
Известно е вече, че в София се срещат пред сладкарница „Магура“, на „Попа“, в така наречената „Дупка“ до Народния дворец на културата, в синьото кафене на стадион „Дружба“. Днешните обаче не са в тясно интегрирани групи. Забравени са годините, когато заедно разбиваха аптеки, заедно се „издрусваха“ (на жаргон: употребата на наркотични вещества) и често заедно се отравяха (от 1971 до 1987 г. са починали няколко десетки души). Сега в такива групи са само учениците, които дишат лепила. Другите са единаци. Затрудненият път на доставката ги прави пресметливи, затворени. Приятелството им е поставено на принципа на интереса. Когато разговаряте с тях, не се крият, не увъртат, отговарят подробно, разказват за себе си, за средата си. Добре съзнават състоянието си, но нямат сили, а и желание, може би, да се лекуват. Това ги превръща в потенциални продължители, разширява кръга с нови и нови подражатели.
Какво още? Някои от тях са израснали без навици за труд, без желание да учат. Чувстват, че обществото ги смята за втора категория и някак предваритепно остарели, са убедени, че е безсмислено да се борят. Губят идеали, губят чувство за реалност, „вкопчили“ са се в теорията за генетичната предразположеност към наркомании. Всичко това ги превръща в чудесна плячка за мрежите на ловки търгаши.
Такава е и историята на Жоро:

Няма какво да правят младите, оттам е всичко. За да влязат в дискотека, трябват 20 лева. И като ги нямат – хайде по градинките… Една позната пък, кожух не искали да й купят — и се отрови с опиати! Постоянно ти натякват, че ако не следваш ( ако не дойдеш на работа в София, ако нямаш кола и вила), не си човек. Какво е това възпитание, какъв е този снобизъм?!”
Аз не завърших техникума и нямам квалификация. Пък и не мога да работя, вече съм болен човек. Седемнайсетгодишен започнах, исках да забравя някои неща. Мислех си – когато поискам, ще спра. Сега съм на трийсет и спиране няма! След казармата се хванах за работа в полиграфията, ама не потръгна. Напуснах и четири месеца работих в един завод. После си намерих по-хубава работа. Но като разбраха, че съм наркоман, не ме приеха. А ако я бях почнал, може би нямаше да се върна пак тук. След като ме отрязаха, запраших към морето. Пък ние много лесно се познаваме… и тькмо се бях пооправил, хайде отново! Оттогава не съм помислял да работя. Купувам, продавам… Имам познати, помагат ми. Не са ми приятели, но сме зависими един от друг — днес той ще ми даде, утре от мене ще чака. Иначе трябва да разбивам аптеки, пък аз това най-много го мразя и не съм го правил, макар че съм факир на брави и катинари. В „Бърза помощ“ съм плакал, в нощни аптеки съм се молил да ми дадат нещо, но кражба — не! Чак дотам не съм деградирал. Защото има хора, които кражбата за нищо я нямат, пък не са наркомани…“

До 1972 г. аптеките бяха най-уязвимото място. Почти всяка нощ в София се разбиваха по две –три, а кражбите на морфин, лидол, омнопон чрез взлом бяха най-обичайният начин за снабдяване. После бяха определени 10 аптеки, в които да се продават опиати. Упойващите вещества започнаха да се съхраняват в железни каси здраво прикрепени към пода и стената и свързани със сигнално-охранителна техника. В болниците се води ежедневен отчет за описаните опиати – на кого и по колко са дадени. Медицинските чанти за оказване на спешна помощ по домовете се зареждат с минимално необходимите количества. В аптеките (освен жълтата рецепта!) се изисква и паспорт. Много лекарства, в чийто състав влизат упойващи вещества се продават само с рецепта. От няколко години производството на наркотични вещества в ХФК-Станке Димитров се прави на големи серии най-много един-два пъти в годината. Работят ги хора с дългогодишен стаж, с висок морал.
И въпреки това пътища за доставки се намират: кражби на рецепти(за което някои лекари си премълчават), молби, заплахи, подкупи на аптекари. Понеже ги познават, наркоманите често разиграват разни версии, за да накарат случаен човек със своя паспорт да изпълни рецептата им, без да подозира, че тя е фалшива. Хората в състояние на наркотичен глад са готови на всичко. Ходят при онкологично болни, представят се за хора от поликлиниката и изземват опиати, които уж били остарели. Когато пък почине такъв болен, отиват в дома му, представят се за медицински лица и прибират неизползваните количества. Нерядко в подобни машинации се включват и майките им, за да спасят децата си от разкриване.
С майката на Сашо се запознах при проф. Филип Лазаров, ръководител на клиниката за лечение на наркомани в Суходол. Беше дошла с молба синът й да бъде приет на лечение. „Състоянието му, каза тя, е окаяно, сутринта просто не беше на себе си. През нощта ме накара да му взема седалгин от нощната аптека…Усещат се вече и психични промени. Много ми е тежко с него. Аз съм съвсем сама. Пенсионерка съм, но трябва да работя, за да издържам двама ни. Сашо е на трийсет години, а досега изобщо не е работил…“
Един грам кодеин „на черно“ се продава по 8 лв, една жълта рецепта върви по 5-10 лв, една ампула морфин-15 лв, а фентанил 100-120 лв, докато цената му в аптеките е 0.27 лв.
Извън кръга на наркоманите, които продават помежду си, търговците на наркотици най-често са аптекари, лекари, медицински сестри. Същите те, които някога на глас са изрекли Хипократовата клетва! И, които знаят естествено, че лекар предписал без нужда наркотици се наказва с лишаване от свобода до 2 г. и му се отнемат лекарските права. Подвеждат се: веднъж от „милосърдие“, за да „услужат“ на познати, втори път за познати на познатите, след това от страх, че са се обвързали. Или пък просто полъмтели за по-бързи доходи.Осъдена е например лекарка от поликлиниката в софийския квартал „Борово“, която и след пенсионирането си е разполагала с жълти рецепти( при напускането не са й поискали кочана), сама е пишела и изпълнявала рецептите, и е доставяла наркотиците срещу книги, запалки, корекомски подаръци, пари, долари, златни предмети. Води се и дело срещу работници от ХФК-Станке Димитров, които са изнасяли и пласирали кодеин на прах. В центъра на аферата е една акушерка.
И все пак, в сравнение с други страни, броят на наркоманите у нас не е голям. Техният брой обаче от година на година заплашително нараства. Долавя се и тенденция свързана с производството и трансфера на наркотици. Нашите пласьори не са в контакт с международния тряфик – освен действащите ограничителни мерки от страна на държавата, те са икономически слаби, за да се вместят в световната контабанда. Но тъй като тези афери са много доходоносни, може да се допусне, че с постепенно натрупаните пари може да се прибегне до собствено производство. А с издигането на престъпността на ново стъпало в кръга на бизнеса ще се включат и подкупи, корупция, беззаконие.
Оригинален текст: сп. „Отечество“, 1988 г.
Оригинално заглавие: „Трафикът“
Автор: Румяна Стругарова
Спомени от Народната република socbg.com



„Води се и дело срещу работници от ХФК-Станке Димитров, които са изнасяли и пласирали кодеин на прах.“ – нали били с изключително висок морал? хахахахаха
Наркоманите са готини, мене ме кефят. Но ми прави впечатление, че сега има повече от преди. Явно по време на соца не е било толкова модерно да си наркоман. Тогава имаше само един филм, който рекламираше наркоманията – „Аз, графинята“, а сега половината нови български филми са за наркомани: Източни пиеси, Аве, Кецове и т.н., няма да ги изброявам всичките. Аз си мечтая да стана наркоман, но за сега съм опитвал само кокаин и марихуана. Хероин още не съм пробвал, но мисля да опитам.
хахаха….Т Ъ П А Н А Р
Нищо не се е променило. Същият този материал би могъл да бъде написан и днес. Така е и с всичко останало: корупция, икономическа и битова престъпност, управленска некадърност… Дълбоко заблуден е този, който си мисли, че всички тези извращения са плод на времето след 89-та. По време на комунистическата диктатура, просто не се говореше за тях, бяха системно укривани от хората. Медиите ни заливаха само с лъжливи обещания за светло бъдеще, преизпълнени планове и прочие болшевишка пропаганда.
Да измет винаги е имало (ти си типичен неин представител). Особено много се нарои тя точно след 89-та. Заедно с гнусната американска пропаганда.
Имаше….по един на цял квартал и всички го знаеха кой е.
Сега са толкова много…..че няма как да ги запомниш.
Дишането на лепило е яката работа! Бронз също става! Наркоманите са готини хора! Да са живи и здрави 🙂