Секссимволите на соца (СНИМКИ)

Те са натежали, посивели, помъдрели. Бръчките им са като карта – бележат върхове, пропадания, завои, спирки по пътя за глътка въздух. Под клепачите им проблясват и угасват всякакви истории. Торбичките под очите също разказват – за безсънни нощи, за победи, болка, за възторзи и провали. Погледът им е пълен със скепсис и умора. Много умора.
Така изглеждат най-големите звезди на българското кино днес. Борят се с болести, превратности и всички останали предизвикателства, което родното битие в изобилие предлага. Ние обаче ги помним в апогея им, когато караха коленете на момичетата да омекват, а мъжете напразно търсеха разковничето на обаянието им, за да го наподобят в жестове, усмивка или поклащане на глава. Разровихме се в старите ленти, превърнахме ги в машина на времето и ето какво открихме.

Стефан  Данаилов

“Ти знаеш ли, че имаш страшни очи” – тази реплика на Стефан Данаилов в кожата на инструктора по кормуване Яким Вълев Донев в „Дами канят” е златна не само за филма на Иван Андонов. Предава се от уста на уста вече четвърт век, а преди повече от месец се възроди в нов виц: „Минал Ламбо покрай статуята на цар Самуил в София и го попитал „Ти знаеш ли, че имаш страшни очи”.
В момента 72-годишният актьор е далеч от вълната „хумор, сатира и забава”, защото здравето му е разклатено, а съпругата му Мария – неговият ангел, отлетя в другия свят.
Далеч е и от идеята да пише мемоари. „Човек е онова, което остава в спомените на тези, с които е работил, с които е творил, а не това, което е написал за себе си. Ако има творба, която да съм изиграл различно или върхово, то е с временна оценка, защото винаги може и по-добре. Спомените са субективни измерения на преживяното, а моето желание винаги е било да изживея всяко предизвикателство в унисон с времето, когато се е случило”, каза проф. Данаилов в интервю за в. „Монитор” преди два месеца.  В спомените на няколко поколения българи той остава като всенароден любимец.
Застава за първи път пред камера още като петокласник. Тогава му поверяват роля във филма “Следите остават” по сценарий на Павел Вежинов. Малкият Данаилов веднага става звезда, а родителите му купуват часовник.
Първият голям успех в киното го спохожда, когато е в казармата. Дължи го на Рангел Вълчанов и лентата “Инспекторът и нощта”. Там партнира великолепно на Георги Калоянчев и Невена Коканова и критиката сипе похвали. В резултат Ламбо атакува ВИТИЗ. Първо обаче искал да кандидатства история, но Иван Кондов го разубедил. По онова време легендарният актьор е съпруг на сестра му Росица и оказва огромно влияние върху Данаилов. През 1963 г. той вече е студент по актьорско майсторство в класа на Стефан Сърчаджиев.
Любомир Шарланджиев пък е човекът, който развенчава стереотипа, че актьорът се справя добре само с роли на приятен и разглезен младеж. В лентата “С дъх на бадеми” режисьорът му възлага да изиграе ролята на математик и тогава дори тези, които смятат, че Данаилов дължи успеха единствено на безспорния си чар, признават таланта му.
В края на следването актьорът участва в “Първият куриер” на режисьора Владимир Янчев, където подсказва, че умее да внушава героико-романтичния патос. И тъкмо когато му предстои да се превъплъти на сцената на пловдивския театър в ролята на Дон Жуан, младата надежда започва снимки в “На всеки километър”.
Самият Данаилов сочи като най-добро превъплъщението си в “Иван Кондарев” на режисьора Никола Корабов. Привидно грубоватият Коста Джупунов е разкъсван от алчна греховност и първични сърдечни пориви. Зрителите са окончателно спечелени, а Ламбо е залят от хвалби.
Голямата слава го застига когато е на 27 години с образа на бате Сергей от сериала „На всеки километър”. Улиците опустяват, когато на екрана тръгне поредният епизод, децата играят на Велински, Митко Бомбата и майор Деянов.

Йосиф Сърчаджиев

Аплодисментите го следват като собствената му сянка, но той не ги понася. Страх го е, че следващия път може да не получи толкова, колкото иска. На 70 години Йоско, както го наричат приятелите, смята, че животът е усмивка на Бога към света. Живее с въпросите „Кои сме?” и „Защо сме?” и докато всеки ден открива нов отговор пуска по някой от своите усмивки към света. Натиска дистанционното на честотата на тв канала Viasat History, защото „дават филми за милиони години назад – времето, в което човечеството ужким се развива. Ами то не се е развило изобщо! Само техниката се е развила. А всичко онова, като ембриончета, които излизат, е същото”
Не върти старите си филми, защото е свръхкритичен към себе си и не му харесва работата му в тях. Признава обаче, че има два-три, които стават и посочва за пример „Вятърът на пътешествието”. „Но този филм не може да се намери. За мен това е моята много добра роля. Филмът е като за деца, но не е само за тях. В него има вкус на изкуство. Впрочем за мен киното не е голямо изкуство, театърът е голямото усещане, друг свят. Киното е режисьорска работа, не моята. В театъра има нещо, което е Божа работа, отгоре. В киното е техниката, камерата, режисьорът, времето, което минава, а ти не го усещаш като обща връзка”

Иван Иванов

„Работата на човека на тази планета е да предизвиква възхищение. Да вдъхновиш. Не само с работата си, а просто като се сетиш за някой човек, да си кажеш:
„Възхитителен”. Не че е талантлив, че е известен актьор. Не. Просто да предизвика възхищение, като едно дете. Човек успее ли това да го постигне, значи всичко е постигнал”, каза Иван Иванов преди два месеца на среща с почитатели в Дома на киното. И отново предизвика възхищение.
В продължение на поне десет години този актьор мълчеше за света – не даваше интервюта, не се снимаше във филми. Дишаше живота и пишеше страници, оттеглен  от суетата в панагюрското село Оборище. Ако искате да надникнете в личния му свят, разлистете книгите му – „Всичко е живот”, „Този живот, онзи живот”, „Отговори”. Там ще откриете стихове, разкази, отговори.
Както сам признава, Иван Иванов станал случайно актьор. „Роден съм в Асеновград, завърших механотехникум с диплома 3.00. Пробвах се, география, школата в Симеоново, право. Изкарвах изпита, но дипломата… Между другото през 1969 бях републикански шампион по джудо. После работих като радист на летището. С един приятел – Славчо Маленов, сега известен куклен режисьор – давахме нощни дежурства. Той кандидатства два пъти във ВИТИЗ, но не го приемаха. Работим, а Славчо изведнъж започна да рецитира стихове. “Ти полудя ли”, питам. Отговаря ми: “Ще ставам ар-ти-и-ист. Нищо не разбираш!” Майтапех го: “Проста главо, как от теб ще излезе артист, я се виж!” Обаче на следващата година го взеха. Казах си, щом Славчо влезе, значи и аз ставам. Отивам при него: “Дай материалите – монолози, басни…” И кандидатствах. Ей така на майтап. Годината – 1974.”, разказва актьорът.”

Когато е в трети курс във ВИТИЗ режисьорът Борис-лав Шаралиев търси актьор за главната роля във „Всичко е любов”. По признанията на Иван Иванов след първата им среща излезли заедно от театралната академия. „Той мълчи и нищо не казва. Само направи един жест. Стисна си ръцете на юмрук и ги вдигна високо над главата си. Като знак поздрав за победа. А аз, хлапак трети курс – много знаех кой е Шара-лиев… Убеден съм, че неслучайно двама души се срещат. Както не е случайно и днес още да се говори за “Всичко е любов”.
Друга неслучайност е срещата ми с Никола Рударов. Съжалявам, че не заснехме “Комбина – 2”. Сценаристът Владимир Ганев избяга в Канада и спряха започнатия филм. Е, разходихме се, бяхме в Лондон 10 дни. Снимахме в едно кафене на Темза и това беше”.

www.monitor.bg