Комунистите го построиха по-бързо, отколкото демократите го разрушиха

На 2 юли 1949 г., след продължително боледуване, в санаториума Барвиха край Москва умира Георги Димитров. Новината разтърсва България. Времето и обстоятелствата обаче са такива, че покойникът няма да получи шанс за покой и тялото му ще остане непогребано повече от четири десетилетия. Още на другия ден на траурно заседание на Министерския съвет е взето решение тялото на Димитров да бъде балсамирано и изложено в мавзолей – също като съветския вожд Ленин. Наредено е сградата да е готова на 10 юли, т.е. една седмица за проектиране и строеж.

Докато тленните останки на „великия покойник“ пътуват към родината със специална траурна композиция, в София тече трескава дейност. Проектът на култовия градеж е поверен спешно на арх. Георги Овчаров – един от най-именитите архитекти на България, който буквално е бил изваден от затвора, за да го започне.
На 4 юли стотици трудоваци заедно с архитекти, инженери, техници, скулптори, художници и работници от различни специалности започват денонощна непосилна работа на площад „9 септември“, срещу бившия царски дворец. Мавзолеят трябва да бъде не само построен срочно, но и майсторски, като паметник на Димитровската епоха. На обекта се работи на 4 смени по 6 работни часа. Знае се, че заради бързането е имало немалко инциденти и жертви, но не е ясно точно колко хора са загинали при изграждането на последния дом на комунистическия вожд.

На 9 юли Мавзолеят е изграден и почти изцяло облицован с бял камък. Монументалният градеж е завършен за рекордните 138 часа. Недовършени остават само част от фриза и колоните, но тези места са опаковани с черен плат, за да не личат в деня на поклонението. На 10 юли тялото на Георги Димитров е положено в мавзолея. През декември същата година Димитров е изложен в специален стъклен саркофаг.

Поддръжката на мумията е доста сложна. До 1954 г. за нея се грижат съветски специалисти, после българи, начело с проф. Георги Гълъбов – 7 лекари, сред които сърдечен хирург, биохимик и патоанатом, и 12 души технически персонал. Веднъж на всеки 18 месеца екипът отговарящ за поддръжката му е правел ребалсамация, а личният шивач на Димитров му е приготвял нов костюм. Обектът е бил оборудван с климатична инсталация, поддържаща температура от 17°C и необходимата влажност. В средата на 70-те мавзолеят е основно реконструиран. Подменени са декорацията и климатичната инсталация, а върху мумията е поставен нов кристален саркофаг. Мавзолеят е бил допълнително укрепен и превърнат в противоатомно скривалище.

Монументалната сграда фигурира като обект на милиционерска охрана от първостепенно значение с постоянен почетен гвардейски караул, чийто ритуал на смяна е подобен на днешния пред Президентството.
В следващите четири десетилетия мавзолеят на Георги Димитров играе важна роля в комунистическа България. Той се превръща в сакрално място за организирани поклонения на чуждестранни политически делегации от комунистическите и развиващите се страни, както и на обикновени граждани. Започва времето на манифестациите, военните паради и поздравления за годишнини от трибуната на мавзолея, където ръководството на БКП ще маха вяло за поздрав на „спонтанно“ манифестиращите труженици, само на няколко метра над мумията.

И така до 18 юли 1990 г., когато никому вече ненужната мумията е извадена оттам и предадена за кремация. На 23 юли, след 41 години на митарства между света на живите и мъртвите, урна с праха на Димитров е положена в гроба на майка му в католическия парцел на Централните софийски гробища.
След изваждането на тленните останки от мавзолея в продължение на девет години се водят дебати за съдбата неговата съдба. Зорко пазената до края на 1989 г. сграда се превръща в неофициална обществена тоалетна, надраскана с графити. През следващите години бившият мавзолей става декор на протести, бдения, хепънинги на привържениците на демокрацията, както и притегателно място за симпатизантите на червената партия. Става и част от рекламни кампании на събития, далеч от комунистическата идеология.
И така до 21 август 1999 година, когато без никакъв публичен дебат правителството на Иван Костов решава да разруши празната сграда със заложени взривове. Властите се опасяват от безредици и провокации. И затова избират за разрушаването „мъртвото“ отпускарско време. Бутането на сградата е командвано лично от вицепремиера Евгений Бакърджиев.

Самото разрушаване донася не малко конфузии за изпълнителите. Стотици софиянци се събират в центъра на столицата, за да наблюдават на живо символичното скъсване с комунистическото минало. Тълпата обаче остава разочарована – след два взрива мавзолеят само се килва. Той може да е строен набързо, но е строен качествено. Този чисто технически гаф и до днес не е забравен и буди присмех у много хора. Необходими са серия от детонации от 21 до 26 август, когато най-сетне мавзолеят рухва под напора на тежките машини. Последните останки от сградата са извозени на 27 август. По ирония на съдбата всичко завършва така, както започва – за 6 дни.