С кредити от западни банки комунистическа България е финансирала обречени проекти в страни с диктаторски режими на три континента. Изследване разкрива стопанските авантюри на режима на Тодор Живков в Третия свят.
Някой да е чувал за българо-етиопския завод за танкове? Или пък да знае нещо за българо-венецуелското предприятие АЛУСУР за производство на алуминий, натрупало за няколко години милиони долари загуби за българската страна, но наляло огромни комисиони в джобовете на неговите инициатори? Още по-малко се знае за катастрофалното за българския външен дълг военнотехническо сътрудничество с топ длъжниците на НРБ – режимите на Саддам Хюсеин и Муамар Кадафи.

Защо диктаторът Живков и свитата му са виждали в стопанските далавери с „колегите“ от Третия свят панацея срещу провала на плановата икономика в НРБ? Отговор на този въпрос дава обширно изследване за историята на българския външен дълг до 1990 г., публикувано на сайта на Българската народна банка.
Глад за „твърда“ валута
Да се подобри нерадостният платежен и търговски баланс на НРБ чрез увеличаване на експорта на слабо конкурентните български стоки и технологични услуги към Третия свят – това, изглежда, стои в основата на действията на Живков и близкото му обкръжение, смятат изследователите Даниел Вачков и Мартин Иванов. Всъщност идеята не е изглеждала никак зле на фона на наложената от СССР тогава ангария по линия на СИВ – задължителни доставки срещу неконвертируеми соцвалути, които не са били в състояние да задоволят нарастващия глад за западни стоки и технологии.

Ялови се оказват и капиталовложенията в международния туризъм – ако през 60-те години всеки седми турист по Българското Черноморие е носел конвертируема валута, то примитивната организация и калпавото обслужване влошават това съотношение до 1 на всеки 17 задгранични туристи в края на 80-те години. На този фон Третият свят става все по-привлекателен за ЦК на БКП заради илюзорните представи, че там може да се направят „големите удари“, които да извадят плановата икономика от състоянието на ступор.
Наивници в джунглата или престъпници?
Като всяко гениално хрумване идеята за стопанска експанзия на НРБ в Третия свят е повече от елементарна: да се изнася главно оръжие и военно оборудване, изработено по съветски лицензи и с материали от съветския лагер, с което да осигуряват постоянни във времето приходи в конвертируема валута. Висшият функционер Гриша Филипов докладва на върхушката в БКП, че подобен износ носел 140% възвръщаемост. Никой обаче не се вслушва в предупрежденията, че партньори в сделките са или държави в технически фалит като Нигерия, Етиопия и Йемен, или пък разорени от продължителни войни държави като Ирак, Ангола и Мозамбик.
Специален случай е режимът на Кадафи, който въпреки приходите си от нефт изпада все повече в международна изолация. Миражът за потоци от лесно спечелени петродолари кара Тодор Живков и обкръжението му с лека ръка да одобряват отпускането на огромни заеми за Ирак и Либия в размер на над 2,6 милиарда долара, с които да се финансира българският оръжеен експорт. След 1987 г. режимите в Багдад и Триполи напълно прекратяват договорения за погасяването на кредитите износ на нефт за НРБ. През 1988 г. външният дълг надхвърля 8 млрд. долара.

Според авторите на изследването изпадането на НРБ в неплатежоспособност е можело да бъде смекчено, ако управляващата върхушка е била предложила на кредиторите на страната да изкупят по занижени цени – чрез цесии – натрупания огромен дълг на развиващите се страни към България. Но това не се случва.
Цената на авантюрите
Сред стопанските авантюри на НРБ в 42 страни в Третия свят се откроява абсолютно безответното наливане на около 150 млн. долара в колабиращото стопанство на тогавашната „братска“ Никарагуа, от които българските данъкоплатци не получават нито цент обратно. Огромни за мащабите на България финансови щети носят изключително зле обслужваните или изцяло необслужвани валутни кредити за страни като Куба, Виетнам, Афганистан, Сирия, Сомалия, Мозамбик, Танзания, Ангола и Йемен. Една от редките компенсации за България след ненаказаното за Живков и свитата му безумно наливане на народни пари в Третия свят се случва през 2007-а, когато – с помощта на международната коалиция, свалила режима на Саддам Хюсеин – България успява да си върне 360 млн. долара от иракския дълг.
„Внимателният прочит на управлението на Тодор Живков и на породените от него проблеми разкрива системно създаване на фалшива икономика. Фалшива е всяка икономика, при която хората си мислят, че забогатяват, но всъщност се случва точно обратното – обедняват“, обобщава трагичните резултати от стопанските авантюри на НРБ икономистът Красен Станчев.
Спомени от Народната република socbg.com


Щом е Дойче зеле, ясна раутата
Ами те Садам и Кадафи можеха да си върнат дълга, но евроатлантизмът ни принуди да го опростим.
А иначе Дойче Веле в последно време пищят на умряло срещу комунизма, който отдавна е мъртъв. Като Работническо дело срещу капитализма едно време…
Комунистическите синове и дъщери, чудно защо, не учеха висше в Куба, Виетнам, Афганистан, Сирия, Сомалия, Мозамбик, Танзания, Ангола, Йемен, Никарагуа и т. н.
Ето тук цитати от едно изказване на председателя на Българска народна банка във връзка с големите външни и вътрешни дългове, които до последно са укривани от обикновените граждани и за които се узнава едва когато положението е вече неспасяемо: https://kiselec1.blogspot.com/2018/12/10-14.html
А иначе ако се разровите из останалите постинги, ще разберете, че споменатите горе начинания не са единствените причини – много от големите ни предприятия работят на загуба (съответно държавата ги поддържа изкуствено на дотации и трупа заеми и заради тях). Такива са Кремиковци, Заводите за тежко машиностроене в Радомир и Русе, рудодобива и др.