Загадъчната смърт на една писателка

В един горещ августовски ден на 1974 в тих апартамент на ул. „Раковски“ №161 намират полуразложеното тяло на жена…После ще видят, че жената е била удушена с колана на халата си, а преди това най-вероятно и отровена…И тъй като в разтворения на масата дневник за последно е писано на 9 юли, става ясно, че българската писателка Яна Язова цял месец е била мъртва, без никой да разбере…Но това не е всичко…

44 години преди това, в 1930, току-що приетата в Софийския университет студентка по славянска филология Люба Ганчева занася свои стихове на проф. Александър Балабанов – интелектуалец и учен, литературен критик и преводач, известна фигура в писателските и университетските среди, любимец на студентите…

Проф. Балабанов влиза в рутинната си роля на учител и заставя госпожица Ганчева да „изпипа“ стихотворенията си (едно от тях го връща за редактиране 16 пъти), и чак тогава първата стихосбирка „Язове” („яз“ значи бент) на Люба Ганчева, „прекръстена“ от него на Яна Язова, става литературен факт…Никой не може да отрече, че проф. Балабанов помага на Яна Язова да проходи в изкуството на словото, но и никой не може да отрече, че не заради него всички започват да четат в захлас шеметната поезия на „гениалното дете на българската литература”, както я наричат строгите критици…

И докато проф. Балабанов става поетичен „баща“ на Яна Язова, родният й баща Тодор Ганчев, потомък на знаменит търновски род, е доктор на философските науки, завършил в Цюрих, а майка й е дъщеря на уважавания калоферски търговец Стойчо Бешикташлиев (по името на квартала в Цариград, където е имал кантора). Прадядото на Яна Язова пък освен че е вуйчо на самия Христо Ботев, е и съратник  на Васил Левски (има го на една от седемте му запазени снимки). Неин родственик е и историкът, етнографът и библиографът акад. Никола Начов, който като дете остава сирак и е отгледан от дядо Стойко.

Срещата между Яна Язова и проф. Балабанов драматично ще промени живота им, но така е в живота – нещата се случват както (може би) трябва да се случат…Между двамата пламва скандална любов и години наред Яна Язова ще е „правописната грешка на Балабанов”, защото тя е на 18 години (между другото, тия дни се навършиха 105 г. от рождението й), а той – солиден мъж на 51, със семейство и две големи дъщери…И както обикновено, едни са шокирани, други – озадачени, трети ехидничат, четвърти злобеят или злословят, в царския дворец шушукат за скандалната връзка, а на вечерните партита се коментират вестникарски карикатури, на които красива млада дама с кожа от лисица се извисява над пълничък професор, от чиято чанта стърчат луканки и бутилка вино (Балабанов е ценял хубавата храна и доброто вино)…И макар наистина да става въпрос за любов, тя съвсем не е лесна, защото Яна Язова и проф. Балабанов се разделят и събират, взаимно се нараняват и взаимно си прощават, бранят се един и друг и един друг се нападат, срещат се в тайни квартири, крадат за любовта си по няколко дни в провинцията или чужбина и си разменят тонове любовни писма…

И докато проф. Балабанов става поетичен „баща“ на Яна Язова, родният й баща Тодор Ганчев, потомък на знаменит търновски род, е доктор на философските науки, завършил в Цюрих, а майка й е дъщеря на уважавания калоферски търговец Стойчо Бешикташлиев (по името на квартала в Цариград, където е имал кантора). Прадядото на Яна Язова пък освен че е вуйчо на самия Христо Ботев, е и съратник  на Васил Левски (има го на една от седемте му запазени снимки). Неин родственик е и историкът, етнографът и библиографът акад. Никола Начов, който като дете остава сирак и е отгледан от дядо Стойко.

Срещата между Яна Язова и проф. Балабанов драматично ще промени живота им, но така е в живота – нещата се случват както (може би) трябва да се случат…Между двамата пламва скандална любов и години наред Яна Язова ще е „правописната грешка на Балабанов”, защото тя е на 18 години (между другото, тия дни се навършиха 105 г. от рождението й), а той – солиден мъж на 51, със семейство и две големи дъщери…И както обикновено, едни са шокирани, други – озадачени, трети ехидничат, четвърти злобеят или злословят, в царския дворец шушукат за скандалната връзка, а на вечерните партита се коментират вестникарски карикатури, на които красива млада дама с кожа от лисица се извисява над пълничък професор, от чиято чанта стърчат луканки и бутилка вино (Балабанов е ценял хубавата храна и доброто вино)…И макар наистина да става въпрос за любов, тя съвсем не е лесна, защото Яна Язова и проф. Балабанов се разделят и събират, взаимно се нараняват и взаимно си прощават, бранят се един и друг и един друг се нападат, срещат се в тайни квартири, крадат за любовта си по няколко дни в провинцията или чужбина и си разменят тонове любовни писма…

Каквото и да говорят за Яна Язова обаче, през 30-те и началото на 40-те години на ХХ в. тя е едно най-популярните имена в българската литература…Проф. Балабанов действително я покровителства, но Яна Язова действително се труди упорито и всеотдайно…Издава три стихосбирки, два романа и една пиеса, приети с невероятен възторг от читателите, пише детски творби, пътеписи, есета, статии, превежда чужди автори, редактор е в няколко периодични издания….Критиката се надпреварва да я хвали, пресата я търси за интервюта, непрестанно я канят на писателски срещи у нас и в чужбина, в съседна Югославия я боготворят, включват името й в световноизвестната френска енциклопедия Larousse, български художници я рисуват, скулпторът Андрей Николов вае главата й, но одумките дали Яна Язова наистина има талант, или просто е протежирана, така и не стихват…

Междувременно в 1937 проф. Балабанов успява да възпре Яна Язова, по това време на специализация в Париж, да се омъжи за българския милионер Джон Табаков, с аргумента, че ако направи това, никога повече няма да може да бъде писателка, а следващата година, когато в Созопол Яна Язова се сближава с художника Марио Жеков, Балабанов спешно пристига и потушава искрата помежду им…След години в едно писмо тя ще напише:„Ти намери единствения и най-краткия път да направиш живота ми пъкъл, а ти знаеш, че в пъкъла никой никого не обича“…И дали защото неговата опека е почнала да й тежи, дали защото с годините страстта и любовта помежду им са станали по – приглушени, дали защото Яна Язова решава, че е време да сложи в ред живота си (Балабанов така и не се развежда), но в 1943 тя се омъжва за инж. Христо Йорданов, директор в Българското радио, културен, изискан, състоятелен и предан мъж, а бракът им е наистина коректен… И независимо от това когато по време на бомбардировките Яна Язова и мъжът й са в София, а проф. Балабанов със семейството си – в провинцията, те не престават да се интересуват един от друг, макар от писмата им да лъха вече само искрена грижа и човешко приятелство…

И когато в 1944 животът главоломно се променя, с школувания си университетски ентусиазъм проф. Балабанов решава да се впише в новия пейзаж и тръгва по разни сказки из страната. Яна  Язова обаче не се съгласява да угажда на наложения примитивен литературен вкус и последствията не закъсняват – спират да я канят на литературни четения, спират да я печатат, спират да я издават, а предишните й приятели и колеги я изоставят, опасявайки се, че ако името им се свърже с нейното, ще ги сполети нейната съдба…Изолирана и отритната, освен и че един след друг умират и всичките й близки и роднини, Яна Язова остава съвсем сама, след което завинаги се затваря в апартамента на родителите си на ул. Раковски“ №161…Години наред никой не я търси за нищо, освен веднъж, когато подготвят събрани съчинения на починалия вече проф. Балабанов…Тогава Яна Язова чинно дава купища тетрадки, папки и всевъзможни материали за него, десетилетия събирани, преписвани и фотографирани от нея…После дошлите си отиват и Яна Язова пак остава сама и пак сяда да пише, фанатично да пише – ден след ден, месец след месец и година след година, без хонорар, преживявайки с пенсията на покойния си мъж…И когато се усеща съвсем притисната от живота („отстъпила“ e пенсията на някаква бедна жена), а може би когато я притискат, това никой не знае, Яна Язова продава половината си апартамент на своя съсед, някой си Димитър Алтънков, служител в УБО и личен фотограф на Тодор Живков…
В горещия августовски ден на 1974, когато полуразложеното тяло на Яна Язова е изнесено, а до последния й дом я изпращат единствено двама колеги – Тодор Боров и Елисавета Багряна, първи в апартамента й влизат писателят Николай Хайтов и някакъв юрисконсулт… В Държавния архив така и не постъпват, както е по закон, личният архив и вещите на покойната, а когато все пак нещо е занесено, липсват книгите от библиотеката й, липсва откупеният ценен архив на съратник на Левски, липсват книгите за Османската империя, нужни за писателската й работа, които мъжът й доставя от Франция и плаща за тях цена колкото за  един апартамент, липсват и ръкописите й от 1944 до 1974, липсват бижутата й и прескъпият годежен пръстен от милионера Табаков, липсват и фамилните документи – нищо няма, освен някакви чернови…И днес никой не знае всичко това къде изчезва, но се знае, че съседът, служителят в УБО и личен фотограф на Тодор Живков, някой си Алтънков, е успял да купи и „опразнената“ вече друга половина от апартамента на Яна Язова…

Няколко години по – късно, в 1982, в предаването „Всяка неделя“ Николай Хайтов ще сподели, че пише роман за Левски…И тогава ще се намеси писателят Георги Томалевски, за да каже, че в 1960 Яна Язова била предложила за издаване роман с името „Левски“ и че като рецензенти, двамата с Димитър Талев са го чели…“Левски“ обаче не вижда бял свят, защото издателството два пъти кара Яна Язова да напише стихотворение за Георги Димитров и тя два пъти отказва…Та Томалевски казва, че винаги би разпознал романа на Яна Язова, след което Хайтов нито публикува своя роман за Левски, нито днес някой знае дали изобщо е писал някога такъв роман….

И тогава се появява младият възторжен журналист Петър Величков, който с огромни усилия се добира до „опоскания“ архив на Яна Язова, и там го спохожда истински късмет, защото открива ръкописа на един роман – „Александър Македонски“, ръкописа на един двутомник – „Соленият залив“, истински текст „в чекмедже“, разкриващ в убийствена светлина времето от 9.IX.1944 до Народния съд, открива и сборник с афоризми, открива и драмата „Силян Щърка“…И до днес не се знае дали от 1944 до 1974 Яна Язова е писала други неща и къде са те, но Величков попада и на находката на живота си – втория машинописен екземпляр на „оня“„Левски“ на Яна Язова, след което буква по буква и дума по дума, успявайки да разчете всичките му корекции, го преписва за 3 години…Величков успява да разчете и оцелелите по случайност чернови на „Бенковски“ и „Шипка“ и 13 години след смъртта на Яна Язова публикува изумителната й трилогия „Балкани“…Който не е чел тези три книги, много е загубил…И не толкова защото са удивителни исторически романи, богати, плътни и увлекателни, а защото Яна Язова ги пише със сърцето и съвестта си, знаейки, че няма никакъв шанс някой някога да ги прочете, но прави това просто защото истинският творец не може иначе, а това само по себе си е изумително…

И макар в един горещ августовски ден на 1974 в тих апартамент на ул. „Раковски“ №161 да намират едно полуразложено тяло, намереното всъщност е само едно тяло…Месец преди това писателката Яна Язова, останала докрай вярна на себе си и своя живот, полита към небесните селения, за да продължи далеч от светската суета, от огорченията и оскърбленията, да пише своите си неща…И сега понякога тя се взира долу, защото взимайки рязко завоя на ул. „Раковски“, колите издават специфичен шум…Някога този шум е смущавал тишината в усойния й апартамент, докато тя пише, но днес всичко вече е минало, та тя вече не е там…И Яна Язова поглежда кооперацията в цвят охра, в която живее толкова години в самота, поглежда и паметната си плоча с барелеф, изработен от сина на Николай Хайтов – скулптора Александър Хайтов, после се усмихва великодушно и пак почва да пише…

Автори: Деа Манолова, Катерина Иванова