Спомени от Народната република
Начало / Лица и истории / Детство мое / На какво ни учеха в детската градина

На какво ни учеха в детската градина

Автор: Велислава Дърева

Оригинално заглавие: Описание на света

Препечатано от сп. „Общество и право“, 1988 г.

Рисунките на Веско

tn_20151208_143006„Всеки, който влиза в контакт с едно дете, става учител и непрекъснато му описва света, докато дойде миг, когато детето започва да възприема света такъв, какъвто му е описан. То познава описанието на света, а не света“ — казва Дон Хуан Матус, магьосник от племето на индианците „яки“. Дон Хуан казва още, че човек трябва да „спре света“, т. е. — да го види такъв, какъвто е, да го разгради на съставните му части и после да го сглоби отново. Да го сглоби не според описанието, а пътувайки към себе си. Всичко това изглежда много просто, като подреждане на картинка от кубчета. Само че тази „картинка“ е толкова невероятна, чудна и необяснима, колкото едно дете, една звезда, един камък или една пеперуда.

Всяка програма, коята възпитава деца, се занимава с описание на света. Детето няма възможност да избира между различните описания, защото някой друг вече е избрал вместо него. През 1984 г. се появи нова програма за възпитание на децата в детските градини, петата или шестата поред. Плюс това — „Книга за учителя“, по два тома за всяка група. Общ брой на страниците — 1418.

Няма по-ведро и по-невинно четиво от програмата, където: улиците са чисти, никой не гази тревните площи, продавачите бързо, внимателно и вежливо обслужват купувачите, работниците поддържат ред на строителната площадка и строят слънчеви, просторни и красиви сгради… Децата учат по т. нар. „глобални теми“. В I и II група се запознават с детската градина, квартала, уличното движение, превозните средства, книжарницата, библиотеката, завода, АПК.

По време на занимания в кюстендилска детска градинаВ III група имат по 2 занятия за: училището, труда, Ботев, Левски, противопожарната охрана, дружбата ни със СССР, Ленин, дружбата ни с братските страни, Г. Димитров, асамблея „Знаме на мира“, и по 4 занятия за: родното място, столицата на НРБ, БНА и НМ.

Предишната програма изискваше от тригодишните „овладяване и активна употреба на думите: празник, украса, портрет, манифестация, знамена, паметник, редици весели“. Сега учителят се опитва да постигне следното: „Празнично украсените улици по повод на знаменити годишнини и общонародни празници трябва да предизвикват у 4—5-годишните възхищение и чувство за съпричастие към големите събития.“

В III група децата научават, че: „София е столица на нашата страна. В столицата живеят ръководителите на партията и държавата. Тук се намират Мавзолеят на Г. Димитров, НДК „Людмила Живкова“, много кина, театри… На 9.IX. българският народ празнува празника на свободата, извоювана с помощта на Съветската армия, а на 7.XI. е денят на Великия октомври — празник на съветската страна… СССР е най-могъщата страна в света, нашият най-добър приятел и за кри лник. Там се е родил любимият вожд и учител на всички работници по света В. И. Ленин. Той е живял в голямо задружни семейство. Като дете е бил послушен, честен, ученолюбив другар. По-късно учил работниците и селяните да се освободят от царя и богатите. Ръководител е на ВОСР… Г. Димитров е национален герой, вожд и учител на българския народ. Той побеждава фашистите и е най-голям приятел на хората от Съветския съюз… Хр. Ботев и В. Левски са наши герои, които…“ Занятията се затвърждават с дидактични игри. Има игра, наречена „Нашите герои“. Героите са Г. Димитров, Ботев, който „ръководил чета от българи“, Левски, който „ходил от село на село и помагал на българите“, и Митко Палаузов, който „заедно с баща си и майка си е стрелял срещу фашистите“. Материали: 4 картини-въпроси и 16 картини-отговори.

tn_20151117_1744120„Познай в коя столица съм“ е друга игра. „Познавателно съдържание: София е столица на България (следва познатият вече текст). Москва е столица на СССР. През града тече река Москва, по която плават кораби и има красиви мостове. Тук е и Кремъл, където работят съветските ръководители. На една от кулите е кремълският часовник. На Кремълския площад е Мавзолеят на Ленин. Материали:картинки-изгледи от двете столици. Правила: след въз-приемане на картинката детето назовава името на столицата. Има право само на един отговор. Ако е познало коя е тя, разказва за нея. Ако не е познало — отпада от играта.“

Особено внимание заслужава играта „В. И. Ленин и Г. Димитров“. „Познавателно съдържание: детство, учение, борба, социалистическо строителство, вождовете и децата, паметници и мавзолеи. Ход на играта: От „вълшебната кутийка“ дете-ръководител изважда последователно картини и карти и пита: „Ленин или Г. Димитров?“ Поредният играч отговаря, поема и подрежда на таблото до портретите картините. Разказва. Допусналите грешки отпадат, но следят останалите и допълват. Най-добрите се награждават със значка — образа на вожда.“ Мисля, че за децата няма да е загуба велика, ако няма „дете-ръководител“ — привикването и пристрастяването към ръководни функции от ранна възраст не е много за предпочитане; няма да е загуба велика, ако децата вместо за социалистическото строителство разкажат за Оле затвори очички и вместо „образа на вожда“ получат Карлсон онзи същия Карлсон, който живее на покрива, има перка на гърба и хвърчи. Но за приказките ще говорим по-нататък.

tn_20151117_174436-1024x768Разделът „Литературни произведения за запознаване с околната действителност. Обществена среда“ започва с „Аз съм българче“. И продължава със „Столица на радостта“: „Свети Партийният дом в небесата — /с него живее и диша страната…“, „Ленин“: „Голям красив портрет /ме гледа от стената — /един човек с каскет/, приятел на децата“…/; „Георги Димитров“, „Всеки ден ме гледа той /от потрета на стената…“/.

Метафоричността е очевидна. Няма да коментираме. Програмата препоръчва и едно разказче „Рисунките на Веско“:

„Веско взе блока и изрисува бавно три големи червени букви.

—Какво написа? —попита сестричката му Светла.

—БКП.

—Какво е това „БКП“?

—Българска комунистическа партия.

—Какво значи „партия“? (Б.а.—оттук става ясно, че Светла няма проблеми с думата „комунистическа“.)

tn_20151117_174422За да обясни на сестричката си непознатата дума, Веско рисува завод, трактор, училище и две засмени деца. При това снабдява всяка рисунка с обяснителен текст: „Партията построи много, много заводи“, „Партията каза на селяните: Вече няма да орете с крушови рала, а с трактори, за да имате повече жито и да бъдете по-богати“, „Партията прави хубави училища за всички деца“, „Партията иска всички деца да бъдат здрави и щастливи“. Светла приема всичко това с възторг и накрая, разбрала батковата си метафора, рисува „едно голямо златно слънце“. „Умно момиченце — каза батко й нежно. — Ти наистина разбираш. Нашата партия е като слънце за всички български деца.“ И това е финалът на разказчето.

Искам само да попитам — къде е границата между добрите намерения и профанизацията на личности и идеи? Защо искаме да възпитаваме хората, които ще живеят в XXI век, с агитационните методи от 50-те го-дини? Искрено се съмнявам, че този хипотетичен Веско рисува точно по този начин и мисли точно по този начин. Хипотетични деца няма. Те всички са истински. Те предпочитат да гледат Розовата пантера, а не „По света и у нас“. И това е нормално. Предпочитат някой да им прочете „Мечо Пух“, а не поредната уводна статия. И това е нормално. Червеното знаме им прави впечатление, но не заради символа, а заради цвета. И това е нормално. За тях една манифестация не е нещо повече от балона и сладоледа. И не може да бъде нещо повече. Те играят с компютри, видяха гибелта на „Чалънджър“, а ние им говорим за крушови рала. Какво искаме от тези деца? Да изнасят реферати на тема „Развитото социалистическо общество и нашата детска градина“ или „Влиянието на лозунгите върху идейното израстване на 6-годишните“?

tn_20151117_174415Винаги ме е задушавал един израз, който добре поминува из доклади и програми: „Да насаждаме у младото поколение любов и уважение към… преклонение пред…“ Едно е да насаждаш (каква грозна дума), друго е да засаждаш, да сееш. Никой не казва „Насадих едно дърво“. Когато човек засажда нещо, той е отговорен за него, тъй както Малкия принц е отговорен за своята роза. Той търпеливо, внимателно и деликатно, с обич и без насилие възпитава своята роза. Именно възпитава, а не просто отглежда. Защо държим да описваме света така елементарно и непохватно, така несръчно и недодялано? Защо изпадаме до положението на онези автори, които произвеждат на конвейер героически очерци от типа: „Той (тя) още с майчиното си мляко засука идеите на…“?

Защо се опитваме да насаждаме, а не да сеем, да възпитаваме — търпеливо и деликатно, умно и внимателно. С обич. И без насилие. А после се дивим, че се е родило не това, което сме очаквали, а тъкмо обратното..

Приспивна песен

tn_20151113_151454Учителска реплика: „Миналата година дойдоха журналисти от радиото. Децата казаха, че искат да станат инженери, лекари, космонавти, футболисти. Като чули предаването, разни отговорни лица побързаха да дойдат и да ми заявят, че не сме се погрижили за трудовото възпитание на децата. Щяха да ни изпонакажат…“

Старата програма искаше от децата да имат „нравствено-психологическа готовност за участие в материалното производство“. Сега такава формулировка няма. Но формулировките не са всичко.

Нека да си представим едно занятие. Учителят се ръководи от указанието: „За труда трябва да се разказва ярко и убедително… Ако е възможно, да се отбележи връзката между промишления и селскостопанския труд. Особено актуална е темата за строителството — широко разпространено в града и на село…“

tn_20151113_151442Учителят следва определения „примерен ход“ на занятие с беседа за строителните работници. Той пита: „Кой е построил тези слънчеви, красиви сгради в нашия квартал? (Показва диапозитиви.) Кой им помага? Посочете строителните машини на това табло.“ После учителят казва: „Чуйте стихотворението от С. Баруздин „Кой построи този дом?“ Той не казва това току-така, а защото „лиричният тон на стихотворението предизвиква положително емоционално отношение и затвърдява интерес към тази професия“. За да бъде затвърдяването по- здраво, може да се използува играта „Малките строители“. Тя досущ прилича на производствено съревнование. Децата, разделени на строителни бригади, конструират къщички. Накрая „след като застанат на мястото си, децата от колоната-първенец изговарят стиховете: „Ний сме другари зидари, /слънцето тука ни свари./ Пусто бе вчера тъдява, /растеше дива морава/,/плюхме си ний на ръцете, /вдига се, хей, в небесата/ гордата детска градина“. Словосъчетанието „гордата детска градина“ е наистина забележително.

tn_20151110_1623221Ако е месец май, се „разработва“ темата „Местни герои на труда и борци за свобода“. „Какви стават най-добрите работници от заводите, строежите и селското стопанство?“ — пита учителят. И понеже децата не могат да улучат точния, отговор, той си отговаря сам: „Най- добрите работници от заводите, строежите и селското стопанство стават ударници и герои на социалистическия труд. Техните портрети стоят на видно място в предприятието, по улиците и площадите.“ Естествено е при тази реплика децата малко да се посмутят, защото техните родители не са герои на труда, но програмата ги успокоява така: „Мама и татко, когато се трудят добре, също получават награди.“

Спазвайки изискването за емоционалност, учителят изважда един вестник, разгъва го и зачита: „Бай Горан, бригадирът на монтажниците, имаше големи, яки ръце и обветрено по скелите лице. Ясните му очи гледаха уверено в светлото бъдеще“ и т. н., и прочее. Подобен текст в програмата няма, но може да се намери във всеки вестник. Неговото присъствие не е случайна приумица, а претворяване на теорията в практика: „Материалите за високите нравствени качества на трудовите хора може да се вземат от очерците във всекидневния печат. Това прави децата съпричастни към трудовия живот на възрастните.“

tn_20150423_133959В III група „малките питомци“ вече знаят, че: „Служителите на БНА и НМ са пазители на свободата, на спокойния живот на хората. Войниците са храбри, дисциплинирани, ученолюбиви. Готови са да бранят свободата на родината ни по суша, въздух и вода с танкове, самолети, картечници и други… Народната милиция бди за обществения ред и наказва нарушителите…“ Игрите по темата имат следното познавателно съдържание: „Войниците стрелят с пушка, шмайзер, оръдие; пилотите управляват самолет, стрелят с кар-течница; танкистите управляват танк, имат специални шапки, стрелят с оръдие; граничарите имат шмайзер, куче; милиционерът регулира движението с палка, носи пистолет, може да води и куче.“

P4170278Отново искам да предложа на вниманието ви едно литературно произведение. Този път то се нарича „Приспивна песен“: „Ой, соколче, /мое пиле,/, /нани, нани/, /синко ми- ли!/. Спи ми кротко, /спи ми сладко/, /тракторист е твоят татко. /Спи, сънувай, /рожбо драга, /как на рамо/ той те слага. /Спи, сънувай/ как щастливи /ще браздите/ равни ниви/. Ще орете /утре двама — /да е горда/ с тебе мама!“

Честно казано, цялата тази поезия и проза действува доста приспивно. И в прекия, и в преносния смисъл. Мисля, че спокойно можем да си позволим един каламбур: „Из блока автори орат, /докато всички хора спят.“ (Б. а. — под „блок“ трябва да се разбира детската литература, тая безкрайна ширна нива. Авторите, като се препъват из бразди и забои със забележителни (и забележими) усилия водят децата към професионална приемственост — татко е машинист и аз ще стана машинист, мама е предачка — и аз ще стана предачка, татко е писател и аз — писател, татко е директор и прочее.

IMG_7291Драги читателю, разбирам, че си не само озадачен, а дори смутен, особено ако не си знатен животно-въд. Нали уж трябва да уважаваме всеки вид труд? Всеки! Нали уж непрекъснато говорим за онази, многостранно развитата личност? Даже и в програмата става дума за нея. Ами тя, личността, няма да долети с НЛО. Тя не е извънземна. Тя съществува и в момента е, да речем, на 3 години. И още: светът не е ябълка, която можеш да разрежеш на две и да решиш: „Тази половина не ми трябва.“ А програмата подарява на децата еднопосочен билет, натоварва ги на влака и… да живей, живей трудът! (Кой труд? Кой се труди? Отговор няма или ако има, е еднозначен.) Най-нормалната реакция в такава ситуация е да скочиш в движение или да дръпнеш внезапната спирачка. И децата го правят, защото разбират нашите благи (и не чак толкова благи) намерения.

—Аз ще стана балерина.

—Аз пък ще говоря по телевизията!

—Искам да стана, да стана… коминочистач!

—Ще стана адвокат. Като татко.

—Аз ще стана генерал. Всички ще ме слушат.

— Аз ще стана президент. И ще живея в резиденция.

Това е положението.

Облеченият крал

542023_469320443132454_206717346_nТова е положението, както вече а казахме. Децата винаги намират начин да се спасят от унификацията. На таблото с рисунките всички къщички са зелени, всички покриви — червени, всички прозорчета — жълти. А в личните тетрадки по оранжеви морета плуват жълти платноходки, под виолетови слънца летят зелени птици…

Неописуема беше радостта ни, когато разбрахме, че според новата програма децата имат възможност два пъти дневно да изявят себе си! I Прекрасно наистина. Та за унификацията. Тя започва с ей такива едни незабележителни неща: „Застани мирно, когато отговаряш! Защо си нарисувал тревата синя? Къде си виждал синя трева? Престанете да търчите! Строй се веднага в две редици!“ След малко тревата е зелена. Децата стоят мирно. В две редици. Те знаят как се прави това, защото имат твърде много строеви упражнения.

С помощта на сюжетно-ролевите игри детето разбира, че има роли и групировки, а те от своя страна биват ръководни и изпълнителски.

Подвижните игри възпитават задръжните процеси и умението за действие „по сигнал“. „Слушай сигнала!“ е игра, в която децата, разделени по групи, по даден сигнал се подреждат в кръг, редица или колона. Побеждава групата, която най-добре изпълнява задачите. Играга завършва с поздрав: „Отлично, деца ура!“ Предполага се, че „ура“ викат децата. Играта „Снегорини“ започва със сигнала „Снегорини, на работа“, и завършва със „Снегорини, в гараж!“. При сигнал „Лиса иде!“ всички „пиленца“ и „катерички“ по-бягват; появи ли се „щъркелът“, „жабчетата“ скачат в блатото; чуят ли „Ловец!“, „зайците“ презглава хукват; каже ли другарката „Лъвът иде!“, всичко живо се изпокрива. Това са игри все от един характер, род и вид — всички бягат от един. И този един е по-силен от всички.

012„За да опознаеш себе си, трябва първо да имаш възможност да се са-мовъобразиш“, казваше невероятният Джани Родари. Възможност? А не действие по сигнал. „Не виждам полза в ограничаването на свободата на играта, което би било равнозначно да се отрича нейната възпитателна и познавателна функция. Фантазията не с „лошият вълк“, от кой го трябва да се боим, и не е престъпник, по петите на който трябва да ходи патрул.“ И тези думи са на Джани Родари. Фантазията няма нужда от начални и крайни сигнали. Тези „сигнали“ са вътре в детето и то ги разбира най-добре. То знае защо тревата е синя, защо слончето лети, защо в кварталната градинка пасе динозавър.

Какво ще спечели детето, ако го напъхаме в кутията на задължителното? Какво ще спечелим ние? Еднакви рисунки? Еднакви думи? Еднакви пластилинови човечета? Еднакви изречения? Това ще „спечелим“. За някои еднаквите изречения са гаранция за еднакви мисли. Така е, но невинаги. Децата бързо се научават зад еднаквите изречения да крият своите различни мисли. Или пък не си правят труда да ги крият. Някои — докато са деца. Други —през целия си живот, с което си спечелват приятелски и неприятелски реплики от рода: „Ей, не можа да пораснеш!“ Така е. Едни порастват други —не. По този повод ще ви разкажа за едно момиченце. То пееше някаква песничка, когато учителката каза:-„Много високо пееш.“ Момиченцето започна отначало). „Много ниско пееш“.— прекъсна го другарката.  Момиченцето каза: „Още съм малка, за да пея средно…“

Странно, как ли се чувствува това дете (а и всички останали) в морето от средни (ама колко средни!) стихчета и разказчета. Тук-таме са оцелели няколко островчета на истинското, но по принцип непрекъснато и неизменно, на трисменен режим орат трактори, тракат вършачки, димят заводски комини, пеят комбайни и станове пригласят също така; римите маршируват, четиристишията веят знамена, метафорите регулират движението по кръстовищата, а от тази или онази стена ни гледа поредният портрет, римуван с „каскет“.

IMG_4663И тиквата не се превръща в каляска, няма кой да размрази сърцето на Кай, майстор Джепетто още не е издялал своето дървено човече, Алиса се е изгубила в огледалния свят. Принца е забравил да събуди Спящата красавица, а Грозното пате напразно се оглежда във водата. И няма кой да извика „Кралят с гол!“, понеже през цялото време, убеждаваме децата, че кралят е облечен. Попитайте Андерсен и той ще ви каже колко е полезно това. Но него го няма в програмата. Няма ги Братя Грим и Шарл Перо, и Джани Родари. Една твърде авторитетна особа заяви, че децата не разбирали Андерсен. Интересно как разбират тогава някои други неща (виж написаното дотук)? Защо подготвяме набор от понятия, представи и образи, от думи и словосъчетания, от емоционални, социални н идеологически реакции, които искаме да закодираме в малкия човек, да ги превърнем в негова същност много преди да е разбрал тяхното значение, много преди да е осъзнал себе си?

tn_P8230070Не, не искам да кажа, че трябва да оставим детското Съзнание на абсолютен самотек. Възпитанието на човека започва от най-малките му годинки. В това число и идейното. Въпросът е как да правим това — въпросът е за мярката, за формата, за културата и финеса на въздействието. Но имат ли място тия думи редом с гротески?

„Детето познава описанието на света, а не света“, казва Дон Хуан, индианският магьосник, мъдрец и вълшебник. После само затвърдява това описание. Защо тогава се учуд­ваме, че мнозина предпочитат да си мълчат, да се спотайват, да си кро­туват, да не рискуват, да реагират само когато разберат, че им е позво­лено, или „по сигнал“? Сигурно и те някога са получавали „зайче“ или „рибка“ за послушание. Сигурно и те са бягали панически при думата „лъв“ и това им е останало като на­вик от детството. А може би сега се доближават до „лъва“ леко-леко и се надяват той да ги погали по гла­виците. Сигурно и те някога са стиг­нали до знаменателния извод, че „за пред хората“ (а по-точно — учите­ли, началници и високопоставени) къщичката трябва да бъде зелена, покривът-— червен и прозорците — жълти. Сигурно в резултат на това са открили, убедили са се, приели са, че истински могат да бъдат само не­официално, само за себе си — като рисунките на децата в личните тет­радки. Но рискът да загубят някъде тези „лични тетрадки“, да ги забра­вят в някакво чекмедже, да ги затру­пат с камари от папки, съдържащи предписания за добро поведение — този риск е много голям. А децата? Как ще „спрат света“? Как ще го ви­дят такъв, какъвто е, а не „по пре­разказ“? Как ще го сглобят отново не според описанието, а пътувайки към себе си?

Б.А.                              .

Всички цитати си взети от „Про­грама за възпитание па децата в де­тските градини“ и от книгите за учителите за трите групи. Програ­мата е разработена от научни ра­ботници и специалисти, от СУ „Кл. Охридски“, ВПИ в Благоевград. НИИОО „Т. Самодумов“. ЦНУУРК „В. Благоева“, ИУУ; ИДУ, от ди­ректори и учители. В създаването на програмата участвуват 37 такива специалисти.

 

6 Коментари

  1. Сайтът е страхотен но в същото време адски ме натъжава. Каквото и да ми говорят сегашните младежи и власт имащи, тогава е било по хубаво /било защото имам само смътни спомени/. Просто хората са били по-социални дори и без социални мрежи и клетъчни телефони. По здрави, по щастливи. Имало си е недъзите, безспорно но, стресове,депресия, повсеместен алкохолизъм и наркомания, не знам да е имало. Жалко за децата.

  2. Да бе, здравеопазването било на ниво. Много бързо забравихте как веднага след падането на комунизЪма редовно фондации даряваха животоспасяваща апаратура на основни болници. Като е било толкова на ниво, защо не са имали подобна техника? След малко очаквам някой да каже, че и Ладата е била по-добре от BMW.

    • Мнението ти е толкова плиткотъпослабоумно, че не заслужава коментар…обзалагам се, че не си ме разбрал.

  3. Да, здравеопазването беше на ниво шамани, затова имаше специална болница и специални валутни аптеки за другарите. И образованието ни беше на ниво – а какво е нивото личи от пишещите тук носталгици. Такова е било нивото, че децата на отговорните другари учеха в чужбина, явно за да се изучат… неграмотни. Ама като ги заприказвате глупостите от лозунгите смятате, без липсата на мислене няма да се забележи.

  4. *че липсата

  5. Щом всичко е било прекрасно и всички искат да се върне онова време, тогава защо БКП/БСП не върна централното планиране и не направи отново национализация преди България да влезе в ЕС – имаше достатъчно време? Всички или поне повечето щяха да подкрепят такава инициатива, нали? А зощо днес в Русия не се връща СССР – защо няма централно планиране и национализация в Русия? Или Путин е слаб президент и не му стиска да върне СССР?

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.* Задължителни полета

*

// //