В памет на един позабравен актьор

Вели Светлинов Чаушев остава в историята на българския театър и кино като актьор с изключителна вътрешна интензивност – артист, за когото сцената не е просто професия, а начин на съществуване. Наричан от свои колеги „актьорът, който преживява смъртта десетки пъти“, Чаушев носи особена, дълбока драматичност, изкована не толкова от роли, колкото от светоглед, чувствителност и морална взискателност към изкуството.

Той е роден на 11 септември 1934 г. в Златоград – малък родопски град, чиято сурова красота и тиха меланхолия по-късно ще се усещат и в присъствието му на сцената. Учи като ученик в Пловдив и Стара Загора, а още в ранните си години се увлича по поезията. Чете Александър Вутимски, Атанас Далчев и Богомил Райнов – автори, които оформят усета му към словото, към паузата, към вътрешното напрежение зад изреченото. Именно поезията го учи да слуша тишината и да изгражда образи отвътре навън.
Решението да кандидатства във ВИТИЗ идва почти като съдба – след случайна среща с Апостол Карамитев, който разпознава в младия Чаушев нещо повече от амбиция: крехка, но дълбока артистична природа. Завършва актьорското си образование през 1958 г. и започва професионалния си път в трупата на Хасковския театър. Още тогава става ясно, че това не е актьор на външните ефекти, а на психологическата плътност.
От 1961 г. Вели Чаушев е част от Държавния сатиричен театър – сцена, на която развива едно особено актьорско присъствие, съчетаващо ирония, трагичност и философска дълбочина. През годините изиграва десетки роли в театъра, киното и телевизионния театър, но никога не търси популярността като самоцел. За него всяка роля е изпитание, сблъсък, понякога дори екзистенциална битка.

Особено място в късния му творчески път заема моноспектакълът по стихове на Валери Петров „Разтворен прозорец“ – интимно, почти изповедно представление, в което Чаушев не просто рецитира, а преживява поезията. Това е актьор без маска, лице в лице с думите, със спомените и с времето.
Паралелно с театъра и киното той активно работи и за Българското национално радио, където гласът му – плътен, леко приглушен, с характерна вътрешна вибрация – оставя трайна следа в радиотеатъра и литературните четения.
По-малко позната, но също толкова значима е дейността му като автор на детски книги. В тях Чаушев показва друга страна от своята личност – топла, игрива, мъдра. „Сламчови работи“ и „Ще се видим довечера“ са текстове, които носят чувство за хумор, нежност и деликатна философия, далеч от назидателността и близо до истинското детско въображение.
Филмографията му включва участия в знакови за времето си продукции като „Димитровградци“, „Паролата“, „Не се обръщай назад“, „И това, ако е морал“, „Голямата игра“ и „Земляци-веселяци“. В телевизионния театър се открояват ролите му в „Стълбата“, „Ловчанският владика“ и „Марсианска хроника“. Дори в епизодичните си появи Чаушев успява да внесе плътност и смисъл – качество, което го отличава от мнозина негови съвременници.

Вели Чаушев умира на 6 януари 2018 г. в София. С неговата смърт българската култура губи не просто актьор, а артист от рядък тип – такъв, който не играе ролите си, а ги изживява докрай. Той остава пример за вярност към словото, към сцената и към вътрешната истина на изкуството – тих, но дълбок глас в историята на българския театър.