Кога се появиха първите слънчеви колектори в България

Знаете ли, че през 1979 г. в софийския квартал Студентски град за първи път в България е загрята вода с помощта на слънчева енергия? Това е само началото на разработката и производството на слънчеви енергосъбирателни инсталации у нас. За първите български слънчеви колектори Ви предлагаме да прочетете в долните редове.

През 1975 г. група студенти и пре­подаватели от ВМЕИ „В. И. Ленин“ в София се заемат с твърде примамливата, но слож­на задача: да разработят и конструират слън­чев колектор за затопляне на вода. Дълго вре­ме върху покрива на института трябвало да стои тромавото и тежко съоръжение, преди термометърът в бойлера да покаже, че тем­пературата се покачва, щом слънцето огрее колекторните „прозорци“. Първите изчисле­ния се оказват верни, конструкцията — точна. Така се стига до създаването на научно-произ­водствената лаборатория „Наполос“ към Ми­нистерството на енергетиката. Основният про­блем в работата на младите учени е създава­нето на оптимални конструкции за преработ­ване на слънчевата енергия в топлинна. През 1979 г. системата от слънчеви колектори, монтирани пред един жилищен блок в Студентски град, дава пър­вите литри топла вода, загрята от слънчевите пъчи. Едва тогава започва истинската експериментална работа, когато качествата на съоръ­жението могат да бъдат проверени на прак­тика. Според изказване на ръководителя на лабораторията професор Велислав Иванов, в България съществуват благоприятни условия за ефектив­но използуване на слънчевата енергия. През годината се наброяват близо 2000 часа е ин­тензивно греене на слънцето. Затова още тогава спе­циалистите разработват проекти за прилага­не на слънчеви колектори в 12 обекта, на­миращи се предимно в топлите райони на страната— къмпинги и хотели по Черноморие­то и край град Сандански, тютюносушилня в Хасковска област и други.

Когато няма интензивно слънчево греене или известно време се задържат облаци, автома­тично реле включва електронагреватели, ко­ито консумират електроенергия на нощен ре­жим и поддържат необходимата температура в резервоарите или в специалните термични съ­оръжения. Режимът на използуване на елек­трическите реотани или други нагреватели е най-интензивен през зимата, но затова пък то­зи разход на енергия се компенсира през лет­ните месеци посредством акумулирането на слънчева енергия в стопански количества. Ос­вен това резервоарите, в които циркулира за­топлената от слънчевите колектори вода, са много до­бре изолирани и поместени в земята или в спе­циално пригодени за таи цел помещения.

Какъв е основният принцип, по който са конструирани слънчевите колектори? Изслед­ванията на учените за характера на слънчево­то лъчене показват, че по-голямото количе­ство енергия се съдържа в областта на късовъл­новото излъчване. През стъклена или прозрач­на преграда лъчите преминават безпрепятст­вено с нищожни енергийни загуби. Ако по­паднат върху абсорбираща повърхност (в кон­кретния случай метален радиатор, боядисан с черно селективно покритие), те отдават близо 90 процента от своята енергия. Отразените от повърхността лъчи и собственото лъчене на металния радиатор притежават голяма дължи­на на вълната, в зоната на инфрачервеното из­лъчване, което стъклената преграда почти не пропуска. Самата конструкция на слънчевия колектор представлява винкелова рамка, вър­ху която са закрепени, подобно на прозорец, две стъкла. Те са изолирани добре и се нами­рат на малко разстояние от металния радиа­тор, който е свързан чрез тръбопроводи с го­лям резервоар. Изолацията на колектора е та­кава, че независимо от студеното време, щом слънцето грее, водата веднага почва да се за­топля. Могат да бъдат използувани и други конструкции, при които топлоносителят е въз­дух, но тогава за осигуряване на оптимална цир­кулация е необходим вентилатор. В такъв слу­чай обаче съществува опасност да бъдат ув­лечени частици прах, които после да се утаят като замърсявания. Предимство на въздушни­те колектори е, че няма опасност от замръз­ване през зимата, но те не да подходящи за за­топляне на вода. Предлагало се е и използуване­то на следящи колектори, които менят поло­жението си, следвайки слънчевия диск през деня.

През 1979 г. българските специалисти са проектирали производството на малки и среднислънче­ви инсталации с два или три колектора, снаб­дени с неголям бойлер, които всеки човек ще може да монтира сам на двора или върху покрива или терасата на къщата. Модел на такава инсталация вече функционира пред сградата на лабораторията. В някои заводи за­почва преустройство на металните радиатори за отопление, за да могат лесно да се монти­рат към слънчевите колектори. В завод „Д. Стефанов“ в Разград се произвеждат и специалните стъклопакети за хелиоинсталацията. Предвиж­дало се е внедряването и на пластмасови колекто­ри със селективно покритие, които биха нама­лили общото тегло на съоръжението. С по­добни инсталации, съставени от определен брой слънчеви колектори, може да да осигури лъ­чисто таванно или подово отопление на поме­щения и зали, а така също и загряване на вода­та в плувните басейни. А тъй като редица пред­приятия използуват топла вода за технологич­ни нужди, целесъобразно би било вместо за­гряване посредством реотани или дизелови го­релки, да да включат системи от слънчеви колектори. През 1979 г. в проблемната лаборатория „Наполос“ заедно със специалисти от Мини­стерството на енергетиката започват да се проучват възмож­ностите заизползване на слънчевата енергия за нагряване на вода, за отопление, за сушене и други процеси. Друг план е бил съвместно с някои предприя­тия от страната да се изработват комплексни си­стеми от мощни слънчеви инсталации, както и прилагането на автоматизация при използване на слънчевата енергия за нуждите на народ­ното стопанство.

За съжаление обаче тези амбициозни намерения не са били осъществени.

Из сп. Наука и техника за младежта 1979