Спомени от Народната република socbg.com
София, 26 септември 1982 г.
Три месеца по-рано едно шестгодишно момиченце – Петя – духва свещичките на тортата. Това е последният й „детски“ рожден ден. След няколко месеца й предстои да прекрачи прага на училището. Сред подаръците за рождения й ден е и буквар – първият й учебник, който държи с благоговение, сякаш е съкровище.
Но до месец септември имало още много време. Сега е краят на май. Време за игри, за смях, за разходки с мама.
На 1 юни – Деня на детето – Петя и майка й Емилия Кирова тръгват към центъра на София. Чули, че в „Детмаг“ пуснали хубави бели блузки от естествен памук, а предстоящото тръгване на училище е чудесен повод да се избере нещо ново. Те се качили на трамвая, за да стигнат до центъра. Денят е слънчев, трамваите – пълни, улиците – шумни.
В трамвая, както винаги по това време, било пълно с народ, нетърпелив при слизане и при качване. Всеки гледал да заеме мястото и бранел отвоюваната територия от няколко сантиметра.
В такава обстановка те стигнали до спирката на площад „Ленин“. Трамваят бил претъпкан, хората се блъскат, някои слизат, други бързат да се качат. В тази суматоха Емилия сляза и подала ръка на малката Петя, която бил още на стъпалото в мотрисата. Точно тогава ватманката – млада жена, без да провери огледалото за обратно виждане – потеглила при отворени врати.
Емилия се движел успоредно на линията с ръце на вратата. Ватманката затворила вратите. Движението на трамвая продължило няколко метра с тялото й. Успяла да си освободи едната ръка, паднала, свличайки се между релсата и ограничителния каменен блок на пътното платно. Едва след силните и настоятелни викове на пътниците, ватманката спряла.
Чул се детски плач и вик:
— „Мамо, майчице, къде си?“
Ватманката върнала мотрисата назад, при което се случило най-страшното, непоправимото. Емилия Кирова била прегазена. Смъртта настъпва мигновено.
Паниката е пълна. Пътниците, онемели от ужас, не вярвали на очите си. Малката Петя крещяла, търсейки майка си. Едва един възрастен мъж, преживял войната, запазва самообладание и звъни от уличен телефон на КАТ.
Скоро пристигат милиционери и линейка. Районът е блокиран, хората шепнат, а един възрастен мъж държи детето за ръката, докато идва роднина. Ватманката стои встрани, пребледняла, без да може да произнесе дума.
Следствието започва веднага. Експертизата установява, че жената, управлявала трамвая, не се е убедила дали всички пътници са в безопасност, преди да затвори вратите и да потегли. Ватманката Недялка Георгиева имала едва три месеца стаж – току-що назначена, без достатъчно опит.
Процесът се води от Софийския градски съд.
В залата седи Недялка – млада жена, едва на двайсет и три, бременна, слаба, притеснена. Нейният защитник моли за снизхождение – била неопитна, едва три месеца минали след като взела изпита за ватман. Но фактите са безспорни: управлявала е една от най-натоварените трамвайни линии в столицата, без нужния опит, и поради непредпазливост е отнела човешки живот.
Обвинението е за причиняване на смърт по непредпазливост. Тя не се признала за виновна. Отричала възможността да не е видяла майката и детето в огледалото. Но автотехническата експертиза е категорична – вината е нейна. Не е спазила правилата за безопасност, не се е убедила, че вратите са свободни от пътници.
Съдът изслушва свидетели, експерти и близки на загиналата.
В показанията си свидетели разказват за ужаса, за детето, което е стояло на стъпалото, за виковете на майката. Един от пътниците признава, че още чува в ушите си писъка: „Мамо!“. Съдът изслушва експерти и психолози, които говорят и за травмата на детето. Малката Петя вече е ученичка – мълчалива, тъжна, често се разплаква без причина. Класната й споделя пред съда, че детето често „изпада в меланхолия“. Раната в душата ? е дълбока, а баба й казва тихо:
— „Често ме кара да ходим до гробищата…“
Два месеца по-късно е повдигнато обвинение срещу ватманката Недялка Георгиева.
Градският съдия, макар и развълнуван от емоционалните показания, остава хладен и обективен. Присъдата е справедлива – „лишаване от свобода“. „Една млада жена е мъртва, едно дете расте без майка. Това не е нещастен случай, а човешка небрежност.“ Съдът произнася присъдата – лишаване от свобода за 5 години. Недялка Георгиева е бременна и нямало да отиде веднага в затвора, но изтърпявайки наказанието си, след няколко години щяла да се върне при своето дете.
За семейството на Емилия остава празнота, която не се запълва. Малката Петя расте при баба си, често посещава гроба на майка си.
Тази история, макар и отдавна минала, остава като живо напомняне, че една секунда невнимание може да промени нечии животи завинаги. Че зад всяка транспортна машина стои човек, а зад всяка грешка – чужда болка.
И за едно дете – цял живот без майка.
Из книгата на Борислав Йотов „Из дневника на прокурора“, изд. „Народна младеж“, 1990 г.
