Спомени от Народната република socbg.com
Още по времето на Царска България се създава система от концлагери, в които властта депортира противници на политиката си. Te са създадени със специална наредба през януари 1941 г. и се наричат селища на Държавна сигурност (тогава отдел към полицията). По-известни лагери оттогава са Кръстово поле (Еникьой), Гонда вода, Свети Кирик и Свети Никола.В тях са изпращани дейци на БКП, евреи, други противници на правителството на Богдан Филов, както и съветски военнопленници, избягали при конвоирането им към германския тил. През 1943 г. със заповед на Щаба на армията са създадени и т. нар. специални работни отряди в района на с. Белене и с. Гиген, Плевенско, а по-късно предислоцирани в района на гр. Свети Врач (днес гр. Сандански). В тях са събирани младежи, войници, определени като неблагонадеждни и комунисти. Ликвидирани са веднага след 9-ти септември 1944 г. от новата Отечественофронтовска власт. Някои от тях като Белене и Свети Врач, съвсем скоро ще отворят врати отново, но този път ролите на палачите и жертвите ще бъдат разменени.
Законовото начало на съществуването на лагерите след 9-ти септември 1944 г. е поставено с приемането на Наредбата-закон за трудововъзпитателни общежития за политически опасните лица още през декември 1944 г. Наредбата-закон обявява за „политически опасни лица“ хора, застрашаващи „държавния ред и сигурност”. Според този закон политически опасните лица ще се въдворяват в концлагерите за известен срок по заповед на министъра на вътрешните работи след доклад на директора на милицията. Законът е приет с подписите на бъдещите му жертви – земеделци, социалисти, звенари, независими интелектуалци и др. Предложението за създаването на концентрационните лагери по примера на съветския ГУЛАГ е дадено формално от Никола Петков, който по-късно сам става жертва на новата власт.
За да се разграничат от печалната слава на нацистките лагери и следвайки опита на СССР, те са наречени с евфемизма Трудово-възпитателни общежития (ТВО). Аргументът е, че в тях се изпращат “асоциални елементи”, за да бъдат превъзпитани в духа на ценностите на комунистическия морал и да способстват за приобщаването им към “новия живот”.
Първият лагер след 9-ти септември 1944 г. е създаден до Сандански – гара Свети Врач през януари 1945. Впоследствие са открити и лагерите край яз. „Росица“, „Куциян“, с. Богданов дол – Пернишко, с. Николаево, Казанлъшко, с. Ножарево, Силистренско, край Тутракан и др. Създадени са и лагери за жени в с. Босна, Тутраканско, край с. Бошуля, Пазарджишко, с. Оброчище – Балчишко и др. Там са изпращани предимно бивши полицаи, царски офицери, белогвардейци, легионери и ратници, иванмихайловисти, бивши лидери на буржоазни партии, бивши министри, анархисти, николапетковисти и лулчевисти, заловените при опит за бягство от България, участници в нелегални групи и конспирации, разпространители на слухове и вицове, сътрудници на чужди разузнавания, сводници и проститутки, криминални престъпници.
Според различни източници от 1944 до 1962 година в България действат 44 концлагера. Най-големият от тях е този на островите край с. Белене. Решението за неговото създаване е взето на 27 април 1949 година от Министерския съвет, ръководен тогава от Васил Коларов. Лагерът функционира на територията на остров „Персин”, като жените са били на остров „Щурчето”. Причините за затваряне там са били предимно политически, но са въдворявани и немалък брой криминално проявени лица. Веднага след създаването му там са въдворени над 4500 членове (които не са били все още в затвора) на забранените партии и организации, земеделци, социалдемократи, легионери, анархисти, селяни, бунтуващи се срещу ТКЗС, и “враговете с комунистическа маска”. Лагерът се ръководи от българската Държавна сигурност. Задържаните са работили в земеделието: 600 000 м?зеленчукопроизводство, свиневъдство, голямо производство на коноп в една фабрика. Официалното име на лагера е било „Работнически лагер за превъзпитание“.
Закрит на 1 януари 1953 г., той е възстановен след унгарските събития в края на 1956 г. През август 1959 при едно интервю с чуждестранни журналисти по повод 15 години от “социалистическата революция” у нас, министър-председателят Антон Югов заявява, че в България няма вече ТВО, въпреки че Белене работи с пълна сила. За да не предивика негативни външнополитически последствия, с решение от 27. VIII. 1959 Политбюро приема да се освободят всички 276 политически и 981 лица за криминални прояви. След закриването на лагера по-късно там е създаден затвор в системата на Министерството на правосъдието.
През 1959 година, след “гафа” на Югов и решението да се закрие лагерът на островите срещу Белене, е създаден най-жестокият лагер в НРБ – “Слънчев бряг” край каменните кариери на Ловеч. През 1961 г. е открит и женския му филиал в с. Скравена, Ботевградско. Първоначално там са изпратени 166 лица от закритото ТВО в Белене, определени като „непоправими рецидивисти“. Той е секретен. В кариерата на лагера концлагеристите работят при нечовешки условия. През този лагер са минали около 2400 души като средно на всеки десет от лагерниците един оставял костите си на това място. Закрит е през 1962 г. заедно с женския филиал в Скравена, след скандалните разкрития на централната власт за извършените убийства и престъпления там.
.jpg)
От създаването си веднага след 9-ти септември 1944г., в лагерите без съд и присъда са въдворявани хора считани за “реакционно настроени против новия режим”. Това са: висши служители на властта в Царство България, земеделци бивши водачи на легионери и ратници, изменници на Родината, участници в нелегални конспиративни групи и организации заради „подривно-диверсионна дейност“, разпространители на злостни слухове и вражески пропаганди, анархисти, сътрудници на чужди разузнавания и др. От средата на 50-те (след Априлския пленум на ЦК на БКП) до закриването на лагерите в началото на 60-те в тях се въдворяват основно лица, заподозрени в разпространяване на анонимки, фалшифициране на документи, разказване на вицове срещу комунистическите управници, младежи, изпратени от местните управления на Народната милиция като „хулигани“, както и хора извършили криминални деяния.
През 1962 г. са затворени последните концлагери в България , но през 1981 г. лагерът в Белене е отново отворен, за да бъдат въдворени без съд и присъда около 200 младежи за “противонародни прояви”, а през 1985-1986 г. по време на “Възродителния процес” са затворени няколкостотин български турци от различни региони на страната, отказващи да сменят имената си.
Неофициален девиз на лагерите са били думите на идеолога и основателя на съветските репресивни служби Ф.Е. Дзержински: “Врагът не се възпитава никога, а се унищожава винаги и навсякъде!”
След 1989 г., когато истината за комунистическите лагери излиза наяве в публичното пространство, заради умишлено унищожените документи от страна на милицията и органите на ДС се започва и със спекулацията затова колко хиляди души са минали през концлагерите на България. За мащабите можем да се ориентираме по някои случайно съхранени цифри. Само няколко дни след създаването на концентрационните лагери, на заседание, министърът на вътрешните работи Антон Югов информира Политбюро, че изпратените в лагери и на принудителна работа възлизат на 37 347 души. Според доклад на Държавна сигурност до ЦК на БРП(к) от септември 1944 до май 1945 г. броят на изселените възлиза на 28 131 души, през същия период през лагерите и т.нар. трудови групи са преминали 184 360 души.
Според днешни данни на Държавна сигурност от 1948 до 1956 г. са осъдени и изпратени в затвор или в лагери 23 608 души, като в последната цифра влизат само осъдените, за изпратените в лагери без съд не става дума, а те са многократно повече от осъдените – например през април 1953 година от 5000 “политически” в Белене само 1500 са били осъдени. Според някои историци и изследователи през т.нар. лагери на смъртта са минали около 285 хиляди българи, а броят на т.н. трудово-възпитателни лагери е бил най-малко 86. Никъде обаче не могат да се намерят категорични доказателства за точния брой на лицата, въдворени в трудовите лагери за целия период на съществуването им.
През 1990 г. е заведено следствено дело № 4/1990 за лагерите, но поради отсъствието на подходящи съдебни заседатели и липсата на категорични доказателства за престъпленията, извършени там, съдебният процес е провален, обвиняемите са освободени и делото е приключено по давност.
Тук е мястото да споменем и за т.нар трудово мобилизиране на “безделниците” и изселванията на “неблагонадеждните” из вътрешността на страната.
Трудовата мобилизация трае основно в периода 1946-1950 г. Потребността от извършването на различни видове физически труд на множество обекти в страната води до трудово мобилизиране. Първата такава група е мобилизирането на 440 души от София, категоризирани като безделници. Техният труд, както и този на последвалите ги групи е използван за строежа на пътища, ж.п. линии, язовири, сгради, работа в мини, кариери, фабрики и др. Често сред „безделниците” и „празноскитащите” попадат близки на въдворени в ТВО противници на режима. Лагери на трудова мобилизация са организирани в 33 населени места в България.
Изселването, като форма на репресия спрямо политически неудобни за управляващите и криминално проявени лица намира широко разпространение след 9 септември 1944 г. Първото масово изследване, организирано от ДС, се провежда през есента на 1945 г., а обект са 184 семейства с 326 членове на осъдени от т. нар. Народен съд министри, членове на Регентството и други бивши управляващи. Само за периода 9 септември 1944 г. – август 1953 г. в страната са разселени 7025 семейства с 23 390 членове. От София са изселени 2548 семейства с 5075 членове. Според архивните документи на ДС разселените са: семейства на „изменници на родината” – 2397 семейства с 9739 членове; неудобни за граничен район и големите градове „врагове на народната власт”;
„ятаци и помагачи на бандити” (с термина „бандити” ДС определя горяните) – 4359 семейства с 13 651 членове.
„ятаци и помагачи на бандити” (с термина „бандити” ДС определя горяните) – 4359 семейства с 13 651 членове.
По социално положение изселените семейства се разпределят така:
работнически произход – 93;
занаятчии – 78;
служещи – 210;
бедни селяни – 784;
средни селяни – 2418;
„кулаци” (заможни селяни) – 710;
семейства от беден градски произход – 65;
от среден градски произход – 457;
от буржоазен произход – 1754.
Смъртта на Сталин през март 1953 г. смекчава политиката, но Унгарското народно въстание през 1956 г. отново я втвърдява. Към април 1957 г. в изпълнение на решение на Политбюро на ЦК на БКП са изселени близо 400 семейства. За времето от 1958 г. до 1961 г. включително са изселени 2035 семейства или около 8 000 души. Прилагането на тези репресивни мерки, иначе законодателно оформени, нерядко се извършва в нарушение не само на общочовешкия морал, но даже и на текущите разпоредби. Има редица случаи на изселвания в резултат на клевети, доноси и недостатъчно задълбочени проверки. След закриването на лагера край Ловеч през 1962 г. комунистическият режим прибягва относително и в по-широка степен до изселванията като начин за „борба с противообществените прояви”. Само през 1962 г. са изселени 353 души. През 1971 г. Секретариатът на ЦК на БКП взима решение за борба с моралната разпуснатост на някои граждани, когато отново се предприемат изселвания предимно на лица, определени като „разпуснати”. Любопитна подробност е, че под това определение са попадали проститутките и хомосексуалистите у нас. Най-вече през 60-те и до началото на 70-те са били интернирани в дълбоката провинция като отявлени криминални елементи, а местните са гледали на тях с презрение. Последните изселвания у нас са по време на т.нар Възродителен процес.
В статията са използвани материали публикувани по темата от различни медийни източници, както и текстове от книгата на Стефан Цанев „Български хроники” – том 4 и книгата е на Пенка Стоянова и Емил Илиев, „Политически опасни лица”.
21.05.2014
Ех, че хубаво си беше тогава ,излизаш и несе прибираш,следващите 10 години, а може и никога.Пак трябва да се върне това време когато всичко бе истинско и спокойно.
И храната си беше истинска… със Чернобелски привкус. Абе рай!
Тези лагери само са си сменяли обитателите. На едната власт не и харесват определени хора – хайде в лагера. На следващата власт не и харесват първите – хайде в лагера. И какво излиза накрая: престъпниците пак на свобода. А обикновеният човек пак е прекаран.
Нищо подобно!НЯМА ПО-ЖЕСТОКИ И ПО-МНОГОБРОЙНИ ОТ КОМУНИСТИЧЕСКИТЕ ИЗВРАЩЕНИЯ И КОНЦЛАГЕРИ!!!
Какъв Възродителен процес бре? Прав си е бил ТОДОР ЖИВКОВ. И е знаел защо го прави. На ви сега чалми и бурки.
Тази статия вероятно е писана в американското посолство и подобни измишльотини се предъвкват вече 25 години без нито едно доказателство. Имаше и съдебен процес в който не можа да се докажа нищо, въпреки огромните средства, които се наливаха за пропагандата. И след като съда не можа да намери даже и една кост от „хилядите убити“, как пък някакви самодейци тука имат прецениха колко са жертвите! Във всяка нормална държава, ако обвиняваш някого в подобно нещо трябва да имаш сериозни доказателства, иначе си един обикновен лъжец.
И освен това никой не го е жал за тези отрепки, които са лежали там, защото това са същите хора като днешните бг-випове и мутри – Трактора, Баретата, Демби, Брендо, Азис, Доган, Костов, черни и руси златки и николетки и всякакви подобни боклуци. Е, сега вече няма Белене – наслаждавайте им се!
ЯВНО СИ ОТ КОМУНИСТИЧЕСКИТЕ ИЗВЕРГИ!!!БОГ ДА ТЕ ПРОСТИ!!!
Ако става въпрос – и тогава разстреляния парламент е бил същия като тоя сега, ама сега си нямаме шумкари за съжаление.Червената армия пак може да дойде скоро, но тогава Барековата партия ще се пише репресирана и Ники Дудука ще управлява
Моят дядо е бил въдворен в КУЦИЯН като враг на народа. Тъжен период от историята на моето семейство. Отделно, чичото ма моята майка е убит от комунистическия режим след 9.09.1944. Защо? Какво е тяхното престъпление? Дядо ми не е бил съгласен да даде неговата собственост на т.н колхози доброволно, а чичото на моята майка е бил държавен служител! И двама са „извършили“ престъпление според комунистическия режим. ПАКЛОН пред паметта на жертвите !