с обща собственост в капиталистическа форма, отколкото създаване на такова предприятие в рамките на СИВ.

Реалният социализъм постепенно започва да губи своята привлекателност. Ние не бива да ставаме жертва на собствената си пропаганда, на собствения си печат, радио и телевизия”.

jivkov1През следващите няколко години Тодор Живков все повече се убеждава, че тези оценки са неприемливи за Горбачов. След оглавяването на СССР през март 1985 г. той повтаря “Ускорение на социалистическото развитие”, после “Нужен ни е повече социализъм”, след това “Перестройка”. А системата се задъхва. Едно побутване може да я разтърси до основи и да даде неконтролируем тласък на естествените сили, които бълбукат във и извън нея.

Именно тук идва и основната разлика между позициите на Михаил Горбачов, който е за преустройство в рамките на социалистическата система и Тодор Живков, който е за радикална смяна на системата. Това проличава ясно на проведената между тях среща в Кремъл на 16 октомври 1987 г. Ще маркирам в общи линии случилото се там.
Untitled ьдт7ухн4в36ухв47Тодор Живков подчертава необходимостта от коренна промяна. Той се аргументира, като изтъква, че всички опити за промени вътре в системата са неуспешни, защото се променя само съдържанието, а не формата. Горбачов, от своя страна, се опитва чрез различни завоалирани изказвания да го убеди,че такава промяна не е необходима и е достатъчно да се извърши преустройство. Той заявява, че се “безпокои по братски” от бързия напредък на промените в България. Горбачов също е против “обвързването на българската икономика с капиталистите”. Той казва на Тодор Живков, че хора от неговото обкръжение “смятат, че трябва да се вземат технолгии от Запада” и искат да превърнат България в “мини-ФРГ” и “мини-Япония”. А всъщност самият Тодор Живков се стреми към развитие на българските отношения със Запада, а не хора от обкръжението му. Той лавира и вложените в последно време в България милиарди долари, като посочва на Горбачов цифрата 260 милиона. Разгледан е и въпросът за ролята на партията. Тодор Живков изказва своята позиция, че “партията не може да бъде повече ешелон от държавното управление и не може да се издига и укрепва нейната роля като политически авангард на народа, като ръководна и направляваща сила на нашето развитие”. Горбачов приема въпроса за освобождаване на партията от някои несвойствени функции, но не и разделенеито на властта между партията и държавата.
Оттук нататък на думи Живков и Горбачов са единни, но делата им са различни.

2 Коментари

  1. Спомням си събитията.

    Ако Горбачов е казал, че цел на животът му била унищожаването на комунизмът, то той е изопачил нещата. Това не му е било цел на животът, това беше главната негова заслуга, но не цел. Той не знаеше какво прави.

    Но ако пък си мислите, че Живков е знаел какво прави и че щял нещо да направи, ама Горбачов му попречил, лъжете се. Съседна Румъния е пример. Какво успя да направи фамилията Чаушеску – взеха заеми, внесоха технологии, построиха индустриални гиганти – и на краят румънците щяха да изпукат от глад.

    И ако си мислите, че Живков е знаел какво прави и е бил адекватен ръководител след смъртта на Людмила – лъжете се. Живков е бил едно чучело на върхът. Имало е противоборстващи кланове, например на Андрей Луканов и на Огнян Дойнов в икономиката. Но държавата е била оставена на самотек и на разграбване – не случайно в последните години България нямаше министерство на финансите, т.е. нямаше държавно счетоводство. На този фон писмата на Живков до Горбачов и беседите му с него нямат никакво значение.

    Лакмусът на събитията естествено е така нареченият възродителен процес. Той показва, че центърът (Политбюро и Държавна Сигурност) са изпуснали властта и се носят по течението. А пък заради възродителният процес Горбачов вече е отписал България – Живков трябва да му пише писма, които Горбачов може директно да е хвърлял в кошът, Живков трябва да му ходи на крака в Москва и да му иска аудиенция. Няма ги вече времената на страстни прегръдки и целувки с Льонята Брежнев – вече нямаше лабаво, а Живков мислеше просто да се сниши.

    • Абсолютно сте прав. Съгласен съм с вашето мнение. Освен това, управлението на Тодор Живков, особено в последните му години (80-те), не беше еднолична диктатура. Това беше партийна диктатура на БКП. Живков (сам) не можеше да предприеме нищо. Всичко се решаваше от Политбюро на ЦК на БКП. Показателно е, как той беше отстранен – с решение точно на този колективен орган на диктатурата. Ако беше едноличен диктатор, нямаше да може да бъде отстранен по този начин. Едноличните диктатори се разделят с властта само в резултат на смъртта си – естествена (Ленин, Сталин, Г. Димитров) или насилствена (Чаушеску, Трухильо и др.). Точно този тънък момент – разликата между едноличната и партийната диктатура – се подминава и пренебрегва от повечето автори и изследователи на този период.

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.* Задължителни полета

*

// //