На 17 август 1951 г. романът „Тютюн“ е даден за печат, а авторът му Димитър Димов е изнервен и измъчван от тревоги до излизането му в края на годината. Няма по-неподходящо време за появата на такава знаменателна творба, реквием за победената българска буржоазия.

С „Тютюн“ и Димитър Димов обаче това не се случва. Писателят удържа пирова победа, въпреки съпротивата на маститата критика, но е принуден да се съобрази с препоръките на различни началници за втора редакция, да добави след силни морални тревоги нови 250 страници, за да разбере накрая с болка, че с всяка следваща преработка осакатява безвъзвратно любимата си рожба!
Димов е признат за класик, получава Димитровска награда, изучава се в гимназиите и университетите, но остава загадка дали е бил удовлетворен от цената на успеха си.
Романът е отпечатан в 4000 екземпляра, които се изчерпват мигновено.

В аналите на историята остават тридневните дебати за романа, проведени на 8, 11 и 13 февруари 1952 г. Трима са главните действащи лица при разглеждането, осмислянето и силовото налагане на творбата.
Единият е самият автор, търпеливо изслушал критичните бележки на колегите си, за да изчака изказването си, събрано на 37 машинописни страници, с което страстно и аргументирано се защитава от нападките.
Той е принуден не да се хвали, а да се отбранява срещу обвиненията.

Това не е достатъчно – напористият професор Пантелей Зарев – втори главен участник в драмата – излиза на 6 март с разгромяваща статия в „Литературен фронт“, озаглавена подобаващо „За пълна победа над антиреалистичните влияния“.
Дребна подробност е, че два дни преди това Димитър Димов отива на крака при Зарев. Съпругата на Зарев поднася домашен ликьор от вишни и се оттегля от стаята дипломатично, а двамата мълчат тягостно, не смеейки да се погледнат в очите.
Димов моли учтиво Зарев да си оттегли статията, знаейки добре какви ще са последствията за него. Той, без да го афишира открито, иска всъщност да предпази от неприятности самонадеяния литературен критик.

След излизането на Заревата рецензия още в следващия брой на 13 март чрез статията на Никола Фурнаджиев „Една вредна критика за романа „Тютюн“ се задейства защитната система за Димов, като само три дни по-късно в официоза „Работническо дело“ се появява прочутата редакционна статия „За романа „Тютюн“ и неговите злополучни критици“, зад която заинтересованите веднага разпознават сянката на Вълко Червенков.

Логично е след такава жестока оценка Зарев да си прави публична самокритика в трета аудитория на Софийския университет, да изчезне от страниците на печата за три години, а приятелите му да странят от него.

Вождът Червенков – третото главно действащо лице в драмата – като истински арбитър на елегантността, има нужда от нестандартно написан шедьовър, който да защити.
Щом като в СССР Сталин опазва „Тихият Дон”, защо у нас това да не е „Тютюн“?
Не Стоян Ц. Даскалов с „Мелницата Липовански“, нито Караславов с първи том на „Обикновени хора“ имат нужда от закрила и затова днес никой не ги помни – а именно „Тютюн“.
В една своя кратка автобиография Димов ще наблегне на нещо, убягвало от погледа на изследователите на творчеството му
„От юли 1944 г. станах член на Народния съюз „Звено“ и по-точно на неговото ляво крило, което бе за съюз с комунистите“.
След това ще премине в редиците на БКП – на 5 юли 1946 г., но присъствието му в „Звено“ е знаково.
Тази малка формация е най-верният съюзник на комунистите в ОФ, членовете й се ползват със статут на неприкосновеност, дори в най-кървавите месеци на 1944 и 1945 г.
Лидерът на „Звено“ Кимон Георгиев е уважаван управленски фактор, думата му тежи пред Георги Димитров и Червенков.
Някогашният премиер и зам.-премиер е актуален министър на електрификацията и съм сигурен, че и той е казал на вожда добри думи за романа на стария си партиен другар.

Същевременно спазва и правилата на играта – след като вождът иска преработка на епоса, ще я направи, ще напише нови 250 страници, а новото издание от 1954 г. ще набъбне до 1000 страници, но ще излезе в тираж 20 000 екземпляра!
С тях Лила не става по-симпатична от Ирина, Павел не засенчва брат си Борис Морев, нито пък Динко може да се мери с трагичната харизма на фон Гайер.
Но заръката „отгоре“ е изпълнена от писателя с рядка добросъвестност.
Впоследствие Димов и Пантелей Зарев ще поддържат приятелски отношения, писателят ще представи за оценка на професора своята последна пиеса „Почивка в Арко Ирис“ (1963), а като ответен жест на добра воля и Зарев ще го уважи подобаващо в своята „Панорама на българската литература“.
Три десетилетия по-късно, взел си поука, академик Пантелей Зарев ще има решаваща заслуга за безпроблемното излизане през 1982 г. на друг шедьовър – „Хайка за вълци“ на Ивайло Петров.
… Така сблъсъкът на автор на знаменит роман с ортодоксалната критика завършва с победа на властта.
Тя се намесва внезапно и плашещо, с авторитета на своята непогрешимост, разрешавайки със замах и най-заплетените казуси в изкуството досущ като кралската помощ на финала на Молиеровия „Тартюф“.
Димов печели горчив триумф, разбирайки добре кому дължи налагането си като роден литературен класик.
Спомени от Народната република socbg.com