Спомени от Народната република socbg.com
На 10 ноември 1989 г., след добре скалъпен вътрешен преврат, от власт е свален Генералният секретар на ЦК на БКП и Председател на Държавния съвет Тодор Живков. Разчитайки на рехава вътрешна подкрепа и сериозни напътствия от Москва, крилото на „младите” в БКП успява да вземе превес и да отстрани от пътя си любимецът на предишните съветски ръководители, който не успява навреме да се сниши под бурята на горбачовата „перестройка”.
На 18 – ти януари 1990 г., Първият, както е известен до тогава, става арестанта Тодор Христов Живков. Срещу него е образувано дело за насилствената смяна на имената на българските турци и принудителното им изселване от 1984 г. до 1989 г. Обвинен е за превишаване на правата, в качеството си на държавен глава на НРБ за периода от 1962 г. до 1989 г. На 25 февруари 1991 г. започва процес заради незаконно раздаване на апартаменти, коли и представителни пари от УБО. На 4 септември 1992 г. Върховният съд го признава за виновен и го осъжда на 7 години лишаване от свобода и да върне на държавата 7 млн. лева. През януари 1994 г. присъдата е потвърдена. На 8 юни 1993 г. е образувано делото за т. нар. “Лагери на смъртта”. Привлечен като обвиняем и по делото за отпускане на несъбираеми кредити и помощи на развиващи се държави и комунистически партии, с което е ощетил държавния бюджет. Обвинен и по т. нар. дело “Фонд Москва” за подпомагане на международното комунистическо движение.
Видно от обвиненията, този ужасен човек би трябвало да е на дъното на общественото мнение, потъпкан от историята и абсолютно табу за политиците. Според социологическо проучване, направено от агенция „Алфа рисърч”, одобрението към него през 1990 г. е 16%. Всъщност не е толкова малко предвид, че в обвинителните актове липсва само съмнение за канибализъм. Далеч по – интересен е факта, че през 2016, двадесет и седем години след неговото детрониране, над 75% от населението на страната одобрява политическите му действия и към този момент рейтинга му е къде-къде по – висок от одобрението за действащия президент и министър председателя взети заедно. Предвид факта, че комунистическия диктатор почина през 1998 г., това че надминава „любимецът на народа” Бойко Борисов, който по това време е на върха на славата си, показва една доста устойчива тенденция, която „хитрите” ни политици смело и безогледно използват за собствена изгода.
Тодор Живков, като „ракета носител” за българските политици
Наистина е доста разумно, когато виждаш, че няма какво толкова да предложиш на дори на неособено претенциозния български избирател просто да се закачиш към някаква идея или личност и да повтаряш техните послания. Още по – удобно е, когато тази идея в момента е предмет на носталгия, а личността е удобно мъртва от доста време и няма възможност да се представи в лоша светлина.
Разбира се, първенец е социалистическата партия БСП, която безпроблемно наследи уж съсипаната БКП, като запази позитивите на нейното управление и й преписа само негативите. Хитрият ход й осигури една индулгенция, един политически катарзис, който обаче се случи, без да се скъса тънката като паяжина нишка с миналото. Въпреки, че БКП са лошите комунисти, които фалираха Народна република България, създадоха лагерите в Белене, Ловеч и Скравена, затвориха границите и наложиха цензура, новите социалистически лидери не пропускат редовните посещения на Бузлуджа по случай основаването на комунистическата партия. Чинно седят до паметника на другаря Живков по случай разни негови годишнини и са готови да бранят с телата си паметника на Съветската армия. Въпреки, че електората на партията намалява по чисто биологически причини, грижливо се изтупват от нафталина спомените за братските целувки между различните номенклатурчици и те успяват да мобилизират сетните си сили, за да отидат до урните и гласуват, белким се върне „онова време”. Стари кримки от научните и шоу средите, застават на амбразурите и стрелят сватбарската във въздуха призовавайки на бой последен, всички фенки на Стефан Данаилов. Единственото на,което разчита тази партия са спомените от Народна република България.
Веднага след тях доприпква сиракът, израснал без прадядо, който е бил убит от ужасните комунисти. Някогашното момче израснало с филии с мас, успява да се издигне до лична охрана на Тодор Живков и с умиление заявява:
„Една стотна от това, което е построил той за България и което е направено за тези години да направим, да достигнем икономическия ръст на тогавашната държава, би било огромен успех за всяко едно правителство…
Фактът, че 20 години след падането му от власт никой не го е забравил показва, че доста неща са били направени. А е и факт, че 20 години ние приватизираме, ние само приватизираме това, което е построено до тогава.”
Тук разбира се играе роля и миналото му на охранител. Обещавам, когато направим сайт „спомени от 90 – те” да напиша много подробна статия за любовта на българите към мутрите и селските бабаити, но освен това около 50% от сегашните успехи на премиера ни се дължат на умозаключението „Той се е учил от бай Тошо”. Без да има основание за това, единствено и само благодарение на нищожността на наследниците си, Тодор Живков се издига до гуру и ментор на много родни управляващи и стриктното следване на неговите завети е сериозен позитив. Още по – интересно е имитирането на шопския му диалект и станалия емблематичен смях и чувство за хумор. Всичко това напомня на хората за времената на една партия с единствен лидер и само един голям брат във външната политика. „Толкова беше лесно…”.
Предните два примера са доста добре вкоренени и със сериозна политическа биография. Още по – илюстративно обаче ще е представянето на двама политици еднодневки, които предизвикаха мощен фурор на родната политическа сцена.
Николай Бареков смело и категорично заяви, че „Една от следващите ни инициативи в Народното събрание, която ще предприемем, е да върнем старото име на България – Народна република България…Ние сме партия на работническата класа”.
Чак не ми се коментира, но все пак, ще уважа цитата със следното:
Щом социализма и управлението на Тодор Живков могат да се използват за популистки цели, при това твърде ефективно, изстрелвайки носителят им в родния и европейския парламент, то очевидно е на кой рейтинг се обляга младия политически талант.
Другият гений на агитацията е Волен Сидеров. Честно казано, неговата виртуозност го изпрати доста по – далече от всички други, като той заложи директно на външната политика и големия брат – Русия. Замина за Москва, накиприл устни за целувки с местните ръководители или каквото там му се отдаде да разцелува, стига поне малко да замяза тодорживковите млясвания с Брежнев.
Общо взето, въпреки че комунистическия режим е официално осъден и криминализиран от държавата, до сега всички управляващи партии и политици, стриктно спазват омерта, когато говорят за миналото.
Най – интересен е парадокса Симеон Сакскобурготски. Майсторът на политическия камуфлаж, доста скоростно свали царските одежди и сложи републиканските убеждения за свой лозунг, но интересното е, че на два пъти се закрепи за по- сигурно към бившите творения на БКП – ДПС и БСП. Изобщо не се посвени да си пресипе малко подкрепа от хората, които празнуват основаването на партията, разстреляла чичо му.
Е, кой според вас печели изборите в страна, в която и двамата кандидат президенти са бивши членове на БКП, а сред останалите има и редови служители на специалните служби по онова време?
Автор: Стоян Гълъбов
