Разстреляха го като куче пред очите на невръсната му дъщеря

,,Късния следобед на 9.09.1944 г. част от червенобрежкия партизански отряд „Георги Бенковски”, наречена „Дядо Вълко”, е в лозята между селата Торос и Дъбен. Предната вечер са обрали кметството и селския магазин в с. Дерманци /кметът е племенник на великия Христо Чернопеев/ и делят плячката. Ни знаят, ни подозират, че сабахлем още Кимон Георгиев е прочел по Радио София „новото отечественофронтовско правителство”.

Чакали в лозята на с. Торос Червената армия да мине и през Луковитско и да ги короняса за владетели. В отряда са Митка Гръбчева – Огняна, Пеко Таков, бъдещата му съпруга Вълка Горанова, Дочо Шиков, Никола Станев и още десетина „нелегални” от околните села, Луковит и Червен бряг.
Удивени са, когато виждат по пътя за Торос камион, от който се развява червено знаме – техни другари от близкото село Тодоричене ги търсели да се прибират като победители. Отрядът се натоварва на камиона и с песни и гърмежи се стоварват в най-близкото село Торос, където влизат в кметството без съпротива, арестуват кмета Станьо Улиев и попа Марин, а после се насочват към дома на училищния директор Коцо Бочев, който бил общински съветник. Вътре влизат Митка и Вълка с още двама местни побойници, но ятаци на отряда. Коцо Бочев е със съпругата и петгодишната си дъщеричка Магдалена. Двамата пройдохи го пребиват, а детето се моли на партизанките. Той има неблагоразумието да извика, че не може да бият български даскал пред очите на цялото село. В изблик на „справедлив комунистически” гняв Митка Гръбчева и Вълка Горанова вадят пистолети и го правят на решето пред очите на дъщеря му Магдалена. Стените на стаята били целите в кръв. Жена му припада, а детенцето млъква ужасено.
Кметът и попът са отведени в Луковит и на другия ден са докарани в затворени ковчези. Синът на свещеника отваря сандъка и баба ми разказваше, че гледката била ужасяваща – брадата му била оскубана косъм по косъм, а на тестисите му вързани две тухли. Тялото било мораво. На роднините на кмета въобще не разрешили да отворят ковчега. Директорът на училището пък бил погребан тайно вечерта.
С „революционния камион” групата спира в Луковит пред къщата на командира на 4-та армия генерал Стефанов – герой от войните. Пред очите на семейството му той е извлечен на улицата и показно разстрелян от „народните синове и дъщери”. От каросерията Пеко Таков държал пламенна реч, че възмездието щяло да застигне „всички думбази и народни изедници”. За два дни в луковитската полиция са избити 49 мирни граждани без съд и присъда. В Червен бряг, където се разпореждали Пеко и Вълка – точно 58.

Гореописаните истории са ми разказани от баба и дядо, описани са в спомените на Митка Гръбчева-Огняна и Цола Драгойчева. Почти всички участници в тях са вече покойници, но е жива Магдалена, видяла разстрела на баща си. Живее в Пловдив и понякога разказва спомените си от ония страшни дни. От 1954 г. не е стъпвала в бащината си къща в Торос. Майка й умря тихо през 1998 г. в същата стая, където убили мъжа й. Комшиите разказваха, че кървавите следи още личали по стените. „

из спомени на Христо Марков

От фс Мило Слав