Спомени от Народната република socbg.com
Бившият директор на СО „Винпром” 1976-1991 г. Стоян Киндеков разказва как се е променило винарството в България през 70-те и 80-те години на миналия век и как България е постигнала огромен износ на вина, който после запада. Един запис на разговор от 1994 година, отлежал като старо вино.
Какви вина правехме преди
В началото като започнах като директор, винарската промишленост нямаше мощности – гроздето идва, а няма съдов капацитет. Трябваше да се построят огромни количества. Кадрите – имаше директори фигуранти. Обикалях Окръжни съвети, Окръжни комитети на БКП, градски съвети, градски партийни комитети да агитирам да разберат проблемите в бранша.
Трябваше да влезем в редиците на грамотни във винарско отношение страни. Правим вино, ама бяхме от слабо развитите винарски държави. Не изнасяхме на пазари, на които се плаща повече. Правехме вина – какви да са. А не целево за дадени пазари.
Правехме неуспешни опити за износ в Западна Европа. Имаше наш критерий, че най-хубаво е за червените вина да имат плътен тъмен цвят. За да се ориентираме, поръчвах да вземат проби от пазарите в САЩ, Англия, отвсякъде да носят мостри. Събирах дегустатори, те опитваха, карах ги да сравняват с българските. Директорите на винпромите викаха: „Нашите са си по-хубави”. Викам им – „Пийте си ги тогава”…
Работата ми беше диктатура малко. Във винпромите промениха изискванията към себе си. Имахме силна производствена дирекция, правехме симпозиуми. Търговците потвърдиха, че нашата позиция е правилна. Същото стана и с вермута, коняка, шампанското, които се произвеждат у нас.
СО „Винпром” имаше 250 хил. декара винаро-лозарски комплекси пряко на наше подчинение. Започнахме промените – Плевен, Видин, Ново село, Варна – 250 хил. декара лозя на „Винпром”…
Винарството е тънка работа, часовникарска…
Как се вдига качеството
За промените трябваше ново оборудване. За да изменим качеството на червените вина трябваха нови ферментационни съоръжения, а те струваха пари. Дотогава имаше бетонни резервоари навсякъде по винпромите в България. Като източим младото вино от резервоарите, остават джибрите. Работниците ги изравяха оттам на ръка. Само от младото вино всяка есен трябваше да се изкарват хиляди тонове джибри. Мобилизирахме работници, войници, студенти.
В България имаше над 10 смъртни случая на година във винпромите – задушаване с въглероден окис. Имаше цяла технология как да се подготвят резервоарите за влизане, но правеха грешки. В други винарски европейски страни имаха решение – с автоматични съоръжения, които изкарват джибрите без човешка ръка. Това трябваше да се направи и у нас. Не стана за една година. Първо внесохме чужди образци съоръжения за червено вино. Успоредно с това направихме български прототипи. Намерихме метал, неръждавейки, предприятията сами се хванаха с тази работа. Като внедриха тези съоръжения, във винпромите се родиха.
Етикети на български вина за износ от 70-те и 80-те години.
Качеството на вината се подобри. Това започна през 1978 и до 1985 г. вече имахме капацитет до 400 хил. тона на метални съдове за производство на червено вино. Инициативата я прегърнаха самите винарски предприятия, защото им стана ясно как си улесняват работата.
Внесохме техника за 1 млн. долара – толкова дало Политбюро (бел. ред. – в онези години големите разходи по т. нар. Второ направление – в западна валута – са се разглеждали и одобрявали в Политбюро на ЦК на БКП). С новите съоръжения се получава определено качество вино – контролира се течност и твърд остатък от винарския материал. Имахме в производствена дирекция големи майстори. Като направихме вина от нов тип, на търговците им се отвори парашута.
Трупахме опит, ходехме по света и гледахме. В Калифорния съм посетил 15 изби, във Франция много… Къде ли не. Франция държи традицията, тя е създала международното разбиране за качество на вината. Но в Калифорния като производство и технологии вече са изпреварили французите. В Австралия – също. Не буквално, но тези страни вече имат сериозен дял в света.
Към 1978 извън соц лагера сме изнасяли 15 хил. тона наливно вино, бяло и червено за Япония. Към Западна Германия – 12 хил. тона Кадарка. От 1979 г. тръгна серията „Тракия” за САЩ – 2 млн. бутилки годишно. Но това бяха епизодични пазари.
СССР, ГДР, Полша, Чехия имаха квоти за нашия износ. Когато ТКЗС бяха в силата си, засаждаха лозя. Когато станаха АПК (бел. ред. – Аграро-промишлени комплекси – противоречив опит на Живков за структурна реформа на селското стопанство) интересът им умря. Окръжните комитети само силово решаваха да се садят лозя.
Райониране и сортове
През 1962 г. колектив от Института по лозарство и известни лозари правят райониране на лозята в България (бел. ред. – направено е по подобие на френското райониране). След това научни работници определиха и сортовете. Направили са точен избор – внедриха у нас най-търсените световни сортове – Каберне, Мерло, Шардоне, Ризлинг, Траминер и др. Няколко петилетки продължава вносът на пръчки (бел. ред. – за засаждане на лозя). Ние подкрепяхме засаждането само на такива сортове. Ликвидираха хибридните сортове – които не са от европейските лози.
През 60-те години започва бурно развитие на лозарството, което е отразено и на банкнотата от 2 лева.
Те са разпространени в Европа, защото не страдат от филоксера. Съдържат канцерогенни вещества. В Германия имаха методи, откриват концентрация 1 литър на 1000 литра съдържание от такова грозде. Някои наши директори на винпроми се изкушаваха да добавят за цвят малко отел (смее се). Връщаха ни цели партиди.
(Бел. ред. – в България са известни забранените за винопроизводство в Европа – Отел, Алжирка, Липа, Лисича опашка. С тях правят само домашно вино. С кръстоски на такива американски и диви лози са създадени хибридните сортове, устойчиви на филоксера).
Заедно с това развивахме производството на посадъчен материал, станахме износители. Засадихме например целия Кримски полуостров с наш посадъчен материал. Кортен е бил суперпроизводител на лозарски пръчки.
В Япония имат собствено винопроизводство от хибридни сортове. Размесват го с наши наливни вина и продават под японска марка. България беше голям вносител в Япония.
Износ на Запад
Разбрахме, че за износ на качествени бутилирани вина трябва да се направят малки цехове със студено стерилно бутилиране, както е в цял свят. Виното минава през филтри, които го обеззаразяват. Всичко в контакт с него трябва да бъде стерилно. До 1978 г. у нас имаше само топло бутилиране. Много е важно виното да бъде стабилизирано преди бутилиране. Трябва да се обработи с бентонит, който премахва термолабилните белтъци, да мине през студена обработка против калиеви помътнявания,
Андрей Луканов като министър имал разговори с президента на „Пепси кола” Кендъл, да направят завод у нас, както в СССР. Президентът на „Пепси” Кендъл поискал да им плащаме концентрата с вино. Почнахме разговори с техен екип какво искат.
Американците се спрели на две червени и две бели вина – Каберне, Мерло, Шардоне и Блан дьо блан. Впоследствие поискаха още едно червено – „Болкан крест”. През 1979 г. тръгна износа за САЩ, 2 млн. бутилки годишно.
За износа в Англия – един английски финансист от застрахователния бизнес прояви интерес и към виното. Направихме смесено дружество – BVC (бел. ред. – Bulgarian Vintners and Co) – 50 на 50 процента. Негов приятел имал винен клуб, организира наши вина да идат на дегустация на „Сънди Таймс”. Всеки читател си поръчва вино по съвет оттам. Опитахме да влезем на този пазар, работата се завъртя 1981-1984. След това се разделихме с англичанина, като му изкупихме акциите. Тръгнахме сами да плуваме.
С две думи, влязохме на тези пазари, защото предлагахме високо качество на ниска цена. Имахме компетентни наши хора в дружеството (бел. ред. – шеф на дружеството по онова време е Маргарит Тодоров, създал по-късно компанията „Домейн Бойар”). Винарския отрасъл трябваше да създаде качество, което търговците да продават.
Студентска бригада на гроздобер през 70-те години. Снимка: архив
…
Среща с Живков за износа в СССР
През лятото на 1986 г. в Евксиноград дежурният от УБО ми предава покана за среща с Тодор Живков, да го чакам да дойде. Беше мрачно, говореха дали ще излети самолета му, той пристигна, отидох, прие ме. Срещата беше паметна, както се казва в литературата (смее се). Приказвахме от 10 до 12 часа, после ми каза „Айде, остани на обяд, ще изядем ботевградската баница”. Това му беше лаф. И смехът му неповторим. Искаше да научи информация как са нещата във винарството. Отнасяше се с разбиране. „Аз бях” голямата част от нефта, който влизаше в Българя (бел. авт. – вино срещу нефт, баланс на внос и износ на стоки в рамките на СИВ). Имаше индикативни списъци България – СССР, в които накрая ръководителите на държавите отбелязваха от кое имат най-голяма нужда. Живков ме проверяваше дали ще има достатъчно вино.
…
Как се роди „Мерло от Стамболово”
Стамболово, хасковско, беше родното село на Петър Танчев (бел. ред. – лидер на казионното БЗНС и зам.-председател на Държавния съвет до 1989 г.). Той плака: „Абе, Киндеков, няма ли да направим някоя изба в мойто родно село?” Накрая всичко ставаше с фалшификации. В банката викат: „Не можем да докажем възвращаемост. Тя е 30 години.” Викам им – „Трябва да има и такива работи, да ни запомнят поколенията. Не може ли да бъде опитно, експеримент?” Банкерът Никифоров вика: „Това е интересно”. Дадоха разрешение да започнем строителство. Така я направихме – малка изба с вносни съоръжения, за вина с капацитет за стареене. Стават джиджани вина (смее се). Сега се борят кой да я лапне (бел. ред. – избата, която произвежда известното в миналото „Мерло от Стамболово”, отдавна е лапната от т. нар. варненска групировка ТИМ. Но вината й вече не са популярни).
Въпреки че няма собствени лозя около нея, те могат да се създадат. Превозихме до там разглобени дъбови бъчви за 800 тона. Освен това внесохме американски дъбови бъчви. Строено е на стръмен терен, на най-долния етаж са бъчвиите. За 2 млн. литра капацитет, преработка на грозде годишно. За елитни вина.
…
Защо западна всичко?
Защото сега покрай другите работи няма проспериращо селско стопанство. За моя период имаше и върхове, имаше и криза за грозде. Всеки почна да търси изгода от крайния продукт и не го интересуваше дали това носи изгода на България като име във винарството. Лозарите поискаха и те да вземат келепира…
Сега лозарството е в упадък в бившите соц страни (бел. ред. – разговорът е 1994 г.). Започва да се съвзема Унгария. Липсва иницитива и селското население мигрира. Българското машиностроене не намери пътя към селскостопанското машиностроене. Това също е пречка. В САЩ например най-силно е развито фермерското машиностроене.
– –
Бел. авт. – Разказът на Киндеков не е изчерпателен за винарството в тези години, толкова сме могли да говорим, толкова съм записал.
Залезът на износа на българско вино на Запад започва в началото на 90-те, когато е разбит държавният монопол. Това е правилна стъпка за развитие, но се случва беля с износа поради особености на новоизлюпените български бизнесмени. Всеки винпром става отделно дружество, което има право да ползва марките и етикетите на старото държавно обединение. Един по един винпромите са приватизирани. Така някои марки, изнасяни на Запад, започват да ги произвеждат и винпроми, които не са произвеждали за износ, правят друго вино под същата марка, отпада централизираният контрол върху качеството и т. н. Български изби започват да се конкурират на чужди пазари, подбиват си цените, свалят качеството и поради недостиг на грозде, и др.
След ликвидацията при земеделската реформата на СДС и връщането на земята в реални граници, много лозя са унищожени или изоставени и пустеят.
За кратко износът за Великобритания нараства до 50 млн. бутилки годишно, в началото на 90-те. Това се случва заради конкуренти измежду няколко износители, ценови войни, но англичаните бързо се разочароват от качеството и износът се срива десетократно, после намалява още.
Това съвпада и с нахлуването на английски пазар и в Западна Европа на вината от Новия свят. Във виното има моди. Потребителят се обръща от едни към други вина. Навлизат на висока скорост модерните вина на Австралия, Нова Зеландия, Чили, Аржентина. Българските вина се изтикани. Буквално. В супермаркетите във Великобритания търговците започват да отделят на българските вина все по-малко позиции. Отначало са били 6-8, после 4, накрая ги свеждат до 2, до една. И сега присъстват само в някои вериги, а във винарски магазини се намират трудно в раздел „Други от Европа”, не навсякъде.
В момента в България има и много добри качествени вина, много нови марки, много нови стилове, нови изби. Проблемът е, че повечето винарни са с малък капацитет, произвеждат бутикови вина, които стават за продаване само във верига от няколко ресторанта, магазина.
Темата ще продължи с разказ на Маргарит Тодоров, който е бил представител на „Винимпекс“ във Великобритания в онова време, а после е създал собствена винарска компания „Домейн Бойар“ и е постигнал успехи на тамошния пазар и като държавна, и като частна фирма, единственият българин включван в класацията на „Декантер“ сред 50-те най-влиятелни хора в света на виното.
– –
(Държавно) Стопанско обединение „Винпром” в отминалите години на соца обединява цялата винарска и алкохолна индустрия в България, всички винпроми и изби. Нещо като днешните холдинги, но с по-големи мащаби.
Това исторически е времето на централно-плановата икономика, както наричат периода на соца икономисти, без да намесват идеология. Това не може да се повтори никога вече, сега има пазарно стопанство и частни изби се конкурират в производство на вина. Тогава обаче, се оказва, че държавна винарска индустрия може да достигне качество и да се конкурира на световния пазар. Как става това?
През 1978 г. шеф на СО (ДСО) „Винпром” става Стоян Киндеков, майстор технолог, който работел в избата към резиденция „Евксиноград”. Изборът паднал на него, защото всички членове на Политбюро опитвали от великолепните му вина, които тогава не се продавали по магазините, а само за висшата номенклатура.
За няколко години България успява да пробие на Западния пазар с бутилирани качествени вина. Допреди това на Запад се изнасят наливни вина. Износът стига до над 40 млн. бутилки годишно само за Великобритания, още толкова за Европа и останалия свят. В същото време износът само за СССР е бил около 300 млн. бутилки вино (предимно по-евтино масово вино) и 60 млн. бутилки коняк („Слънчев бряг” и „Плиска”). Успехите се дължат на екип от добри специалисти, сред които може да се споменат виненият експерт Христо Дерменджиев и търговецът Маргарит Тодоров. В онези години е било особено важно кой все пак е началникът на всичко това.
В онзи момент един човек е бил начело на цялата винарска промишленост в България – във всеки от окръзите има по един винпром, някъде и по няколко, външнотърговски фирми и представителства в чужбина. Това повече не може да се повтори исторически, няма как да има вече пълен държавен монопол и пълна държавна собственост върху всички изби и винпроми. Всяко време си има успехи и черни страници.
Сега изби и винпроми много, нови марки, нови стилове, сортове, хубави и оригинални вина, а износът е десетократно по-малък, площите с лозя са намалели над 6 пъти.
След средата на 80-те години, когато на власт в СССР е Михаил Горбачов, той започва опити да ограничи употребата на алкохол в страната, която е голям проблем там. Но покрай водката, пострадали и българските коняци и вино. И поради липса на износ, намалява изкупуването на грозде, лозя са занемарени.
Това прераства в ликвидация, когато в началото на 90-те земята е върната в реални граници и лозята са разпарчетосани и част от тях унищожени. Изчезват и лозя на вина с Гарантирано и контролирано наименование за произход – най-високата категория според българските регулации на винарството.
В този момент, през 1994 г. се запознах със Стоян Киндеков, лека му пръст, тогава беше 64-годишен. Помолих го да разкаже живота си и как е станал шеф на СО „Винпром”, как са пробили на Западния пазар. Записаното отлежаваше дълго, само малка част излезе като интервю в онази година, когато работех във в. „24 часа”. Сега разказът му е като старо отлежало 30-годишно вино.
…
Роден съм в Пловдив. През 1950 до 1954 учих в морското училище във Варна, но се разболях от туберкулоза и ме освободиха.
През 1959 г. завърших в Пловдив Висшия институт по хранително вкусова промишленост, специалност „Ферментационни производства”. Нарамих торбичката и тръгнах да си търся работа. Намерих си в Преслав, най-дивия край на България тогава, много изостанал. Избираха за материално отговорни лица добри ловджии – не може да пише, но може да стреля (смее се). Започнах работа в изба „Хан Крум”, на гара Хан Крум, до фабриката за траверси.
Това е най-качествения район за производство на грозде в Североизточна България. Беше насадено море от лозя, бели сортове. Там и преди 9 септември са били лозари. Основно сорт Димят, десертни и винени сортове. Нямаше Шардоне, но имаше Ризлинг. Ризлингът е вкаран в България малко преди Втората световна война. Цялата търговия с вина преди 9 септември е била ориентирана за Германия – наливно вино.
Хората там имаха афинитет към лозарството. Всяка къща гледа лозе, прави вино, продава. Много частни лозя. Преслав зиме е затрупан от сняг, скучен. Всяка вечер мъжкото съсловие е на гости в някоя маза пълна с вино и мезета. Към пролетта оставаха само туршии и песни (смее се). Не признаваха червени вина.
От изба „Хан Крум” в Евксиноград
Най-сериозното предприятие в Преслав беше винпромът. Изба „Хан Крум” правеше вино за там. Избата е между Преслав и Шумен, като ябълка на раздора. Работих там една година като технолог. Изглежда съм направил добро впечатление.
Един ден дойде голяма черна кола „Зил”. Слизат от нея двама, с едни черни кожени манта, като от филмите за революцията (смее се) и питат „Кой е технологът?” Бяха управителят на резиденцията в Евксиноград и началникът на УБО ген. Гръбчев. Търсили по-млад технолог, някой ме е препоръчал. Аз им се представих, а те – „Искаме те при нас в Евксиноград”.
Стоян Киндеков, директор на СО „Винпром“ 1976-1991 г. Снимка: личен архив
Бил съм в морско училище, но така и не се научих да слушам, вироглав съм (смее се). И аз им казвам – „Ако смятате да ме военизирате и командвате – не! На занаята си не искам началници. Крайният резултат ще го видим. Ако след 6 месеца не ми харесате резултата, готов съм да се върна тук.”
Те си заминаха, след 12 дни ми съобщиха – „Готово” – съгласиха се с моите искания. Настаниха ме там, до избата, на 7 км от Варна. В Преслав живеех с жена ми и двама сина, малки, в една стая. Във Варна ми дадоха едностаен апартамент.
Избата към Евксиноград е правена при цар Фердинанд. Не е много голяма. Така и трябва за престижни изби – 200-300 тона вино, малко производство. Като шеф и технолог там всичко беше на моята глава – кадри, стока, вино, грозде, цени, контрол. Управителят на резиденцията обаче си купил учебник по винарство и взе да дава акъл. Скарахме се.
Там е красива обстановка и атмосфера. Навремето в избата един технолог е създал традиции – емигрант от Русия, белогвардеецът Лукянов. Завършил винарство в Бордо, бил е шеф на избата през 30-те години. Заварих останали и от неговите вина.
Там изкарах 16 години. През 1970 ме направиха и управител на резиденцията. Общувах с хора от висшето партийно и държавно ръководство. Имаше и ценители, и простаци. Влачеха се разни шофьори, охрана. Много са нахални – „Еди кой си ме праща” – и мисли, че ще мине. Отрязвах ги. Отговорните се отнасяха с уважение. Имах задължението да бутилирам една част от вината за София, за правителствените хотели и резиденции. Като поех избата, я заварих пълна с върната некачествена продукция от хотел „Рила” в София (бел. авт. – правителственият хотел със стол-ресторант за висшата номенклатура и гости от чужбина). За 16 години нямах рекламация на вината. Научиха ги и от чужди посолства и си умираха да си доставят.
Така стана работата – с труд и постоянство.
Тодор Живков
Тъй като Тодор Живков седеше в Евксиноград на почивка, аз по цял ден търчах, не можех да не го срещам. Той беше със строга диета. Пийваше вино. Нямаше афинитет към алкохола. По-млад пийваше и концентрат. Каквото му кажат лекарите, това правеше. Владееше се. Независимо от всичко, беше самодисциплиниран човек. Беше хитър селянин.
Живков и Пенчо Кубадински си развалиха отношенията, когато и двамата станаха ловджии. На първия ловец – най-първото животно – такава беше системата (смее се). Пенчо беше ловец по душа, преди Живков. Пенчо пиеше червено вино повече от Живков. Беше друг чешит. Идеше му отвътре да прави смехории, заедно с това беше много смел. Заставаше понякога срещу глупостите на другите, които викаха „Тъй верно”, щом каже големият шеф. Пенчо се опълчваше.
При посещенията на държавен глава в резиденцията, програмата включваше посещение и дегустация в избата. Веднъж имаше световен олимпийски конгрес във Варна. Пенчо Кубадински им дава обяд на бароните, беше поканил и мен. След обяда имаше дегустация. „Колко са, Киндеков, марките вина? – пита ме Пенчо пред тях – Ще ви дадем някои най-избрани”, каза. Един от бароните имал лозя и изба и прати кашон вино на Кубадински.
Брежнев и Никита Хрушчов, като идваха, ни учеха да правим икономии (смее се) – „Няма да хвърляте, толкова мезета на масата”, казваха. Космонавтите всичките са идвали – Биков-Миков, Терешкова. Къде който мине го водят в Евксиноград. Принц Филип е идвал, съпругът на кралица Елизабет. Хафез Асад е идвал, още беше младо момче. Император Хайле Селасие като дойде (бел. ред. – на Етиопия), с него ходеше един голям негър с кожена чанта и раздаваше жълтици наляво-надясно на сервитьорки и бармани (смее се).
1976 г. – начело на СО „Винпром”
И така през 1976 дойде Юлския пленум на ЦК на БКП, който издигна един Вълкан Шопов за секретар по селското стопанство (бел. авт. – секретар на ЦК на БКП с ресор селско стопанство, висша партийна длъжност, дублираща министъра на земеделието). Той беше самовлюбен нарцис. Генералният директор на СО „Винпром” Йордан Тодоров не беше професионалист от бранша (бел. авт. – Стопанското обединение „Винпром” – при социализма различни отрасли в икономиката са структурирани като стопански обединения, както днес холдинг). Имаше двама заместници, които изглежда са го клепали на въпросния Вълкан Шопов и той го уволни.
И в Политбюро и ЦК почнали да мислят кого да назначат за шеф на СО „Винпром”. Идва гроздобер, аз работя, а съм и управител на резиденцията. И започнаха разни отговорни другари да ме подбъзикват – „Абе, Киндеков, да те предложим за генерален директор на „Винпром”?” Те всичките опитвали моите вина, харесват ги и това ги подсетило за идеята. Пенчо Кубадински беше, Тано Цолов, Дража Вълчева и др. Аз им викам: „Абе, нямам опит.”
В това време Тодор Живков и Станко Тодоров отидоха на Кримския полуостров в някаква резиденция на среща. И там двамата обсъждали кой да направят генерален директор на СО „Винпром”. Решили – мене. Техни сътрудници ми казаха: „Киндеков, готви се за София.” На 2 октомври идва Тодор Живков на кинофестивала във Варна и поръчал да го чакам. Дойде в резиденцията, с него бяха ген. Кашев и Милко Балев. Живков вика: „Киндеков, да ти е честито, сутринта подписах решението на Политбюро.”
Не са ме питали, но аз исках вече да бягам от резиденцията, исках да се занимавам само с вино, не със слугинска царедворска работа, да посрещам с усмивки който дойде. Стъписах се обаче. Давам си сметка какво значи винарската промишленост на България. Аз в технологията на тази промишленост бях чат. Но да имаш чувство на отговорност е голямо тегло. Занаята го знаех и хитреците щях да ги хвана. Веднага се прочух като нелесен професионалист.
Страхотен материал