Спомени от Народната република socbg.com
През 1979 г. голямата мечта на семейството ми – мъжът ми – лекар, аз – журналист, дъщеря ни малка, беше да си купим цветен телевизор. Само че тази мечта се оказа много трудно осъществима.
С връзки научихме, че ще ги пускат в ЦУМ – търговската емблема на социалистическата ни столица. Дори една продавачка, близка на сестра ми, под сурдинка ни поoшушна датата – 20 април сутринта. Но ако искаме да се сдобием с телевизора, трябва някой да се нареди на опашка и да будува цяла нощ. За да бъде пръв, когато отворят големия магазин.
И така, мъжът ми, увит във вехт шлифер, се инсталира пред ЦУМ още в 9 часа вечерта. Приготвих му кутия цигари „Стюардеса” и стъклено шише с вода. Някой обаче вече беше изготвил списъка на чакащите и той се оказа 9-ти. Това не го обезкуражи. Макар и дълбоко ненавиждащ пазаруване и всякакви магазини, за да угоди на мен и детенцето, татко ни чинно прекара нощта, опрян върху каменната стена под витрините на ЦУМ. На всеки кръгъл час „отговорник” за списъка старателно отмятал имената в него. Ако те няма – сбогом на реда, отпадаш! Така отписал поне 15 души. С развиделяването напрежението пред входа на ЦУМ станало нетърпимо. Списък, списък, но поне 50 – 60 фенове на модерната електроника се притискали като копърки пред дверите на магазина.
Точно в 8 ч. те се отворили и тълпата се юрнала по стълбите нагоре без да чака асансьорите. Защото техниката се продаваше на последния етаж. И макар че тогава бяхме млади, силни /и хубави!/, мъжът ми изостанал в зверския маратон. Когато стигнал до щандовете – от телевизорите вече нямало и помен. Нахалници от последните места в списъка, както и дошлите пред ЦУМ 10 минути преди да го отворят, доволно размятали в ръцете си безценните касови бележки и чакали пред касата да си платят.
Детето се разплака, а ние започнахме да търсим в обявите по вестниците някой да продава цветен телевизор. Намерихме един в гаранционен срок и с такси се озовахме на адреса в Модерно предградие. Заварихме 4-ма бараби в двора на малка къща, които пльокаха карти, а по мечтания телевизор, също в двора, течеше някакъв мач. Броихме париците, качихме техниката на таксито – и в къщи. Като отворихме документа за гаранцията на телевизора разбрахме, че са ни излъгали. Срокът беше подправен и техниката беше доста вехта – на повече от 4 години. Хайде обратно, върнахме я. И така пак останахме без цветен телевизор.
Автор: Миа Ризова
Сравнително добро описание на социалистическия свинарник. Всевъзможни заводи работят, произвеждат уж нещо, но населението се бие по опашки, „ОФ деятелите“ го организират със списъци. Впрочем тия съветски щайги, които беше безсмислено да си купуваш, струваха към 6-7 заплати.
Ей свиньо, точно ти ли знаеш как е било тогава бе мамицата ти тролска. Това е съчинено от платен идиот като теб. Може дори ти да си автора, като гледам колко неграмотно и неадекватно е описано всичко. Отдавна няма вече кой да се връзва на подобни измишльотини…
Истината боли.
schiler, schiler, schiler… Направо се запенваш от безсилна злоба, братле.
Смешен си и едновременно с това си събирателен образ на заслепените полуидиоти с партиен билет.
И какво, накрая си купихте цветен телевизор след 89-та като падна режимът 🙂
Авторката направо си е пострадала от мероприятията на социализма. За да не пострадам и аз по подобен начин в желанието си да си купя високачествена за времето си звуковъзпроизвеждаща техника, разбирайте Unitra Finesia полско производство, няколко дни след уволнението, все още с войнишката карта, не си бях взел паспорта, през 1982 г. пътувах до Горна Оряховица. Приятел, който беше изкарал част от казармата там, ми беше казал, че по магазините е заринато с тази техника, за която в София хората се избиваха. Купих заветния касетофон, качих се на пътника за Мездра, че до София международният от Москва щеше да ме закара с огромно закъснение, спах при роднини и на следващия ден вече му се радвах в домашни условия. А цветния съветски телевизор Електрон Ц 380 ДБ купих чак през 1987-а. За сметка на това за българска пералня „Перла-05“ на цена 620 лв. имах късмета след около една година чакане да се появи в магазина под съседния блок в момент, в който минавах покрай него 15 мин. след отварянето му. Оказах се предпоследен. Та в соца имаше всичко, но само според отчетните доклади на бекапето. Реално нямаше нищо. Пералнята я ремонтираха шест пъти в рамките на гаранцията, телевизора три пъти. А цената му се равняваше на четири средни заплати. Сега за 2800-3000 лв. човек си купува кола в прилично състояние или може да постави телевизори дори и на двата балкона (толкова имам).
Всяка малко по-качествена и/или вносна и/или дефицитна стока през соца се придобиваше с връзки, с познанства, с бой по опашки, докато вездесъщите продавачи – една възлова професия тогава, немилостиво ругаеха ругаещата се и помежду си озверяла тълпа пред щандовете. Дефицитни ставаха по различно време, но поне няколко пъти годишно, хранителни продукти като боб, леща, червен пипер. лук, чесън. Постоянно нямаше свестни кафе (не виетнамско) и чай. За агнешко месо да не говорим – изнасяха го. От плодовете и зеленчуците всичко по-качествено се изнасяше – по „Плод-зеленчуците“ стоката беше второ и трето качество – в тях смърдеше на гнило, кореноплодните бяха с буци кал по тях, изборът беше невъзможен – каквото ти насипе властелинът зад тезгяха, това ще ядеш. Народът търчеше като въртоглав из държавата да търси всевъзможни резервни части за едно или друго – за коли, за битова техника, както и строителни материали. В магазините за дрехи имаше дълги рафтове и закачалки с еднакви, грозни дрехи, за да се симулира изобилие. Когато в тях се появеше нещо по-свястно, продавачите скриваха част от стоката за познати, а за останалите соцтруженици – опашки, бой, разправии. Всичко това ставаше, естествено, в работно време – повечето магазини работеха до 19.00 ч., а в събота и неделя не работеха.
Класика! Истинският калсически образ на комунистическата кочина. Само скотове ? се радват и им липсва.