Как беше в казармата – спомени на един войник служил през соца

Момчетата, които са приети във ВУЗ, имат право да избират: дали да влязат веднага в казармата или след като завършат образованието си. Аз избирам първия вариант и в началото на септември 1978 г. вече съм на опашката пред Н-ското поделение (в Северна България) – с една чанта и остриган като всички останали няколкостотин момчета от цялата страна. Като ми идва редът, давам някакъв документ (вече не помня какъв), двама униформени ме оглеждат и след десетина секунди вече е ясно като какъв войник ще служа в редовете на Българската народна армия. След няколко часа вече съм облечен, обут и настанен в стая (с около 30 легла) на втория етаж от голяма пететажна сграда. За всички новобранци започва т.нар. индивидуално обучение, което продължава 45 дни и завършва с клетва.

Първите дни…

Незабравим спомен от първите дни на престоя ми в казармата е посещението на тоалетните. В архитектурно отношение те са разположени една над друга. По силата на войнишкия устав, те се посещават едновременно от личния състав. Според действащия ред в това поделение младите войници се настаняват на първия и втория етаж. Тръбите на канализацията са открити и се виждат от долния етаж, без да могат да се стигнат. Някой постоянно запушва каналите с боклуци, друг ги отпушва, но в същото време ги чупи. Оттогава не обичам да съм пръв.

Сутрешна проверка…

Идеята на индивидуалното обучение е да забравиш кой си. Сутрин те будят с вик в пет без десет, в пет часа вече бягаш 1 или 3 километра (според сезона), в пет и половина си в тоалетната, след това маршируваш под строй за закуска, храниш се под команда, излизаш под строй на плаца, след което имаш около 15 минути да си оправиш леглото, да се обръснеш, да си лъснеш обувките, да си зашиеш якичката и да се явиш в общия строй, тъй като започва сутрешната проверка. Ако нещо се обърка и закъснееш, след приемането на строя от дежурния офицер получаваш (според настроението на старшината) до три „непоряда”, т.е. възможност да се занимаваш няколко часа с неприятни работи. Тези часове се отработват в свободното време на останалите и не по-късно от 48 часа след наказанието.

Задачите се спускат от дежурния по рота офицер (в това поделение има три батальона, всеки с по три роти). След сутрешната проверка следват шест учебни часа, обяд, чистене на снаряжението, подготовка за следващия учебен ден или два часа почивка за тези, които застъпват наряд. Това означава да си дежурен в продължение на 24 часа.

Наряди…

Има два вида наряд – въоръжен и невъоръжен (вътрешен). До полагане на клетва новобранците не могат да бъдат в състава на въоръжения наряд. Денонощието на всеки участник в дежурството протича по един и същ начин: два часа на пост, два часа на разположение и два часа почивка. Вътрешният наряд пази пирамидите с оръжие, помага в столовата за сервиране и отсервиране на храната, чисто общите помещения (коридори и тоалетни) и спи на обичайните си места.

Въоръженият наряд пази знамето, арестантите, външната територия на поделението и спи в отделно помещение, наречено караулно. Индивидуалното обучение през първите дни в казармата се води от „стар” войник  (такъв, който има зад гърба си една година служба) с нашивка – ефрейтор или младши сержант. Целта на обучението е новобранецът да се научи да марширува и отдава чест на по-висшестоящите, да научи устава и правилниците, да може да си служи с личното оръжие и бойната техника. Индивидуалното обучение завършва с бойна стрелба по мишени. Следва клетва, на която се допускат роднини и близки и която много прилича на тази, която правят народните избраници във всеки нов парламент, с тази разлика, че в края на ритуала всеки войник минава и целува знамето на поделението. След клетвата има няколко часа „домашен“ отпуск (възможност да излезеш извън оградата на поделението) до времето за вечерна проверка. Това е събиране на целия личен състав под строй на централния плац, проверка на присъстващите и даване на задачи за следващия ден.

Вечерна проверка…

Сутрешна и вечерна проверка се правят всеки ден (без неделя) в продължение на целия престой в казармата. За разнообразие от време на време ни вдигат по тревога. Тревогите са два вида – учебна и бойна. Целта на учебната тревога е личният състав и бойната техника да напуснат поделението за по-малко от 20 минути – време, за което се предполага, че е необходимо на „вражеските“ ракети да достигнат територията на страната. Обикновено тази игра се играе нощем, за да има по-малко свидетели. Личният състав и по-леките превозни средства напускат без проблем поделението, но това не се отнася за по-тежките и основни в армията машини. Поради амортизация или други причини половината от тях на могат да запалят, а останалите „окапват“ на различни места в и около поделението. Не е необходимо да пада бомба.

Бойна тревога…

Независимо от това командирите продължават да си играят почти всеки месец. За разлика от учебната, при бойната тревога личният състав и бойната техника не се връщат в поделението същия ден. Тук играта е следната: 20 дни през зимата и 20 дни през лятото целият личен състав и техника се изнасят (обикновено след обявяване на „бойна тревога” в два часа през нощта) извън територията на поделението и се разгръщат по някакъв предварителен план в слабо населена местност, където започва имитация на бойни действия. Патроните и взривовете са халосни – факт, в който много от привлечените за ученията запасняци (мъже, отбили военната си служба, но принудени да участват, по силата на закона) не вярват. В резултат нерядко се получават комични ситуации: при „нападение” от имитационния враг запасняците или се изпокриват, или се предават.

Смъртни случаи по време на такива учения няма, за разлика от т.нар. международни учения, където винаги се намира някой идиот с власт, който се „натяга” на началството и предизвиква ситуации с фатален край. Летните учения минават като приятно разнообразие спрямо монотонния живот в поделението, но зимните учения са пълен сървайвър. Представете си една голяма поляна в края на месец януари с около половин метър снежна покривка. Камионите стоварват около 100 войници в пълно бойно снаряжение на развиделяване, около пет часа сутринта. В рамките на предстоящия ден районът трябва да се отцепи и обезопаси (с цел да не се появят хора и животни), да се скрие бойната техника (с цел „врагът“ да не ни открие от въздуха), да се построят тоалетни и столова, да се разпънат палатките на офицерите и най-накрая – да си създадеш „жилище” за следващите 20 дни. Как става това ли? Ето как:

Как се прави жилище…

Една група от 4-5 войници разчиства снега на площ от минимум 4 кв. м и започва да копае дупка, дълбока минимум 1.5 м. Копае се с малка лопатка, която всеки носи на кръста си. Копае се трудно, защото земята е замръзнала поне на половин метър. Докато едните копаят, другите трябва да зашият четири платнища в едно и да намерят подходящ кол, клон или нещо друго, което да е достатъчно издържливо и дълго минимум 2 метра. Когато дупката е готова, колът се слага по средата, а платнищата служат за покрив, върху който се връща част от снега. В дупката се правят стълби и ниши, в които се слагат раниците и другото снаряжение. Вечерта четирима влизат в дупката – без огън, без светлина, но с оръжие и вяра, че това е необходимо. На другия ден ученията започват, колелото се завърта… Положителните разлики с партизаните са, че не се грижиш за прехраната и че „врагът” не стреля по теб с истински патрони, а отрицателните – че трябва да търпиш капризите на старото куче, старшината, взводния командир и всички над него.

Но така се ражда войнишката дружба – сега може да я гледате само по филмите за руската мафия. Нито семейството, нито затворът могат да изградят толкова силна връзка. Имам предвид стойностна връзка, основана на взаимното доверие и подкрепа, на вярата, че няма да те предадат в труден момент.

Партизани…

Като споменах „партизани” се сещам, че тази роля я играх през пролетта на 1980 г. по време на международното военно учение „Щит”, в което участваха хиляди войници от няколко държави, членки на Варшавския договор. Нашата част (взвод) е изпратена на разузнаване и предполагам (защото никой после не си призна) – забравена от командването. Не може да си представите какъв огромен и неефективен разход на сили и енергия е едно такова мероприятие. В един прекрасен момент радиовръзката с нас е прекратена и никой няма представа какво става и какво следва. И започва партизанският живот.

Ориентираме се по картата, че се намираме на около 100 км от поделението и на 8-9 км от най-близкото село. Храна и вода няма, но имаме бойни (трасиращи) патрони и димки (предполагам, че някой от наблюдаващите учението е искал да се полюбува на гледката). Тъй като точно в този район не са водени активни действия (няма стрелби и движение на тежка бойна техника) при нашата поява в селската кръчма местните хора онемяват. Едва по-късно си давам сметка за гледката, която представляваме – брадясали, кални и в пълно бойно снаряжение нахълтваме надвечер в заведението, а стъписаният кръчмар тихо ме пита „Ей, момчета, да не е почнала войната?”. За радост война няма и за сметка на първоначалната уплаха кръчмарят ни нахранва и изпраща с гордост в очите. Почти същата гордост прочитам и в очите на командира, когато ни вижда на портала три дни след края на учението. А след рапорта разбира, че наказанието му се отлага за друго време, тъй като, макар и забравени, сме спазвали инструкциите, не сме забелязани от цивилното население и връщаме всички бойни единици.

Днес…

За казармата у нас преди и сега може да се говори с часове. Онази казарма (до 1989 г.) си има положителни и отрицателни страни. Сегашният модел – също.

Според мен не е правилно да се забранява (или отрича) правото на всеки „да опита”, да задоволи вроденото любопитство, с което се появява на тази планета. Предполагам, че тези забрани, а не някаква вяра, са мотив за част от многобройните наемници, които се сражават под знамената на „Ислямска държава“. А може би греша, не знам.

След като казармата свършва, започва „волният“ студентски живот. Но за него – в следващата част от историята…

Автор: Дарин Цанков

Източник:truestory