История за един социалистически абсурд.

История за едни телевизори и социалистическия абсурд.

Годината е 1987. Центърът на Сливен. Снимката показа тълпа – хора, някои усмихнати, други ядосани, трети не искат да ги снимат.

Защо?
Чакат телевизори. Цветни. С PAL система.

Обяснявам:
В България се предаваше по SECAM, а повечето западни видеокасети бяха по PAL.
Ако искаш да гледаш нещо от „друго място“ – ти трябва телевизор с PAL.
SECAM-ът даваше черно-бяло и със скапан звук.
PAL беше мечтата – кино от Запада, у дома.

Затова хората се наредиха.
Почнаха да правят списъци. Понеже „пускат малко бройки“, трябваше редът да е строг.
Първо се проверяваше 2 пъти на ден. После – всеки час след работа.
Някои спяха в коли. Други пращаха свои хора.
Аз – фоторепортер по това време – уж работя, ама и аз „на реда“.

Имам дори снимка – 1 след полунощ. Стоим и чакаме.
На четвъртия ден, пристигнаха – 10 броя телевизори „Електрон“, сглобявани в България.
Говореше се, че ще са 20. Уж…
Но явно някой от „нагоре“ си беше запазил.

Аз? Бях след 10-тия. Останах с фотоапарата и без телевизор.

Оттогава всяка сутрин, преди работа, минавах покрай магазините – „да видя дали не разтоварват нещо“. Това си беше ритуал.
Случи се веднъж – двама души, да видим разтоварване на „Велико Търново 84“, и да ни кажат:
„Млък, плащай и взимай. Никой да не разбере.“

Такива времена – абсурдни, шумни, дефицитни.
Където се редяхме не само за банани, а и за телевизор.
А PAL-ът беше почти като да имаш паспорт за чужбина.

Автор: Petyo Velikov