
В новата българска история има двама политици, които са на върха на острието на народната любов. Интересното при тях е, че са харесвани от две коренно противоположни като политически възгледи групи, които са в постоянен конфликт и използват имената им, като знамена във всяка една словесна престрелка. Въпреки това, те имат не малко теоретични сходства, които биха могли да бъдат използвани да се направи паралел между тях, а той от своя страна да бъде основа за разумен исторически анализ на две исторически епохи.
Става дума за двама абсолютни владетели на България. Единия ръководи Царство България и носи титлата Негово Величество. Другият е управлявал Народна република България, с титлите Генерален секретар на ЦК на БКП и Председател на Държавния съвет. Ако перифразирам Батето – единия е от правешката династия, другия от сакскобурготската. Ясно е, че зад тези описания се крият имената на цар Борис III и Тодор Живков. Продължавам следващите редове с мисълта, че няма как да направя пълно сравнение между двамата преди да съм защитил професорска титла по история, но все пак ще начертая няколко основи точки, които могат да послужат по – скоро като обобщение на вашите мнения.
Няма какво да спорим. Тук правешкия хитрец, на пръв поглед, губи сравнението. Борис III роден със златна лъжичка в устата. Потомък е на рода Сакс – Кобург и Гота и е роднина на повечето европейски владетели от онова време. В същност пълното име на монарха е Борис Клемент Роберт Мария Пий Станислав Сакскобургготски. Той получава блестящо образование и може да се похвали с двама кръстници – един папа и един император. От друга страна Тодор Христов Живков не може да се изпъкне със знатен произход. Роден е в село Правец, близо до Орхание и служи като трудовак, докато величеството достига чин генерал – майор. Родителите му са обикновени хора, до колкото не се дава ухо на слуховете за роднинска връзка между двамата (братя или дори баща и син). В кръга на шега ще спомена, че и двамата са носители на характерни носове, което е още една от приликите им. Всъщност до колко известните роднини не са бреме за иначе народния цар Борис III, е доста спорно. За разлика от Тодор Живков, той е обременен с очаквания. От една страна в него е вперил очите си народ, разсипан от поредната национална катастрофа, от друга, кръвната му линия изисква вярност към интереси, различни от тези на поданиците му. Бедния словослагател няма тази грижа. До края на живота си майка му Маруца се радва най – много на това да има с кой да си побъбри по влашки, а баща му да се отдели от охраната на УБО и да пикае на сафалък.
Признавам си, че винаги съм се впечатлявал от желанието на багрянородния владетел, от род чужда на страната ни да бъде толкова близо до 
Въпреки тези различния и двамата са любимци на масите по свое време, защото единия не се свени да надигне мантията, за да нагази в калта, а другия не се опитва да я наметне, за да скрие сламките по панталона си.
Има сходства и по начина, по който идват на власт. И двамата са наложени от външни фактори, без оглед на народното желание. След Берлинския конгрес на младото Княжество България е отнета възможността да избере формата на управление и владетел от собственото си население. „Чистата и свята република” на Васил Левски остава само в неговите мисли. По стечение на обстоятелствата и при отхвърлени няколко кандидатури, с благословията на Великите сили, у нас идва поредната издънка на западната аристокрация. Борис III е продължение на род, наложен ни при отсъствието на други алтернативи. От своя страна, върхушката от комунисти, която се установява на власт след 09.09.1944, идва на щиковете на Червената армия. Липсват избори, липсват предизборни обещания, или пък каквато и да е опозиция. Разликата тук е, че монарха получава короната си по наследство, а актьорът изиграл хан Тартар, е трябвало да използва голям набор от хитрини и машинации, за да достигне и запази властта си.
Кризата.
Това обединява, тези толкова различни персони. Двамата идват на власт след изгубени войни и наследяват тежко бреме. Тодор Живков получава шанса на да вземе властта повече от декада, след като България е получила поредния си дипломатически шамар. Малко или много той наследява една поне леко стабилизирана държава. Не случайно, много от старите хора делят времената на „народната власт” до преди и след Априлския пленум. Татовия късмет прави така, че той да се развива без прекия надзор на Сталин, след като най – тежките военни години са отминали, но най – вече има щастието, последните години на неговото управление да съвпаднат със световния икономически бум от 70 – те и 80 – те. Цар Борис III поема кормилото, разумно изоставено от провалилия му се баща. Страната е в ужасно състояние, като се има предвид и, че основния ни съюзник по онова време Германия, е в тотален колапс. Шанса не е на негова страна и хаоса го принуждава да работи с различни правителства, като в известни периоди от време е принуден да предприеме маневри, ограничаващи парламентарната демокрация в царството му. Няма спор, че стабилността на политическото управление не е силата на монархическа България. Смяната на правителства и политическите убийства съпътстват иначе либералния монарх. По времето на Тодор Живков, черната работа вече е свършена. Контрола върху властта е тотален, а насилието нужно за това вече е извършено. За него остава само зорко да следи дали се спазва правата линия, успоредна на априлската. Борис III удържа властта си, разчитайки на конституционното си право и политически маневри, а Тодор Живков, стъпвайки на застланата с насилие, основа от предшествениците си. Въпреки различията, демокрация от така мечтания за нас западен тип, при тях не съществува.
Има разлика и в ролята на Големия брат. За царя, това е Германия, а за първия в НРБ, това е СССР. И двамата установяват връзките си с тях след тоталната им разруха и след две от най – грандиозните войни на човечеството. Икономиките на съюзниците са 
Резултатите.
Трудно е да се измери постигнатото от двамата герои на днешния калейдоскоп. Дори точна наука като статистиката подлежи на интерпретация, в зависимост от политическата гледна точка. Все пак Генералния секретар на ЦК на БКП и Председател на Държавния съвет на Народна република България, взима служебна победа, поради едно е
В заключение ще кажа, че безгрешни хора няма. Щеше да е хубаво, ако не бяхме част от Оста Рим – Берлин – Токио, или ако нямаше Възродителен процес. Страната ни вероятно би била по добра без лагерите в Свети Врач, и Белене. Можеше и да не се случат атентата в църквата Света Неделя и разстрела на Ястребинчетата. Убийството на Георги Марков и Гео Милев, също не са неща, с които би се гордял един управник.
Ако трябва да погледнем позитивно на сравненията между Тодор Живков и цар Борис III, бих се концентрирал върху непринуденото им държание сред народа, умелите (или просто хитри) политически ходове и наследството, което това оставя след тях. В крайна сметка съм сигурен, че са възможни множество точки подточки, по които да разнищим тези две личности, но ми се струва, че това ще доведе до твърде много задълбаване в конфликтна конкретика.
Автор: Стоян Гълъбов
Спомени от Народната република socbg.com


Принципно много глупаво сравнение. Единственото общо между тях е,че и двамата са за смъртна присъда,макар и втория малко повече след 2 -та банкрута на държавата по негово време.
Иначе всеки историк най-вероятно със сериозна ирония да би се засмял на тази статия.