Спомени от Народната република
Начало / Лица и истории / Ретро шоу / Да хапнем по пътя София-Търново. Възможно ли е?!

Да хапнем по пътя София-Търново. Възможно ли е?!

Препечатано от сп. „Отечество“, 1987 г.

26 април, неделя, кино „Изток“, 9. 00 ч. Секунди преди голямата стрелка на часовника ми да се изправи на 12, заковавам колата на ъгъла до киното. Колегата ми, клекнал сред „дисагите“, си, издути от фотографска апаратура, им прави последна проверка. Всеки от нас е оставил по една намусена жена вкъщи: неделя е все пак, а ние пак хващаме пътя. Та докато покрай нас се изнизва София, мълчим малко угнетено, защото маршрута, съвсем произволен, успяваме да обясним, но крайната цел? „Попътният обяд…“ — казахме ние, и това прозвуча доста нелепо, а си бе чистата истина.

Един час по-късно търсим място в големия паркинг на правешкия мотел. Доста опипваме, докато намерим пролука да се мушнем. Нито е събота, за да са тръгнали хората нанякъде, нито е неделя вечер, за да се връщат. Неделя сутрин е, никакво време, но ние с лакти си пробиваме път из пътечките. След като фучащата магистрала е вече зад гърба ни, полага ни се по нещо освежително. Още на паркинга, на предната линия, са изтегнати два фургона, на които отдалеко личи, че са, както вероятно и всичко наоколо, собственост на ТК „Балкантурист“ —. Правец. В единия предлагат топли сандвичи, студен сок и кафе. Кафето струва 0,50 лв. и съдържателят щедро го разлива от голям емайлиран чайник. В другия предлагат сладолед, крем във фунийки и локумени вафли. И пред двата фургона разликата в опашките е само във височината, ясно е къде преобладава ниският ръст, а иначе дължината и пред двата е умопомрачителна — само ако си решил, че не можеш да живееш по-нататък без кафе или сла-долед, можеш да я изчакаш…

Пътечката минава покрай супермаркета. Всички я следваме, поглеждаме катинара на вратата и отминаваме. Почивен ден — неделя! Бар „Шатра“ ще отвори в 11 и ще работи до 18 ч. Предлага електронни забавни игри,видеодискотека. Вечер работи от 21 до 0,3 ч. Почивен ден — понеделник. За разлика от бара ресторантът е отворен от 7,30 ч. и няма почивен ден.

20150914_135703

В 10,15 ч. сядаме в кафе-аперитива. Докато чакаме сервитьорката, разлистваме менюто:

нектар „Свежест“ 250 г — 0,51 лв., нектар „Ябълка и череша“ 250 г — 0,63 лв., нектар „Манго“ — 0,68 лв., нектар „Кайсия“, сок „Вита“ цитронада, сок „Вишна“, сок „Ябълка“, сладолед „Снежко“… торта „Враца“… шоколадова торта — 0,90 лв., орехови ядки 100 г — 3,06 лв. Докато дойде сервитьорката, почти го научаваме наизуст. Кафе и нещо разхладително, казваме ние. Има само кафе и кока-кола, ни казва момичето. А всичко това, което е изписано тук? То се дава за вкъщи, бутилки тук не се сервират. Да питаме ли за чаши…

Районният универсален магазин „Правец“. Почивен ден — понеделник. Неделя: 9,00 ч. —13,00 ч. Сега е 11, а двата катинара вече висят.

Ябланица мирише на кебапче. И в скара-бира ни го предлагат, и в ресторант „Липа“, но още не е ударил часът за обеда, чака ни доста път.

Там, където пътят се разчаталява — левият закъм Русе, десният закъм Варна, по който ще продължим ние, е павилионът „Коритна“. Има удобен паркинг, всичко заобиколено от гора. Откъдето и да пътуваш, все е навременно едно спиране тук. (Има и прилична тоалетна, а това не е за подценяване.) Колкото пъти съм минавал оттук, все съм поглеждал към павилиона, но все ми се е виждало, че е заключено. „А, няма такова нещо — каза ни управителят — от една година, откакто поехме заведението, не е затваряно. Но нали беше студено, желязната мрежа на вратата отвън дава вид на заключено.“ А защо в началото на отбивката не сложат табелка, че заведението работи? Човекът вдига рамене… Поръчали чадъри, които ще монтират на площадката отвън, тогава по-лесно ще се разбира, че работят. В момента със сина си инсталирали музикална уредба.

12,30 ч. (по-голямо пладне от това, здраве му кажи!) — къмпинг „Боаза“ на отклонението за с. Лазар Станево. Има го на картата, има го и в действителност. И време е, и място, където човек може да обядва. И не само да обядва; иска му се и да поостане, да не подмине току-така. Вратите на няколко бунгала са отворени, пред тях дечица гонят топка. Две момчета и две момичета, облечени в униформата на студио „ВВ“, всичките с таралежоподобни прически, се изтягат до герана пред ресторанта. Самият ресторант-затворен, табелка на вратата няма. „Ще отвори ли?“ — питаме. „Трябва, но не е сигурно“ — отвръща ни младежта.

20150914_135712

За няколко минути около колата ни се нареждат още пет-шест коли. Хората надникват. „И тук ли не работи!“ — казват те, хлопват вратите и продължават. Ние също духваме след тях, вече подгонени не само от задачата, но и от глада.

13,00 ч. Някъде към с. Сопот трябва да е, гладни сме и ни се губят указателните табелки. Но крайпътното заведение „Роденец“ не можем да изпуснем. Първо четем предупреждението, че площадката е на самообслужване, после, че работи всеки ден от 10 до 18 ч. и най-накрая, че в събота и неделя… почива! Споглеждаме се с колегата. И веднага с жал си спомняме за носещата се из Ябланица миризма на кебапче. В края на градинката съзираме човечец, който разравя въглени под димяща скара. Не вдига шум, но доста народ се е събрал около него. Той реже по четвъртинка хляб, по-малко не може, и слага в парчето амбалажи а хартия колкото искаш кюфтета. Бутилките са от бира и швепс. Не губим време, ами заставаме на опашката и ние. Като хора, винаги яхнати от надеждата, вземаме само по две кюфтета, хляб и швепс. Сега само да залъжем глада, а по-нататък ще намерим място, където спокойно и сериозно да хапнем. Иначе, ако се подходи пропорционално на глада ни, за да се получи равенство, трябва да се прибавят още по 3 кюфтета-настаняваме се на масичка от автомобилна гума, запълнена с бетон. До нас се разполага фамилията на мъж с мустаци, жена и три деца; той не като нас наивник, развива вестник и от него изпадат десетина наденички; от друг пък се изтъркулват зелен лук и хляб… Купи си само швепс.

Докато си казваме, че сега вече можем да караме с гладните, стигаме ханчето на с. Микре. Вратите му са отворени и нещо ни подсказва, че вътре е приятно хладно. Ако не бяха двете кюфтета, като нишо щяхме да нахълтаме, но сега продължаваме нататък. Доста път бием още до къмпинг „Лебеда“. И паркингът е пълен, и под навеса хората са на гъсто. Мирише на скара. Бирата се поти по масите. Сядаме. Минават няколко минути, но никой не ни обръща внимание. Питам сервитьорката, която е загърбила всички и смята нещо, с какво може да ни нахрани. С  каквото сме искали, но да дойдем след 17 часа, сега е 14 часа и те приключвали. „На две-три минути път има друго заведение, що не прескочите дотам?“ — ни казва човек от масата, който си довършва пържолата. На нас колко ни трябва, хукваме нататък…

15 ч., бирария „Буря“. Табелка: „Градината в ремонт до 30. IV.“ Самата бирария също е затворена, но без табелка. Ползува тая на градината. До бирарията има каменна чешма. Пием по една студена вода. Какво друго ни остава?! До Велико Търново е една крачка, но да продължаваме нататък вече няма смисъл. Времето за обяд за всички заведения е едно и също, а то изтече.

20150914_135655

Обръщам колата. Гледаме да не говорим за ядене… В Правец стигаме по „пишман-пладне“: време за кафе и още нещо към него. Ще го пием в „нашия“ кафе-аперитив. Момичето, което ни обслужи сутринта, сега стои на служебната маса — допива колата си. Смяната е свършила. Двете й колежки хвърчат покрай нея: дошла е група, поръчките са на едро. Масите са общо 19 — 8 вътре и 11 вън. Доколкото ни е известно, надскачат норматива за категория „Лукс“ — забелязваме мимоходом. Налага се да почакаме. Не познаваме сервитьорките, но познаваме менюто, затова поръчваме кафе и шоколадова торта. С нея искаме да компенсираме калориите от пропуснатия обяд. Поднася ни се обаче кафе и торта „Враца“. Връщаме я. „Нямаме шоколадова, а тази е маркирана!“ „Ще й остане за спомен!“ — казваме ние.

Пътуването към София преминава в гадаене какво точно, освен намусени физиономии, ще видим вкъщи, като отворим фурната…

Сигурно всеки може да разкаже за едно такова свое пътуване. Станахме вече народ подвижен. Колите ни са в ръцете и все гледаме да изскочим: ако сме в града — до село, а ако сме на село — до града. И когато се питаме: „За къде е тръгнал всичкият тоя народ?“ — въпросът ни, както се казва, е риторичен. Трябва просто да не задаваме въпроси, а да приемем този факт, да направим така, че за човека, стъпил на пътя, пътуването да е удобно и приятно. Има страни, в различни географски ширини, по пътищата на които нарисуван весел рекламен момък те дебне навсякъде и те пита: „Гладен ли сте? Хайде да похапнем!“ Или към масата те приканва, с не по-малък успех, червеноперест петел от рекламно табло: „Ех, че съм вкусен!“ И никога не оставаш излъган. Но защо ли да ходим толкова далеч. Още преди да се моторизираме, когато основният транспорт са били волските коля и каруци, сме имали крайпътни ханове, като този на Сарандовица, които ни показват как трябва да се отнасяме към пътника…

Пътят, по който ние минахме, пък и всички останали в България, пресичат различни окръзи, селищни системи, общини. В тях се разпореждат, или могат да се разпореждат различни производствени и търговски предприятия. Да вземем дори само аграрно-промишлените комплекси. Смятаме, че вече няма какво да ги спре да реализират част от продукцията си, без непременно да преминава тя през търговските организации — просто да открият на своята територия свои гостилници край пътя. Една такава дейност би била още едно доходно перо към техния бюджет. Или друго: защо да не се обединят няколко лични стопанства, които произвеждат месо и зеленчуци,и да поемат издръжката на подобни заведения? Ако при едни нормални заеми и наеми се създаде нормалният интерес, който сега липсва, желаещи ще се намерят. Нека се научим да уважаваме човека не само когато работи, но и когато почива, когато пътува. А той ще пътува (като гледаме накъде върви светът) все повече. И тия „капани“ и „капанчета“, т. е. разнокалибрените крайпътни заведения, трябва да се множат, да ни причакват на най-неочакваните места. Има какво да „хванат“! Но преди това трябва да подадат мъничко „стръв“, сиреч интерес.  Нататък, вярваме, работите сами ще си дойдат на мястото.

ПОСЛЕПИС. Не е тайна за никого, че Министерството на търговията има много проблеми за решаване във връзка с големия и малкия туризъм и че не е за подценяване никой от тях. Ако иска обаче работата му да потръгне най-после, нека не я пази така ревниво, а да допусне до нея още организации, сдружения и асоциации, готови да участвуват в попътното обслужване. Впрочем това е само една от нашите идеи. Редакцията с удоволствие ще даде място и на други — от страна на читателите, както и на вижданията на самото министерство. Най-вече на неговите!

Да хапнем по пътя София-Бургас. Мисията невъзможна

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.* Задължителни полета

*

// //