„Пари нема действайте” – девиза на родната ни демокрация

   Често пъти, когато чета материали свързани със социалистическата ни икономика, установявам, че фалиралата ни 3 пъти Народна република България е разполагала с доста по – крупно благосъстояние, от държавата ни в момента, която е поставена в по – развитата капиталистическа система. Странно как, но управлението от преди 10.11.1989, някак си е намирало пари за развитието на държавата, които сега се губят. Понеже съзнателния ми живот е минал през всичките години на прехода, фразата „Няма пари” се е превърнала в съзнанието ми в управленски лозунг. Нещо като „Пет за четири”, но с либерален оттенък. Първия ми сблъсък с новата държава, беше в началото на 90 – те, когато баща ми ме водеше на градския стадион в Ловеч да гледам мачовете на местния отбор „Лекс”. На едно от полувремената, слязох до барчето, за да си взема нещо. На опашката пред мен, стоеше момченце, може би с година – две по – малко от мен. То помоли бармана за чаша чешмяна вода. Той се съгласи, но му поиска 2 лв., от ония с гроздоберачката, които все още бяха в обръщение. Детето нямаше и си тръгна жадно от опашката, а репликата, която го изпрати беше „Ами, моето момче, вече всичко стана с парички.”. Така запомних аз началото на чистите пазарни отношения у нас.

Запомних ги, но не защото съм толкова паметлив, а защото не ме оставят да ги забравя. Фразата „Всичко е с пари” я чувам ежедневно, а недостига им е толкова хронично парадиран, че чак се учудвам, ако разбера за нещо създадено, благодарение на някоя държавна структура. В същност, това е нормално. Все пак имаме пазарни отношения и държавната намеса трябва да е сведена до минимум. Нейна грижа са само фундаментални неща като инфраструктура, отбрана и сигурност, както и осигуряването на здравен и образователен минимум за населението. На пръв поглед, нищо сложно. Трябва да се поддържат пътищата, малко държавни болници и училища, армия и полиция. Толкова. Никой не иска държавата да инвестира в заводи, да открива работни места или да прави каквито и да е чудеса от храброст в икономически план. За горните цели, тя старателно ни събира различни данъци, такси, мита, акцизи и др.. Въпреки това, ако не са парите милостиво отпускани от еврофондовете и частните инвестиции, съм сигурен, че още щяхме да кретаме по пътища, построени по времето на някоя петилетка. И така стигам до отправната точка на криминалистите, която често използват, при разследването на някое престъпление „Търси парите.”. Започнах да се чудя какво се е случвало с парите през социализма, за да се направи болница почти във всяко новопогражданено село, а 25 години по – късно да се закрива, при положение, че държавата по презумпция трябва да си харчи парите точно за това.

Пооглеждайки действителността, се спирам да два основни проблема, които се явяват и практическите разлики в разпределението на парите в тези два коренно различни периода на нашата история.

На първо място според мен стои сериозната демографска криза, която изтощава страната ни освен от човешки, но и откъм финансов ресурс. Сметката е проста. При население от близо 9 млн. страната се нуждае от n на брой болнични учреждения. При население от под 7 милиона души, запазването и поддържането на същите е безсмислено. Освен от чисто икономическа гледна точка, която спокойно можем да пренебрегнем, предвид социалната функция на държавата, чисто практически, не може да се очаква, че някой лекар ще замине на доброволно заточение и ще изтърпи присъда от няколко десетилетия, работейки в поликлиника, обслужваща малък град и няколко села около него с общо население 1500 души и средна възраст 74 години. По тази и някои други причини държавата паникьосано абдикира от поддържането на здравното обслужване в малките населени места. По същия начин спокойно може да обясним и закриването на училищата. Поглеждайки пък чисто финансово на въпроса, население намаляло с близо 30% донася на хазната по – малък приход и съответно няма как държавата да харчи толкова, колкото е харчила при доста повече данъкоплатци. За гарнитура може да послужат данните за намаляването на икономически активните хора. Става дума за младежката имиграция и високата безработица. Тези два фактора пораждат диспропорции в приходно – разходната част на бюджета. Оказва се, че всяка стотинка приход отива за социалните плащания, тъй като един работещ започва да издържа все повече неработещи. Най – общо казано, нагорещената демографска обстановка топи държавните приходи толкова мощно, че ги изпарява преди да потекат.

Второто, което затормозява държавата е грешното разбиране за социалната й функция. В годините на социалистическото управление, всичко е било държавно. Всеки се е „уловил” на държавна работа, която е осигурявала малки, но редовни доходи. С настъпването на промените се очакваше, че новообразуваният частен сектор ще поеме огромната част от служителите и те ще освободят държавата от бремето на издръжката им. За съжаление, страната ни се провали, при създаването на основа за стопанска самоинициатива. Високата престъпност и слабото законодателство, спряха желанието на родния предприемач да създава работни места и най – големия работодател се оказа отново държавата. За разлика от Народна република България, капиталистическата ни родина, не развива стопанска дейност. Тоест тя няма приходи от чисто икономически дейности, за да може да ценообразува услугите, които предоставя, а от там да калкулира разходната си част и особено тази за заплати и осигуровки. Получава се парадокса, че данъците, таксите, акцизите и т.н., отиват за покриването на социалните разходи и заплатите за държавните служители. Държавата като работодател се оказва доста консервативен и практически отказва да извърши съкращения, за да подобри диспропорцията между това, което получава и това, което харчи за служителите си. Получава се парадокс – социалистически държавен апарат, работещ в пазарни условия. От една страна приходите му се съобразяват със законовата рамка, международните спогодби и доходите на активната част от населението и рехавия бизнес, а от друга разходите се подчиняват на страхът от изсипването на хиляди безработни по улиците.

Обобщено казано основната разлика между социалистическото разпределение на държавните приходи и разходи и това на съвременната ни държава се крепи на неразбирането на някои основни социално – икономически процеси и опита за смесване на пазарното със социалното. Не губейки оптимизма си, се надявам държавата да поеме своите функции, създавайки адекватно законодателство, работещи институции и подходящ климат в страната, позволяващи стабилизиране на броя на населението и разрастването на частния бизнес сектор, като по този начин успее да се съсредоточи върху своите основни функции.

Автор: Стоян Гълъбов