Гласът на онази България

Майсторка на народната песен, най-високи звания и отличия, хиляди концерти
у нас и в чужбина. Много от песните и са записани на грамофонни плочи и ленти.

Песните на Гюрга Пинджурова съставят и основата на Златния фонд на българската народна песен:
„Гугутка гука в усое“,
„Омиле ми,Ягодо“,
„Хей поле широко“, поднесени
с топлота, сърдечност, емоционалност.

Тя не беше просто певица – беше символ. Гюрга Пинджурова, родена през 1908 година в трънското село Трънчовица, превърна народната песен в изкуство, което звучи еднакво възвишено и човешко. Гласът й е описван като „чисто сребро“ – звънтящ, топъл, изразителен. Когато тя пееше, България онемяваше.

Още от дете Гюрга расте сред песента. Майка й пее на нивата, баща й свири на кавал – и тази семейна хармония предопределя пътя й. След като завършва гимназия в София, тя постъпва в Музикалната академия, където получава професионално вокално образование – рядкост за народна певица по онова време. Мнозина я смятат за „бунтарка“, защото дръзва да изнесе фолклора на голямата сцена, облечена не в носия, а в елегантна вечерна рокля. Но именно тази смелост я прави първата истинска звезда на българската народна песен.

През 30-те години записва първите си плочи за германската компания „Одеон“, с което името й зазвучава и извън страната. Радиото, новата магия на века, разнася гласа й във всеки дом. Тогава се раждат и нейните незабравими изпълнения на „Отдолу идат бялци момци“, „Притури се планината“ и най-вече „Хей, поле широко“ – песента, с която покорява публиката и която днес се смята за един от нейните символи.

„Хей, поле широко“ е не просто песен – тя е вик от сърцето. Пинджурова я изпълнява с такава дълбочина и сила, че слушателите буквално онемяват. Разказват, че на един неин концерт в Пловдив залата станала на крака още преди да завърши последния стих. Гласът й носел не просто звук, а усещане за простор, за България – такава, каквато я е усещала самата тя.

По време на Втората световна война тя не спира да пее. Обикаля страната, изнася концерти пред войници и ранени, а когато я питат откъде черпи сили, отговаря:

„Докато има кой да слуша българска песен, България няма да загине.“

Животът й обаче не е лесен. Съпругът й, офицер, загива млад, а тя остава вдовица с дете. Тази лична болка се усеща в много от песните й– особено в тихата й меланхолия, която не може да бъде изиграна, защото е истинска.

През 50-те години, в епохата на политически шаблони и „редактирани“ народни песни, Гюрга Пинджурова категорично отказва да променя старите текстове и мелодии. Това й коства някои участия и предавания, но тя остава вярна на фолклора в най-чистия му вид. До края на живота си продължава да записва в Българското радио и да обучава млади изпълнители, които я наричат „учителката на българската песен“.

През последните си години Пинджурова страда от тежко сърдечно заболяване. Въпреки препоръките на лекарите да спре с концертите, тя отказва – казвала, че без песента ще умре. И се оказва права – умира през 1971 година от инфаркт, малко след едно участие, което сама настояла да изнесе въпреки слабостта си.

Така си отива жената, чийто глас можеше да разплаче планината и да накара полето да пее.
Днес записите й звучат с онзи неподправен блясък, който времето не може да изтрие. Гюрга Пинджурова остана жива в българската памет – не само като певица, а като глас на самата България.