Призраци от Аркутино

Пътуването по Републикански път II-99 не бе нищо извънредно. Беше края на месец юли, и вълните от туристи, чуждестранни и наши, все още заливаха лентите на трасето, привлечени от прелестите на родното море. Този маршрут, следващ очертанието на морският бряг, ми е добре познат. Не веднъж съм карал по него, надолу край водата, към някоя от многобройните дестинации по южното черноморие.

Този път, крайната точка беше резервата Ропотамо. Упътих се към него с цел да разнообразя една скучна, ленива и прекалено гореща юлска неделя.

Бях избрал резервата някак си случайно, след като го открих на картата, но въпреки, че се запътвах натам, образът на едно друго място бе обсебил подсъзнанието ми. Поради липсата на информация относно достъпа и точното местоположение, до голяма степен бях изключил въпросния обект от списъка на места, които бих искал да посетя. Но сега, на път за Ропотамо през един горещ юлски следобед, аз бях изцяло наясно, че тази моя цел, постижима или не, се крие някъде в околноста близо до резервата.

Началото на домът за надарени деца в Аркутино е свързано с Людмила Живкова, дъщерята на бившият първи. Амбициозна и разполагаща с влиянието и възможностите на знаменития си баща, както и с парите на данъкоплатците, към края на 1970-те години Людмила вече е осъществила много нейни идеи под формата на културни мероприятия и проекти. Може би най-известната от тях е международната детска асамблея “Знаме на Мира”, състояла се в специално създаденият парк-комплекс “Камбаните” през 1979-а година. Грандиозната идея за ваканционно селище за надарени деца от България и цял свят се заражда след успешният завършек на популярната асамблея, и в известна степен представлява нещо като продължение или по-нататъшно развитие на идеологията за братство между децата на света. Планирано е този амбициозен проект да бъде реализиран на живописно място и да се отличава с интересен и уникален архитектурен стил. Хората около Людмила Живкова решават, че пясъчните дюни на Аркутино между Созопол и Приморско представляват перфектното местоположение.

В началото на 1980-те, след внезапната смърт на Людмила, фондация носеща нейното име е създадена от българската държава. Тя решава, че времето да се осъществи проектът Аркутино най-после е дошло. Площта над плажа в Аркутино е иззета, и строежите започват през 1985-та година, без да се пести каквото и да било от гледна точка на материали и работна ръка, за да може да бъде реализирана мечтата на бившата първа дъщеря.

Поради причини, които все още не са изцяло известни, строителната дейност е прекратена през 1989-та година, през периода на политическите промени в България. Според някои източници, организация “Екогласност” повлиява на бъдещето на проекта, като настоява конструкцията да бъде прекратена, понеже исполинските сгради пречат на полета на птиците в района.

От тогава до сега, полузавършените постройки седят замразени във времето, потънали в забрава, напомняйки за една мечта която остава неосъществена. След промените, земята и недовършените имоти върху нея се прехвърлят между Министерството на културата, Министерството на образованието, частни строителни фирми и дори чуждестранни инвеститори, желаещи да превърнат съществуващата инфраструктура във модерно ваканционно селище, но този път, не за надарени деца.

Днес, скелетите все още стърчат, надвиснали зловещо над една от най-красивите плажни ивици на южното черноморие. 30 години по-късно, изтощени и износени от времето и морския климат, те бавно но сигурно биват превзети от природата, безцеремонно навлязла в битието на едно минало, осеяно с разбити мечти.

…

Най-сетне стигнах. След като паркирах Форда на импровизираната отбивка, която служеше за паркинг на резерват Ропотамо, излязох да погледна информационната табела и да се запозная с околността. Връщайки се обратно към колата за да взема фото-екипировката, и вървейки към морето в посока изток, изведнъж съзрях едно малко, много малко, но страшно познато късче бетон, надничащо тайнствено над зелените хребети на растителността обрасла дюните отвъд пътя. Не се колебах много, осъзнавайки какво наистина ме беше подбутнало да се отправя в тази посока, надолу по Републикански път II-99. Оставяйки резерват Ропотамо зад гърба си, аз пресякох пътя и се устремих към дюните.

…

След като си проправих път през пясъка и растителността, поех нагоре по хълма, където не след дълго бях посрещнат от първият от много бетонни  гиганти, които ме очакваха:

Източник:Фотограф и автор на текста: Манол Манолов