Стига сте говорили за комунизма

Роден съм през лятото на 1992 година и съм имал късмета (?) да избегна живота по времето на социалистическия режим в България. Но със сигурност нямах късмета да избегна времето, в което понасяме всички щети от него. Израснал съм в семейство със силно изразени леви идеали. В момента, в който пиша текста, основният инициатор на това – дядо ми – все още е жив и здрав и е на 86 години. Той е един от най-интелигентните и благородни хора, които познавам, и със сигурност най-работливият.

Роден е в малко шуменско село, в което е живял в кирпичена къща и е пътувал до училище всяка сутрин по 5 километра – в зверски пек и снежни преспи, през поля и гори. Следобед е помагал на родителите си в тежката полска работа, а вечер е учел уроците си на свещи. Детството му е минало в крайна бедност, глад и болест. Петдесет години по-късно, малко преди да се родя, се е пенсионирал от една от най-високопоставените длъжности в българската социалистическа история на военноморския флот. Обиколил е света, повече отколкото голяма час  от нас. Построил е с двете си ръце дом за себе си и за двете си деца. Гледаше над 30 кошера с пчели (самият аз все още помня летата, когато вадехме мед по цяла седмица и спяхме на стари дюшеци под звездите), докато големите наводнения в началото на хилядолетието не ги отнесе. Има си малка къщичка във вилната зона на Варна с един декар лозя, овощни и зеленчукови градини.

Знаете ли благодарение на какво този човек, роден в нищета и мизерия, е постигнал всичко това? Точно така, познахте. Дядо ми е комунист до мозъка на костите си и откакто се помня това му е любима тема. Днес не може да говори за почти нищо друго освен за величието на Русия, политическите успехи на БСП и славното ни соц минало. Често ме дразни и не винаги се сдържам да не споря с него на тези теми. Карали сме се много. Всичките ми аргументи, разбира се, са невалидни. Но мога ли да го виня? Вие можете ли?

Иван Димитров Георгиев е сборен образ на средностатистическия дисидент (колкото е имало такива), поет, художник, бунтар, революционер, човек на свободата. Иван е интелигентен, буден, благороден. Днес той е на 40-50 години и е прекарал младостта си по времето на социалистическия режим. Първата година не е приет във висше учебно заведение, защото преди 20 години баща му се е бунтувал против режима (заради което е бил в „Белене“). Втората – защото комсомолският секретар докладвал срещу него. Третата – защото бил написал с флумастер нещо срещу режима на градската тоалетна в Борисовата. Цялото съкровище на г-н Георгиев се изразява в следното: три тетрадки, ръчно написани от него стихове с дисидентска поезия, една съмнително оригинална плоча на „Бийтълс“, чифт истински дънки ‘Levi’s’, донесени от първия му братовчед от Запада (моряк на дълги курсове), оригинален брой на ‘Playboy’ (пак от братовчеда) и древен радио апарат, с който хваща радио „Свободна Европа“ и, ако има късмет, „БиБиСи“ на къси вълни. Всичко му е отнето при специална операция на „Държавна сигурност“, извършена в дома му, след доклад от страна на бившия му най-добър приятел.

Иван е арестуван неколкократно, защото пиел бира в центъра на София, пускал дълга коса, носил се с размъкнати дрехи и като цяло имал непристоен вид и поведение. Той прекарва голяма част от времето си в/пред кино „Дружба“, в квартирите на най-верните си другари, с които крои планове срещу злия режим, пишейки поезия и проза, която ще издаде след 1989 година, правейки секс с хипарката Мария (само и единствено в името на бунта, изразяването на себе си и доказването, че сами са господари на собствените си тела) и опитвайки да свърже двата края, рисувайки портрети по поръчка (там не му върви особено, защото така и не успява да влезе да учи висше – художественият му гений също ще бъде открит след 1989 г.). Иван няма възможност да слуша свободно музиката, която обича, да гледа филмите, които харесва, да чете литературата, която го вдъхновява, да чете свободни вестници и да яде банани, когато му се поиска. В протестите през зимата на 89-а той не само, че е сред първите редове, но дори успява да говори по микрофона на тълпата.

Днес Иван не може да спре да говори за комунизма – това му е любимата тема. Той винаги е готов пламенно да обясни как след ВСВ Финландия е по-зле от всяка гледна точка от България, но къде е сега Финландия, а къде е България (всичко заради комунизма). Как са били нарушавани човешките му права и свободи, какви щети е нанесъл престоя на баща му в „Белене“, колко изкуствена е била плановата икономика, колко агро и неразвита страна сме били и как всички комунистически прасета днес отново са на власт. След падането на строя Иван изживява и най-лошото – корупция, фалит, мафиоти, бедност, липса на култура и просперитет. Но мога ли да го виня? Вие можете ли?

Скоро ще бъда дипломиран журналист и като такъв се опитвам, когато е възможно, да не заемам крайни позиции – особено по такива въпроси, които нито съм видял, нито изживял и за които мога само да слушам, гледам, чета. Когато говоря с дядо си и му казвам, че е краен и че не всичко е било толкова розово, колкото ми го описва, бивам „капиталист“, „родиноотстъпник“, „промит мозък“. Когато говоря с Иван и му разказвам за дядо ми, бивам „комунист“, „хлапе неуко“, „промит мозък“. Кой е по-прав – дядо ми или Иван? Вие можете ли да отговорите? Защото аз не.

Аз съм на 23 години и живея в една България, която скоро ще бъде затворена и вместо нея ще открият един голям IT–outsourcing-кол-център офис. В една България, в която почти всички кадърни хора на моята възраст се готвят от най-ранна детска възраст не за наука, а за износ. В България, управлявана от алчни прасета, пълна с недостатъци и чар. Днес живеем в ерата на глобализма, технологичния бум, интернет, отворените граници, свободата. Но голяма част от населението на тази България не живеe в това време, а в едно много по-далечно. Аз и хората на моята възраст трябва да знаем нашето минало, за да имаме бъдеще. Трябва да знаем за всички хубави и лоши неща, които са се случвали по времето на социалистическия режим в България. Защото страната ни е такава, каквато е, с (почти) всичките си проблеми, именно заради това минало. Противоречиво на заглавието казвам, че за комунизма трябва да се говори.

И за него се говори. Когато отворя българска литература – чета за комунизма (на цялата ни плеяда автори това е основен лайтмотив – от Цанев, през Господинов и Карабашлиев, та до Пенков). Когато отида в университета – уча за комунизма. Когато седна на една маса с дядо ми, Иван, по-възрастни хора (или млади бунтари) – говоря за комунизма. В интернет – разцъквам за комунизма. Пускам си родно документално кино – гледам комунизма. Във вестниците, списанията и по телевизията… познайте какво. Затова, към всички вас имам една молба:

Дядо, разкажи ми за своя живот и какво ти е дало и отнело миналото, ще те изслушам с удоволствие. Г-н Иван Георгиев, разкажете ми и за вашите перипетии с родната милиция, опашките за цветен телевизор и как свободата Ви е била нарушавана по ужасен начин – ще ви изслушам, разбера и съчувствам. Г-жо преподавател, дайте ми да прочета „Задочни репортажи за България“ на Георги Марков – ще ги изчета с интерес. Г-н режисьор, разкажете ми за престъпленията на комунистическия режим и историите на оживелите от „Белене“ – ще се натъжа и ядосам, но така трябва. Госпожи и господа, по-възрастни хора, семейство, родители и приятели, когато седнем на маса – разкажете ми и вашите истории – ще се посмея и поплача с вас. Но след това, моля ви – спрете да се повтаряте. Спрете да говорите едно и също непрекъснато. Стига сте въртяли колелото и живяли в миналото. Помнете го, предавайте го, опитайте се да бъдете колкото се може по-обективни, карайте ни да се поучим от него и да не допускаме същите грешки. Но не забравяйте, че и вие, и най-вече ние живеем днес и сега. Че имаме и други, по-важни проблеми. По-големи препятствия, пред които тепърва ще трябва да се изправяме и преодоляваме, ако искаме да живеем в един по-добър свят. Защото, мога да ви кажа с абсолютна сигурност – без настояще със сигурност няма бъдеще.