Спомени от Народната република
Начало / Лица и истории / Детство мое / Едно време нахлузвахме късите панталонки, обувахме гуменките и излизахме на улицата

Едно време нахлузвахме късите панталонки, обувахме гуменките и излизахме на улицата

В моето детство това беше дългоочаквана придобивка. Когато ти връчат облия ластик, на който виси ключът от външната врата на апартамента, значи си пораснал, значи вече ти дават възможност да летиш самостоятелно, поне така си мислиш… Ще излизаш и ще се прибираш, когато на теб ти е кеф. Всъщност тази думичка тогава не ми беше в речника.
Чакаш с нетърпение да те пуснат да играеш, пръстите тръпнат, докато бързат да завържат гуменките, хукваш по стъпалата на входа, взимайки по две надолу и се впускаш в твоя свят – светът на измислените страшни случки късно пред блока, криенето по новите строежи в махалата, преследването на стражари и апаши, броенето с „китка, китка, магданоз”, за да завъртиш поредната дяволия…


Тичаш, фантазираш, чакаш скрит в някой вход, докато превали поройният летен дъжд, а на детското вратле виси твоята сигурност – домът, родителите, топлата храна, обичта. Понякога жилавият объл ластик ставаше ужасен и болезнен неприятел, ако го дръпнеш и пуснеш рязко. Металният ключ попадаше я в брадата, я звънко се удряше в зъбите. Нашата самостоятелност свършваше до семейния сигнал, изсвирен с уста от терасата или с протяжното: Прибирай сеее! Разликата със сегашните деца е огромна и май тя се върти около диапазона на тайните. Нашите бяха какви хитринки да измислим, за да се приберем по-късно и поиграем повече навън, а днешните малчугани събират тайните си в телефони, таблети, лаптопи .. Освен това ние обувахме късите панталонки, джапанки, тениска и се вливахме в рояка на улицата. Сегашните деца са къде, къде по-суетни от нас.

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.* Задължителни полета

*

// //