Проф. Александър Чирков: Людмила Живкова ме покани да се върна в България

Проф. Александър Чирков е роден през 1938 г. в Лом. Завършил е в София Медицинската академия. Напуска България през 1966 г. и се установява във ФРГ. Професор е в университета във Фрайбург от 1981 г. През 1978 г. е поканен от академик Атанас Малеев, който в това време шеф на Медицинската академия в София, да помогне по повод изграждането на модерна кардиохирургия и кардиология в България. Извършва първата сърдечна трансплантация в България през 1986 г., тя е първа и в целия Източен блок. До 1989 г. клиниката е известна като болницата на проф. Чирков, едва след това получава названието „Св. Екатерина“. Ръководена е до 2005 г. от проф. Чирков, когато тай безпричинно уволнен от здравния министър проф. Радослав Гайдарски. Чирков е бил депутат във Великото народно събрание.

 

– Били сте емигрант в Германия, кой ви покани преди години да се върнете в България?
– Г-жа Людмила Живкова лично ме издири в далечната 1978 г. Каза, че е научила за мен от многото партийни другари, които по онова време се лекуваха в моята клиника във Франкфурт, а за някои от тях се грижех лично. Когато заминах през 1972 г., аз бях на 28 години. После немските ми колеги се шегуваха, че съм направил шеметно бързо кариера – като комета.

– Кои са тези важни пациенти от България, които сте лекували?
– Моля ви, не настоявайте за имена, не е коректно и аз няма да престъпя лекарската си етика. Няма да ви кажа нито едно име, това не е правилно и полезно за никого.

– Какви са впечатленията ви от Людмила Живкова?
– В средата на 1978 г. българският посланик в Германия (до края на 1978 г. е Петър Междуречки – б.а.) ме помоли да се срещна с дъщерята на най-големия партиен ръководител в България Тодор Живков – Людмила. Аз не знаех коя е и никога преди не съм я виждал. Когато се видяхме с нея, тя ми разказа, че е предприела пътувания по света, за да намери и върне в родината всички българи, които са емигрирали и вече са станали изявени професионалисти в своите области. Така още тогава тя постави основите на Българския Великден, за какъвто по-късно пропагандираха от НДСВ. Людмила Живкова ми каза още, че ако приема поканата й да се върна, то няма да имам никакви проблеми, тъй като вуйчо й д-р Атанас Малеев, брат на нейната майка Мара, бил министър на здравеопазването. Вече бях хабилитиран като професор в Хага и трябваше да поискам ректорският съвет да ме освободи. Но пък можех всяка година да идвам в България за по три седмици и да оперирам тук.

– Тогава вие познавахте ли лично Тодор Живков?
– Не, но моят декан в Германия ми беше казвал: „Вие в България имате много мъдър държавен ръководител.“ Той го беше гледал по телевизията. Каза, че немските журналисти му задавали въпроси, а Живков отговарял много премерено и разумно. „Той е истински държавник и трябва да се гордеете с него“, ми каза деканът. Тогава аз му възразих, но като се върнах в България, се убедих в правотата му. Тодор Живков е работил като държавник и е бил добър държавник в рамките на тогава съществуващата идеология и социалистически режим. Въпреки това се опитваше да се откъсне от директната опека на Съветския съюз и да бъдем самостоятелни. Знам го много добре, защото ми го е казвал. Никога не съм го наричал „другарю“. Казвах му „господин Живков“ и той не се сърдеше.

– Как заварихте българското здравеопазване, когато се завърнахте у нас?

Когато дойдох тук, тези, които заварих в Първа хирургия, не бяха виждали операции на отворено сърце. В Трета градска болница успях чрез господин Сергей Сергеев, богат българин в Западен Берлин, да внеса един апарат за много тежко болни пациенти. Такъв нямаше тук и оперативната смъртност достигаше до 60-70%. Затова българското правителство, ЦК и Политбюро взеха решение да ме поканят да изградя модерната кардиология и кардиохирургия у нас. Преди да дойда, изпратих моите хора в чужбина. Тогава трябваше да разрешава Държавна сигурност. Договорът обаче беше такъв, че аз решавах кой да заминава от днес за утре за Америка, Западна Европа и т.н. Тези, които ги виждате сега като водещи хирурзи и доктори, бяха все мои ученици, които започнаха от нула.

– Друг известен кардиохирург по онова време беше синът на Цола Драгойчева проф. Чавдар Драгойчев?
– За българските условия известен хирург – да. Но професор Драгойчев до моето идване не беше правил самостоятелни сърдечни операции. За първи път започна с мен да оперира. Той често бе мой гост във Фрайбург, имали сме добри взаимоотношения и беше коректен колега, но основен двигател на проекта за моето идване беше Георги Йорданов, на когото и досега съм дълбоко благодарен.

– Проф. Чирков, какво трябва да се направи, за да се изправи здравеопазването на крака?

– Управниците не искат то да се оправя. Като те не искат, как мога да съм полезен?! Напуснах най-хубавото място в Европа – Фрайбург, което се намира между Франция, Швейцария и Германия. Там бях шеф на кардиологията, на кардиохирургията, напуснах го, за да дойда тук да помогна на страната си. Някога можеше да се помогне, но след това всичко се разпадна и развали. През последните 10 години от управлението на Тодор Живков съществуваше една много добра организация за започване на реформа в здравеопазването. Живков каза: „Никой да не го спира”. След това дойдоха промените и се развали всичко. Трябва да има добра администрация с опит и тогава такива като мен, които са били шефове в западния свят, да станат съветници.

Управляват ни хора без опит. Трябва да се създадат структури, които да изградят здрава и силна здравна система, трябва ни администрация. Пациентите излизат от една болница, без да знаят защо са влезли.

– Защо сте така дипломатичен с ръководители на тоталитарния строй, а сте емигрирали от България?
– Защото вие не знаете какви постъпки е направил Тодор Живков, за да може да изпратим подбрани от мен лекари за обучение в САЩ. Тогава служители от някогашната Държавна сигурност се опитваха да ги блокират, мен също. Тато обаче дори уволни двама офицери, за да реализираме идеята за модернизация на здравеопазването.

– През последните години виждате ли здравеопазването да е мръднало поне в една област напред?

– Не съм забелязал. Помня как навремето г-н Тодор Живков разговаряше с мен за болните проблеми в здравеопазването. Помня как дойде в България самият Горбачов и също се срещна с мен. Човекът показа уважение не само към мен, а преди всичко към една толкова малка страна като България, която е развила толкова силна кардиохирургия. Това обаче не попречи арогантно един здравен министър (проф. Гайдарски – б.р.) да ми отнеме болницата. При това лично аз лекувах сина му, дори специално поръчах за него от чужбина един скъп апарат. Да, после го върнах, не сме го плащали. Бяха ми го дали само за сина на министъра да го лекувам. Ето това е благодарността в България. Казано иначе – няма такава. Какво сега, да седна да плача ли?

– Изглежда още ви боли за „Св. Екатерина”?

– Много.

използвани са избрани откъси от интервюта с проф. Чирков