Близо хиляда села изчезнаха от картата на България при комунизма, а градовете се напълниха с лишени от собственост селяни. Разсекретените документи на ДС правят възможен и такъв прочит на сталинската колективизация.
Съветският трактор „Сталинец“ от края на 40-те години е тежал четири пъти повече от внасяните преди това германски трактори. Но точно неговата безсмислено голяма маса се оказала много полезна за изпратените от комунистическия режим в селата агитатори, които трябвало да убеждават земеделските стопани доброволно да дарят земята, добитъка и инвентара на изгражданите по модела на съветските колхози ТКЗС-та.
Освен изселванията и затварянето в лагери на непокорните, като доста „убедително“ се утвърдило едно специално издевателство за публично сплашване: къщите на селяните, които отказвали да се превърнат от стопани в послушни надничари на комунистическия режим, били опасвани със стоманени въжета, а след това дърпани от въпросните съветски трактори, за да ги поразтресат малко. Наблюдаващите отблизо наказателните акции активисти на колективизацията услужливо подавали на ужасените стопани за подпис декларация за „доброволно“ влизане в местното ТКЗС.
Независимо от бруталните методи за пролетаризиране на „буржоазното“ село, акцията за лишаване на селяните от собственост и повторното им, след края на османското владичество, закрепостяване отнемат на режима 14 години. Мизерията и огромните тегоби принуждават два милиона души да се преселят от селата към градовете в търсене на минимални условия за оцеляване във фабриките и строежите на провежданата по сталински образец допотопна индустриализация.
Подчиняване на селото
Апологетите на завземането на земята и труда на българските селяни от комунистическата номенклатура и до днес тръбят, че благодарение на българските колхози –ТКЗС и АПК – животът на село се бил подобрил, а механизацията спасила селяните от тежкия труд. В монографията си за колективизацията и социалната промяна в Северозападна България, историкът Михаил Груев доказва, че обитателите на селските райони по време на комунизма са платили огромна цена за „благините“ на народната власт. Вероятно много малко българи знаят, че за да се прокара електричество в селата, техните жители са били принуждавани сами да правят електрическите стълбове – в рамките на така нареченото „самооблагане“. Допълнително всяко домакинство трябвало да предава по 5 кг медни съдове за жиците до дома му.
Всъщност истинският терор за подчиняване на селото започва с обезглавяването на политическата опозиция през 1947 година. Още по време на инсценираните процеси срещу лидера на антикомунистическата опозиция Никола Петков и неговите земеделски съпартийци, крепеното от щиковете на окупационната съветска армия марионетно управление издава постановление, с което се реквизира цялото зърно на производителите. За да не измрат селяните от глад, като сталинския Голодомор в Украйна 15 години по-рано, свитата на Георги Димитров в Министерския съвет милостиво отпуска на селяните по 600 грама пшеница и 200 грама царевица на ден. Година по-късно държавното „изкупуване“ (безпрекословно изземване по минимални цени) на зърно, фасул, картофи, фуражи, месо, кожи, вълна, мляко и т.н. достига непоносими за производителите размери. В сила е принципът да се изземва най-много от най-предприемчивите и заможни стопани, наричани по съветски образец кулаци.
Масовизацията на терора
Кулминацията в гоненията срещу селото достига с решението за „масовизация“ на колективизацията от месец юли 1948 година. За целта партийният велможа Титко Черноколев съчинява чудовищен план за тотална война с нежелаещите да влязат в ТКЗС средни и по-заможни стопани. За претворяването му в действие е използван целият апарат на комунистическата диктатура, а мерките срещу непокорните са най-разнообразни – от изселвания, затвори и лагери, до непоносими данъци върху къщите и имотите, които трябвало да принудят поне 200 000 кулаци да изоставят всичкото си имущество по селата и да отидат да работят като надничари и каруцари по строежи, мини и фабрики.

Въпреки това терорът срещу селото продължава чак до края на 1962 година. В доклад на ДС от март 1951 г. за допуснатите „извращения и безобразия“ при изграждането на ТКЗС в с. Раброво край гр. Кула се посочва, че отказалите да подпишат заявление за членство в кооператива са били заставяни да вадят по 10 кубически метра камъни.
Плодовете от колективизацията
Заченатата с нечувани насилия „социалистическа модернизация“ на българското село започва да дава отровните си плодове още в края на 60-те и началото на 70-те години. Обезлюдяването на селските райони десетилетия наред тече с невиждани в световната демографска история темпове от 2-3% ежегодно, а в някои райони то надхвърля 4% . Разкъсаната вековна връзка между селяните и земята-кърмилница заедно с мизерните заплати и пенсии от 30 лева на месец икономически демотивират бързо застаряващото селско население. Кражбите от „общото“ стават ежедневие – далеч преди съвременните набези по полетата.

От 1980 г. до края на комунистическия режим селското стопанство на НРБ окончателно минава на дотации и търпи ежегодни загуби от над 800 милиона лева, сочат отчетите на БНБ. Когато в края на 1989 г. новият първи в БКП – Петър Младенов – нарежда да бъде спрян всякакъв износ на български храни за „братските“ страни, за да не се допусне глад в разпадащата се НРБ, корифеите на социкономиката Андрей Луканов и Огнян Дойнов с почуда му отговарят: „Какво да изнасяме? Че ние вече нямаме натури!“
Страната, която някога е била прочута в цяла Европа със своето селско стопанство, в края на комунизма се оказва вносител на най-необходимите за населението хранителни продукти и селскостопански суровини. В редица случаи те идват от Полша, където обединената съпротива на селячеството и католическата църква осуетяват в зародиш плановете на местните сталинисти за тотална колективизация. Днес полското село процъфтява стопански и демографски, а България продължава да внася значителни количества полски домати, картофи, ябълки, лук, месо и млечни продукти. Съвземането на българското селско стопанство става факт едва след влизането на страната в Европейския съюз и благодарение на фондовете на Общата земеделска политика на Обединена Европа.
И селяните станаха граждани
Колективизацията има и още един немаловажен ефект – масовото преселение в градовете на милиони селски жители погребва създадената след Освобождението уникална градска култура. „Българските градове се оселянчиха“, пише историкът Михаил Груев по повод на повсеместно възникналите бетонни гета, заселени с бивши селски жители и техните наследници.
www.dw.com
Спомени от Народната република socbg.com


sega ima privitizatsiya i chasna sobstvennost i b?lgarite pak ne seyat i rabotyat v frenski kooperativi…
И какво – земята трябваше да остане раздробена на парчета по 5-10 декара и да не може да се обработва машинно а с Белчо и Сивушка? Средния селянин /не бедняка/ е обработвал 40-50 дка., и пари е трябвало само за гас /не газ/ за осветление, кибрит и сол /това ми го е казвала баба ми/, с приходите от 3-4000 лева ГОДИШНО някой може ли да живее сега /от 40-50 дка толкова може да се изкара/ Четох че след втората световна война в западна Европа селскостопанските работници са намалели 4 ПЪТИ , и тук е станало нещо подобно.
А ти чете ли някъде,че държавите от западна Европа са правили ТКЗСта или тям подобни дивотий?
На българинът се някой му е виновен ,е сега като сме „свободни“ вече 30 години , що няма оправия, ами става на по-зле?
Даа, а сега след 27 години селото цъфти и процъфтява. До 1989 всички ученици и работници се изпращаха на бригади на полето и в консервните заводи, работеха на 3 смени и не смогваха, пристанището работеше на пълни обороти имахме пазари. Дори с намалена продукция пак бяхме първенци в Европа. Иска му се на някого да заличи народната памет, но няма да стане. Имало е преходен период след войната, това и моите баби и дядовци са го разказвали, но след това нямахме конкуренция и стоката ни заливаше външните пазари. Селата тогава бяха живи, имаше хора, имаше реколта, която селяните не смогваха сами да я съберат, имаше тютюн и рози, имаше животни, гледахме копринени буби и ние не можем да забравим, кой и кога уби селото. Половината ни села са обезлюдени, цели райони обезлюдяха, 571 от 5000 села са мъртви, къщите се рушат, земите пустеят, хората които искаха да работят земята бяха докарани до просия от прекупвачите и напуснаха страната. И ще става още по- зле, защото цяла България умира. Това е цената и ако турците не успяха да ни унищожат за 500 години, то демокрацията го постигна за 30 години.
какви външни пазари бре добре 4е изнасяхме за руснаците другите ни съседи въоще не ни бръснеха бре .кога си изнасял за сърбия бре . ние внасяхме от тан стоки не изнасяхме . па и накрая немаше за нас па камоли за износ
Соц-а, я направете статистика, колко села са изчезнали от 1989- а насам. Нали сте честни и корифеи и боравите с факти.
Едно време на село наистина имаше доста деца лятно време. Но само лятно време. Защото през другото време си бяха в града, при родителите. Защото още родителите ни, предимно през 60-те и 70-те са избягали масово от селата. Та още тогава бяха останали предимно стари хора в селото. От баба ми съм чувал са се оплаква, че по нейно време (когато е била млада) във всяка къща имало по 4-5-6 деца. А тогава, малко преди промените в цялото село бяха останали толкова деца -4-5. Училището (до 4. или до 8. клас) беше отдавна затворено, понеже селото е със „затихващи функции“. А сега просто старите хора измряха и селата съвсем се обезлюдиха. Но това не е от днес. Обезлюдяването на селата и ниската раждаемост са си били проблем още преди промените. Това не е било незабелязано и за властите. Тук, на последния абзац може да прочетете, че това е споменавано дори в парамента: https://kiselec1.blogspot.com/2018/11/4-1988.html
Да, даже Тодор Живков признава в мемоарите си, че са направили много грешки при колективизацията, ето един малък цитат: „Ще се спра най-напред на разрухата в селското стопанство. …. Дълбоките причини за печалното състояние на селото се кореняха главно в подхода и политиката, които копираха по същество практиката на съветската колективизация. Просто така: едно към едно, без отчитане на националните особености и традиции.
Необходими бяха години, за да се преодолеят нанесените поражения, изостаналостта и конфронтацията. Страната бе изпаднала във финансова и икономическа разруха.“
Повече може да прочетете тук:https://kiselec1.blogspot.com/2018/09/1.html