Как се става русофил

Автор: Стоян Гълъбов

Любов и омраза в българския политически живот има много. Даже по много и за всички. Поради нежеланието на хората да разглеждат даден въпрос от повече от една страна (да, имено поради нежелание, а не поради липса на интелектуален капацитет) повечето разсъждения са крайни и нерационални. Такива и всякакви русофилски и русофобски идеи.

Хванах се за темата с русофилията, защото тя води началото си от Освобождението, но истинска почва намира в годините на социализма, докато съществува Народна република България. При наличието на толкова много хора, за които като Русия няма друга на света, се запитах, къде, кога и как са „произведени”. Какво ги кара сляпо да споделят всяка статия, в която има снимка на Путин, държащ снимка на Левски или всяко заглавие за ново, унищожително руско оръжие?

Нека започнем с историята. Как и по какъв начин историята на България и Русия се преплитат и до колко на тази основа може да се търси основание за вечна дружба?

Историята на Русия започва през 862 година, когато Рюрик поставя основите на династия, управлявала тази част от света до края на 16 – век. За голяма болка на славянофилите, русите са викингско (варяшко) племе, което поставя под контрол местните угро – финското и славянско население. Управляващата сетне династия на Романови, пък е с немски корени. Тук обаче може да се потърси една интересна историческа връзка – бабата на Иван Грозни е праправнучка на българския цар Иван Асен II. Разбира се, аристократичните фамилии от цял свят обичат да се родеят и в това няма нищо чудно.

Първата челна среща, между двете държавни обединения е през 968 г., когато княз Светослав I, подтикнат от византийския император Никифор II Фока, нахлува на територията на българското царство. След година, цар Борис II се признава за негов васал.

Следват години на предимно културен обмен, като някои историци смята, че покръстването на Русия (988 г.), технически се извършва със съдействието на България. В периода 1413 – 1420 Киевски митрополит е Григорий Цамблак – възпитаник на търновската книжовна школа.

Така постепенно стигаме до периода на Османското владичество в нашата история. Точно тук се появява образа на дядо Иван, който аха да дойде откъм Дунава да ни освободи, но това му отнема 2-3 века. В същност на Голямата руска мечка изобщо не й е зор да ни освобождава от властта на падишаха. Просто България има шанса да е на пътя и между нея и топлите морски пристанища и проливи. Там някъде, във водовъртежа на голямата политика, малката ни държавица успява да изплува и да се задържи вече век и половина на повърхността, въпреки усилията на една космата лапа да я потопи.

Още по време на борбите за църковна независимост, руските посланици княз Лобанов и  граф Игнатиев, правят всичко възможно, българската църква да не получи независимост, а нашите бунтовни владици да бъдат заточени.

По стечение на историческите обстоятелства, българският национален интерес точно след 10 години, съвпада с интереса на Руската империя за разрешаване на Източния въпрос и това води до създаването на Третата българска държава. Тя трябва да е изградена по руски образец и напълно лоялна към освободителката си, но здравите балкански глави не се съгласяват с това, което след 6 години води до поредния разрив в отношенията, като Русия изтегля всичките си военни от България и я оставя сама срещу Сърбия и Австро-Унгария, като само чудо я спасява и от война с все още могъщата Османска империя. Следват години на грозно вмешателство във вътрешната и външна политика на страната, водещо до поне два преврата. Още през 1862 г. Г.С. Раковски пише „Руската убийствена политика за българите”.

Дори в ранната следосвобожденска история, разделението на русофили и русофоби е факт и то благодарение на благополучно завършилата за нашия народ поредна руско – турска война.

В следващите години, търговските и икономически връзки не са особено силни за разлика от политическите. Както разказвам в тази статия, българската икономика е изцяло ориентирана към западна Европа. По време на Първата световна война, двете държави воюват една срещу друга, като легендарни ще останат подвизите на генерал Иван Колев.

Двадесет и осем години по – късно, Червената армия ще нахлуе в страната ни като победителка и ще подмени изцяло политическата система.

Тук следва периода, известен като „социализЪма”. Нарочно използвам този тодорживковски термин, защото заслугата му да помним СССР като благодетел е лично негова. Наистина, благодарение на целувки и ордени, разменяхме домати за петрол.

Ако има нещо, което дава хляб на русофилите, това са точно 45 – те години „народна власт”. Няма спор, че гравитирането около Големия брат, ни прави най – близкия и лоялен негов сателит, което от своя страна ни носи големи облаги, спрямо другите страни от социалистическия блок.  Точно този исторически откъс е и причината за все още буйната русофилия по нашите земи.

Руската култура. За разлика от американците, руснаците не са виртуози в налагането на културни модели. Каквото и да правим, освен пиенето „на екс” без мезе и някои изпълнения на хора на Червената армия, не можем да привнесем и да започнем да имитираме културното поведение на братушките. Въпреки, че много от най – видните деятели на Възраждането са емигрирали в тогавашната Руска империя и въпреки тяхното уважение към страната, ние не усещаме никакво влияние оттам. Напротив, и до ден днешен, следваме западната мода по отношение на облекло, обществени порядки, музика, литература и др. Всъщност истината е много проста – въпреки цялото си военно и политическо могъщество, Русия все пак просто имитира останалия свят в културно отношение и волю – неволю се държи по западен образец.

 Религията. За религиозността на българите може да се напише труд, достоен за докторска дисертация. И двете нации се водим православни християни, но поради ред причини и исторически обстоятелства възприемането на религията и църковната институция е доста различно.

Какво остана? Какво все пак произвежда днешните русофили?

Отговорът намерих тук. В този блестящ материал, Велислава Дърева говори за възпитанието на децата в социалистическото общество. В продължение на половин столетие, в главите на няколко поколения са набивани необективно представени исторически факти, които отмиват логическата мисъл и представят сложните и противоречиви отношения между България и Русия, в елементарна идеализирана светлина. Инерцията от това „обучение” е толкова силна, че все още има сила да увлича хора, които дори не са били подложени на него. Руснаците са наричани „братушки” и „освободители”, по същия начин, по който сега ги наричат „пияници” и „окупатори”. От баща на син се предава легендата за заслугите, които имат руснаците към нас, без да се споменава за изтеглянето на генералите по времето на сръбско – българската война, нападенията в Добруджа, третирането ни като страна загубила Втората световна война, пречките пред делото на Иларион Макариополски и др.

На последно място поставям и вроденото бунтарство на някои хора.

Да, днес светът все още принадлежи на Запада и по – точно на САЩ. Всички искат да живеят като американци или за по-лесно да живеят в Америка. За това и децата на руските политици са там. За това и най – престижното образование се взима в западни университети и всички учени търсят начин да пробият там. Стандарта на живот е най – висок в Западна Европа и САЩ. Векове на незалязваща икономическа мощ ще трябват на Русия, Индия, Бразилия и Китай, докато осигурят на населението си, начин на живот сходен с този на запада. Всичко това обаче дразни. Има хора, които въпреки, че ползват всички облаги на демокрацията и пазарната икономика, искат да видят как Русия смачква прехвалените западняци. Ей, така инстинктивно. Без причина и без да се замислят и опитат да разсъждават. Просто трябва да има някой по – добър от най – добрите и те го намират в лицето на Путин, който говори за Левски, без в живота си да е чувал за него и дори да го е споменал с една дума.