В памет на един голям актьор

Днес, 17 юли, е рожденият ден на Димитър Манчев. Ако беше жив, щеше да навърши 92 години. И почти сигурно щеше да бъде в театъра. Не защото нямаше къде другаде да отиде, а защото за него сцената никога не беше просто работно място. Тя беше начин на живот. Начин на дишане.
Димитър Тодоров Манчев е роден на 17 юли 1934 г. в София. Още като дете попада в детския радиотеатър заедно с приятеля си Васил Попов. Двамата непрекъснато измислят скечове, импровизират, говорят ту на немски, ту на унгарски и разсмиват околните без особено усилие. Театърът отрано намира него. Само ВИТИЗ не успява да го направи.
При първото кандидатстване го късат още на първия кръг. По собствените му думи в протокола написали толкова унищожителни оценки, че „ако бях човек с по-слаба психика, трябваше още тогава да се откажа да стана артист“. Не се отказва. Явява се отново, този път е приет и през 1959 г. завършва ВИТИЗ.
Първоначално е разпределен в Народния театър, но съдбата има други планове. Режисьорът Хачо Бояджиев го привлича във Видинския театър, а именно там талантът му е забелязан от Боян Дановски, който го гледа в постановката „Главата на другите“ от Марсел Еме. Когато Дановски създава Сатиричния театър „Алеко Константинов“, кани Манчев и Мара Чапанова да станат част от първата трупа. От 1962 г. нататък животът на Димитър Манчев и Сатиричният театър практически се сливат.

„Истинската му любов беше Сатиричният театър“, казва години по-късно синът му, архитектът Росен Манчев. И това не е красива метафора. На тази сцена актьорът изживява най-големите си творчески години. Натрупва повече от 150 роли в театъра, киното и телевизията. Гаврил от „Януари“ на Радичков, Гушак от „Лов на диви патици“ по Вампилов, Сорин от „Чайка“ на Чехов, Кросното от „Сън в лятна нощ“ на Шекспир – комедия, сатира или драма, Манчев се чувства еднакво убедителен навсякъде. И все пак най-естественият му език остава смехът.
Киното също му отрежда достойно място, макар никога да не измества театъра. Участва в едва дванадесет игрални филма, сред които „Горещо пладне“, „Понеделник сутрин“, „Топло“, „Трака-трак“ и „Рапсодия в бяло“. Достатъчна обаче се оказва само една роля, за да стане безсмъртен.

Миташки от „Оркестър без име“ (1982).
Дребният гешефтар, който подхвърля ключовете от колата към младоженеца с култовото: „Айде сега целувай ръка, че тая ръка ще ви храни!“, се превръща в един от най-запомнящите се образи в историята на българското кино. Една кратка роля, която поколения зрители продължават да цитират и днес. Стефан Данаилов сякаш най-точно обяснява защо: „Няма малки и големи роли, а малки и големи актьори.“
Извън сцената Манчев също живее сред изкуството. Рисува с талант, дъщеря му свири на пиано и пее, синът му става архитект. Домът им често се изпълва с приятели от Сатиричния театър – Славчо Пеев, Никола Анастасов и още много колеги. А с Васил Попов до края на живота си продължават да измислят импровизирани скечове на немски и унгарски, карайки всички около тях да се превиват от смях. Сякаш представлението никога не свършва, а просто се премества от сцената у дома.
Последната си роля играе така, както е живял – на сцената на Сатиричния театър и в жанра, който обичаше най-много. Димитър Манчев умира на 14 януари 2009 г. в София след инфаркт.

Днес паметна плоча на ул. „Гурко“ №38 напомня за него, а улица в столичния квартал „Кръстова вада“ носи името му.
Момчето, което някога отпада още на първия кръг на кандидатстването във ВИТИЗ, оставя след себе си улица, паметна плоча и един от най-обичаните герои в историята на българското кино.
Не е никак лоша съдба за един „провален“ кандидат.