Англичанката, която носеше България в сърцето

Помним ли още Мерсия Макдермот – жената, която разказа българската история на света така, както малцина българи са успявали? Историк, писател, изследовател с необикновена съдба, тя преживя няколко десетилетия у нас и остави след себе си книги, които и до днес стоят на рафта във всеки български дом – най-вече нейната биография на Васил Левски, превърнала се в класика.
Името й, „граница“, сякаш предопределяше житейския й път – разделен между Англия и България. За първи път стъпва у нас през 1948 г. като част от Международната младежка бригада на язовир „Георги Димитров“ (днес „Копринка“). И тогава, в онова следвоенно лято, се случва нещо необяснимо – една младa англичанка пламва от любов към миналото, духа и героите на една далечна за нея страна.
Тази любов остава за цял живот. Близо три десетилетия Макдермот живее и работи в България. Пише биографиите на Васил Левски, Гоце Делчев и Яне Сандански, а малко преди смъртта си завършва и книгата за Димитър Благоев – човекът, чието име носи град Благоевград, но който, парадоксално, почти не отбеляза този дар.

На 28 март 2023 г. д-р Мерсия Макдермот си отиде завинаги. И тогава осъзнахме нещо, което често разбираме твърде късно – че България едва ли някога е имала по-верен, по-безрезервен приятел. Приятел, който обичаше страната ни така чисто и всеотдайно, че години наред обикаляше градове и села, за да ни напомня за заветите на нашите герои – както самият Апостол го е правел.
До 1989 г. признанието беше огромно и заслужено. Макдермот преподаваше в 114-та гимназия „Лиляна Димитрова“, водеше курс по история на революционното движение в Македония в Софийския университет, книгите й излизаха в огромни тиражи. Присъдиха й научната степен „доктор на историческите науки“, избраха я за чуждестранен член на БАН, удостоиха я с ордените „Кирил и Методий“, „Мадарски конник“ и Орден на розата.
Но най-голямото признание дойде от народа. На всяка среща българите й подаряваха козяци, китеници, носии, ръчно тъкани халища, медни съдове – символи на народната памет, които тя приемаше с обич и после дари на Британския музей. Домът й в София беше като филиал на Етнографския музей – своеобразен храм на българщината.
И в този дом гостите слушаха нейния благ, напевен български език и разказите й за миналото ни. Разкази, изпълнени с мъдрост – като онова сравнение между английския и българския овчар, което и днес звучи болезнено вярно:

„Английският овчар иска да бъде най-добрият овчар в Англия. А българският – министър-председател.“
Днес, когато приятелите на България по света са все по-малко, осъзнаваме колко изключителен човек сме имали до себе си. И колко рядко ни се случва да обичаме някого единодушно, както обичахме нея. Книгите й днес стоят по домашните библиотеки – почти в нито един дом не липсват. Затова и в обществените книгохранилища вече почти не ги разгръщат – българите ги пазят и препрочитат у дома.
Мерсия Макдермот – англичанката, която стана българка по дух и дело. Жената, която написа нашата история така, че да я запомним. И да не забравим самата нея.