Кои известни българи са минали през Строителни войски

Служи в Шеста рота на Първа пехотна работна дружина, която по това време изгражда пътища за Витоша, Костинброд, Божурище и Курило.
След като отлага с една година влизането си в казармата, 24-годишният „прогресивен младеж“ Тодор Христов Живков отбива воинския си дълг от 10 май до 19 октомври 1935 г.  Тогава трудоваците са служили по 8 месеца. Неговата служба трае точно 5 месеца и 9 дни. За останалите 81 дни бай Христо, баща му, го откупува. В официалните биографии тези факти липсват.

В мемоарите си Живков пише, че е влязъл в казармата през 1936 г., и то в Школата за запасни офицери. Там обаче остава само десетина дни, защото „полицейското ми досие плътно вървеше след мене и определяше битието ми, в това число и войнишкото…“

Любопитното е, че Живков никъде не споменава за битността си на трудовак. Във всичките юбилейни албуми, издавани след 1944 г., трудовашката му снимка липсва. Вие можете да я видите тук.

В наборните книги и документите, които се съхраняват в Централния военен архив – Велико Търново, семейство Живкови разполагат с 37 дка имоти. Според тогавашните стандарти такива домакинства са минавали за „средно заможни“. В официалната биография обаче пишеше, че произхожда от „бедно селско семейство“.

Много известни днес личности са минали през казармите на Главно управление „Трудова повинност“ (ГУТП) и Главно управление на Строителните войски (ГУСВ)*. Само не си мислете, че са копали с кирките или са изливали бетон до посреднощ, както често се е случвало.

Личният трудовашки състав няколко години след 1944 г. е от младежи от малцинствата и в началото всеки що-годе образован новобранец е ставал дописник във в. „Трудово дело“, куриер, пощаджия, писар или солташак в щаба.

Някъде по това време един командир на строителен полк се похвалил на колегата си: „В новия набор дойдоха двама семинаристи! Ще ги направя комсомолски секретари…“

После по-прагматичните родители хванаха посоката на вятъра и Строителните войски се превърнаха в най-атрактивното място за лека служба. И в тях започнаха да идват синове с известни фамилии. Но това е по-късно – заедно с развитието на социализма.

Кой например знае, че бъдещият мастит писател Богомил Райнов е съчинявал дописки за „Трудово дело“? И е възпявал героизма на воините строители? До края на живота си той така и не даде интервю за вестника, май се срамуваше от битността си на трудовак.

Свои рисунки във вестника са публикували бъдещите професори Александър Поплилов и Евтим Томов, както и Цветан Цеков-Карандаш. Те с охота говореха за това.

Куриер на вестника беше Павел Станчев, син на известния в миналото спортен журналист Станчо Станчев. Преди години Павел беше шеф на Нова телевизия. Днес е шеф на БТВ.

Една година като трудовак е служил и Кеворк Кеворкян. В първата година е телеграфист, после цялото поделение е прехвърлено към Строителните войски. Бил е артелчик в родния си Сливен.

О.р. полковник Димитър Дишев, дълги години журналист във в. „Трудово дело“, неотдавна ми разказа как, когато Кеворк стана телевизионна звезда, разпознал в него наперения войник, който вървял по плаца, въртейки синджирче на показалеца.

По собствените признания на Кеворк в мое интервю с него той дори известно време е „въртял кирката“. Трябвало да прокопаят канал през някакъв хълм, който да свърже един язовир с Черно море. Трудът им отива нахалост – и до днес такъв канал няма.

В Строителните войски са били Вежди Рашидов, днешният министър на културата, както и известният художник Сули Сеферов.

Като новобранец Вежди „набива крак“ в Правец. Там вече е създадено специално строително поделение, което постепенно превръща родното село на Тодор Живков в град. Но Вежди няма никаква заслуга за това.
Местят го в Пловдив, къде прави доста скулптурни фигури, включително и на майстор Кольо Фичето.

До 1989 г. в сградата на ГУСВ висеше живописна картина на Сули Сеферов, на която беше нарисувал и себе си във войнишка униформа. Маршируват трима бойци и той в средата. Много красив и устремен се беше докарал.

През 1949 г. към ГУТП се създава Ансамбъл на Трудовата повинност. В него се ражда първият в страната сатиричен състав Основен негов двигател е Енчо Багаров. Той бил говорител в радиото, но допуска нелеп гаф.

В края на едно предаване вместо новия химн на България пуска царския „Шуми Марица“. И „шат на Багаров главата!“ Добре, че не са го пратили в Белене или в Ловеч.

Но всяко зло – за добро. Точно Багаров създава към Ансамбъла на ГУТП първия в страната Сатиричен театър. Той прави нещо като кастиниг и така за сцената са открити Георги Парцалев, Саркис Мухибян, Наум Шопов и др. Драматург на състава е Петьо Волгин, бащата на колегата Петър Волгин. Той оформя като сценки и скечове фейлетони от в. „Стършел“.

По-късно всички тези актьори (без Наум Шопов) са сред създателите на Сатиричния театър (1957 г.). А след години в ансамбъла ще служи Ивайло, синът на Георги Калоянчев. И понеже не можел нито да пее, нито да свири, го правят организатор.

В ансамбъла е бил дори и Георги Георгиев-Гец.

И знаменитата днес Райна Кабаиванска започва кариерата си като солист в ансамбъла. След като завършва Музикалната академия, тя иска да е солистка, но сцените са препълнени със сопрани – Лиляна Барева, Катя Попова, Нели Кирова, Райна Георгиева и др.

Кабаиванска печели конкурса на АТП и започва да обикаля строителните обекти и да пее на трудоваците. Скоро качествата й са оценени и тя поема по пътя на световната слава.

На едно до друго легло са спали известният днес режисьор Теди Москов и собственикът на Дарик радио, бизнесменът Радосвет Радев.

Радосвет е свирел на тромпет, но печели конкурса като певец и пее в ансамбъла на СВ. Един ден офицер от ВКР (Военното контраразузнаване) му казва: „Редник Радев, ти правилно си тук, защото имаш вуйчо в Америка. Но трябва да се трудиш на обектите, а не да пееш в хора…“

Теди Москов е втори тенор в същия този хор. Той е толкова впечатлен от казармената действителност, че и досега вкарва в постановките си безумията от нея.

А преди да се ожени за Мая Новоселска, я кара да научи всички песни, които той е пял в хора. „Строим за Родината“, „Партийо, наша славна“ и други такива.

Към Строителни войски са и прословутата група „Тоника“ още с първия си състав – с Гого, Ева, Иван Христов. Но идва гафът във Виетнам. Тогава един от слуховете беше, че на концерт там, ядосана от лошата организация, Ева била казала нещо от сорта, че американците още трябвало да са във Виетнам, за да има ред.

След 1989 г., когато можеше да се говори всичко, покойният вече Иван Христов обясни, че Ева била ядосана от факта, че багажът им се загубил и така не се намерили инструментите на оркестъра и куфарите с нейните рокли и тоалети за концертите.  Освен това отказали да пътуват и за Лаос и спешно ги върнали в София. Където им заявили, че са група на Строителните войски и трябва да слушат. На Ева й забраняват да пее в София. Унищожават записите на групата в БНТ.

Вместо „Тоника“ се появи „Тоника СВ“, вече с Ваня Костова, Драго, Милица, Ралица и Теодор. После Тео си отиде и дойде Емил и т.н. Всичките под трудовашката шапка.

В ансамбъла на Строителните войски е бил и Деян Неделчев. Напоследък той нашумя с „От икебаната дървесата ги боли“ и „Съчки събирам, пръчки намирам“. Явно трудовашката закалка още му държи на това момче.

Почти няма известен днес музикант, който да не е бил в униформата на войник от СВ. „Щурците“ Кирил Маричков, който 40 дни все пак е бил в строя и дори е стрелял а автомат, и Петър Гюзелев.

Паша Христова, която загина при самолетната катастрофа край летище София през декември 1971 г.. Още Орлин Горанов, Панайот Панайотов, Росица Борджиева, Искрен Пецов, Атанас Пенев-Наско от БТР…

И Румяна Коцева, чийто съпруг от оркестъра веднъж ми каза, че имали специален инструктаж от „цивилните изкуствоведи”, които ги придружавали при гастролите им в Германия и Австрия.

Ако някой империалистически враг ги пита какво е това АСВ, да не казват, че е Ансамбъл на Строителните войски, а че е Ансамбъл „Софийски вечери“. А ако някой местен ги заговори на немски, те задължително да му отговарят на руски език.

В СВ са се трудили и композиторът Александър Бръзицов, цигуларят виртуоз Венци Такев, хумористът Венци Мартинов, музикантът Андрей Дренников, актьорът Ириней Константинов, депутатът от ВНС Петко Огойски.

Групата „Акага“ също е изнесла десетки концерти по строителните поделения.
И телевизионният водещ Григорий Недялков, който е много добър музикант.

Бившият зам.-министър на културата, сценарист и тв водещ – Юрий Дачев, също е търкал трудовашкия дюшек.

И в „Куку-бенд“ има трудовашка следа Маестрото Евгений Димитров е пял в хора, а Цветан Недялков свирил на китара.

Трудовак беше и братът на президента Петър Стоянов – Емил, сега евродепутат от ГЕРБ. Но не заради миналото на баща си, а защото заекваше.

Стамболийски чупи писалка, създава Трудова повинност

Законът е публикуван в брой 56 на „Държавен вестник“ от 14 юни 1920 г. и още същия ден влиза в сила.

Неин баща е земеделският водач Александър Стамболийски. Като министър-председател на България през есента на 1919 г. има злощастната участ да сложи подписа си под унизителния за страната ни Ньойски мирен договор.

Твърди се, че след като сложил подписа си, Стамболийски демонстративно счупил писалката. Този договор ограничава и числеността на българската войска.

Армията ни трябва да се свие до 20 000 щика, 10 000 жандармерия и 3 000 погранична стража. Забранява ни се да имаме наборна армия.

Войската става наемна, но доброволци за 12-годишна договорна служба трудно се намират въпреки високата безработица и следвоенната мизерия.

Стамболийски намира изход от ситуацията, като през 1920 г. създава Трудовата повинност и под прикритие на задължителния младежки труд всъщност спасява наборната ни войска.

На 27 май 1920 г. при гласуването на проектозакона за Трудовата повинност Стамболийски заявява: „Запомнете го това – Трудова повинност ще бъде една необходимост на българското общество – за поправяне на забатачените финанси, за поготовляване на младежта към труд.”

„Защото, казах ви: днешното общество страда от паразитизъм. Ако всички могат да изкарват прехраната си, скъпотията лесно може да се премахне. Пътят за това е само Трудовата повинност…“

В първи трудов набор са свикани 15 643 младежи. Само за няколко месеца те проправят 815 км пътища, построяват 34 км жп линии, десетки мостове и чешми. Всички най-големи, важни и трудни обекти в страната след 1920 г. са изградени с участието на трудоваците.

През 1969 г. Трудовите войски са преименувани на Строителни. На 14 юли 2000 г. са закрити със закон и преобразувани в Държавно предприятие „Строителство и възстановяване“.

То предлага пълен инженеринг – комплексно изпълнение на строителни обекти – от проектирането до предаването.

Искали да интернират Ваня Войнова

Ваня Войнова е смятана за най-добрата българска баскетболистка. Тя е центърът и лидерът на онзи славен отбор на Славия, който през 1959 г. и 1963 г. става европейски шампион. „Славия“ е отборът на Строителните войски и всички състезателки имат военни чинове.

След като окачи спортния си екип на пирона, Ваня постъпи на работа във ведомственото издание на СВ – „Трудово дело“. Естествено отговаряше за спортните страници. Там се и пенсионира с чин подполковник.

Малцина обаче може би знаят, че през 50-те години цялото й семейство било изселено от София заради „мероприятия срещу народната власт“. Нея я спасява фактът, че по това време е на турне в чужбина.

Когато се връща, я спасява тогавашният началник на Трудова повинност Павел Димов, известен с прякора Хорошото. Той е полковник от Съветската армия и много често употребявал тази руска дума.

Полк. Димов скрива Ваня в една вила на ГУТП на Витоша и й нрарежда да не мърда оттам.

През това време той обикаля институции и приятели от високите етажи на властта и успява да ги убеди, че Войнова е много необходима на държавата като елитна баскетболистка. Така Ваня Войнова отървава интернирането.

Тя има интересно и не съвсем безопасно преживяване и сблъсък с ДС през втората половина на 80-те години. Случая ми разказа о.р. полк. Георги Георгиев, тогавашен зам.-началник на ВКР в ГУСВ.

Може би провокирана от гласността и перестройката на Горбачов, Ваня започва да пише остри и изобличителни писма срещо Живков и властта му. Не ги подписва, но ги праща на адреса на ЦК на БКП.

Тогава обаче всички пишещи машини се водят на специален регистър и така стигат до нейната. За да се презастраховат, взимат миризма от нейни вещи в редакцията. И после специално обучено куче „познава“ в нея миризмата от писмата.

В дома й са монтирани и „бръмбари“. Те обаче не носят полезна информация по случая. Само записват интересни разговори и звуци на съпруга й, когато Ваня отсъства от София.

По в. „24 часа“. Авторът Пенчо Ковачев също е минал през ГУСВ – бел. П.П.