Спомени от Народната република socbg.com
Автор: Йовчо Овчаров
В края на 70-те години бях студент последна година в СУ . Бях на квартира, но през последната година имах малко изпити и реших да искам общежитие – по-икономично идваше. Подадох молба където трябва (класациите се правеха от комсомолските комитети) и след месец-два ме одобриха . Нямаше как – бях с отличен успех. Туриха ни в една стая с един друг колега. Аз понеже нямах много за учене, бях взел няколко от изпитите по-рано, бързо се навих и си пренесох куфара в един от високите блокове на Дървеница . Оказа се, обаче, че сме в стая с три легла с комшията. С него някакси се нагласихме – два-три пъти пийнахме съвместно и живота стартира почти без търкания.
След няколко дни стана ясно защо третото легло в стаята е свободно – настаниха при нас един елегантен младеж, с условното име Калин. Ние го посрещнахме топло с евтина полска водка и Швепс (Колата беше дефицит) и Калинчо набързо ни разказа своята одисея – бил приет в Рабфака на СУ и дошъл в София на подготвителни курсове. Аз се зачудих много – не вярвах, че в края на 70-те все още съществува Рабфак – казали ни бяха в средното училище, че по съветски образец от 30-те години това било начин за образоване на най-достойните народни синове и дъщери, които в периода на установяване на социализма не разполагали със средства за следване.
Когато все още пасях трева, приех такова обяснение без много да се замислям и дори не предполагах, че Рабфакът все още съществува. Десетина години след това обаче, подобен факт ме шокира – нима още имаше бедни и пре-експлоатирани пролетарии, които бяха системно издирвани и издигани от средите на пролетариата? Взе да намирисва подозрително.
Станахме „съкафезници“ с Калин и до няколко дни картинката на Рабфака лъсна изцяло. На нашия и на съседния етажи бяха пристигнали общо около 40-50 души, приети в подготвителните курсове. Бяха млади мъже и жени по на около 20-25 години и всички до един се бяха уредили във въпросната програма с връзки. Над половината бяха комсомолски активисти – назначени на щатна комсомолска длъжност.
След 2-3 дни, Калин ни запозна с новите си приятели и стаята ни се превърна почти моментално на дискотека. Новите съседи разполагаха с доста „материални блага“, а се и оказа, че макар да бяха комсомолци и партийци, съвсем не бяха светци – здраво пийваха и замезваха, всякакви песни и танци знаеха, че и по „тънката“ част още бяха квалифицирани изпълнители, макар и повечето да бяха семейни. Какво да правиш – „младостта си иска своето…“.
Моите два-три изпита не бяха от най-трудните. Най-лесния взех в самото начало, другите два бяха за януарската сесия, така, че не бях сериозно ангажиран и имах доста свободно време. За през деня си намерих подходяща студентска (сиреч-хамалска) работа, а вечер – щеш не щеш – общувах с рабфакаджиите. Специално на мен ми беше забавно (в началото), но някои други бяха почнали да се оплакват. Комсомол-лидерите бяха станали господари на обстановката и се надпреварваха да измислят най-различни методи за развлечения. Една видна секретарка например (работила преди в ЦК на ДКМС), на няколко пъти прави списък на желаещи за неколкодневна екскурзия из страната. Някои от нас, стари университетски кокали, вече „харесани“ от рабфака като добри мохабетчии, също бяхме поканени. Аз, в допълнение на тези си качества, свирех от малък на акордеон, така, че без мен сбирка не ставаше.
Оказа се, че цената на тридневно турне, включително две нощувки в хотел, транспортиране с доста приличен автобус и две другарски вечери, струваше точно … нула лева. При това за 50 човека! Това, разбира се ми идваше дюшеш, но същевременно ми вдигна любопитството неимоверно (а и страха). Разбирах, че „пролетариите“ всички бяха с трудов стаж, сиреч бяха поспечелили по малко пари, но чак пък да се уреди турне с преспиване (и то не едно), системни „другарски вечери“ и др., вече ми изглеждаше подозрително.
След още няколко дни народните синове и дъщери почнаха да се оплакват колко много ги товарели в училище. Полюбопитствах и ми беше обяснено, че те от доста време били отвикнали да учат, та затова им идвало нанагорно. Попитах за по-подробна информация каква им е „нагрузката“ и какво се очаква от тях за да завършат успешно т.н. подготвителен курс. Казаха, че учели три предмета – история на България, български език и основи на комунизма. Изискването за успешно завършване на курса било да се постигне оценка минимум Мн. добър (4 1/2) по всеки от трите предмета, след което курсистът или курсистката биват приети в предварително избраната специалност. А за всички наши съседи от Рабфака, заветната специалност беше право в СУ. Както е казано в някои библейски източници – има 2 избрани професии на света – адвокат и доктор. Останалото е за тълпата да си губи времето.
Не повярвах на ушите си като ми казаха – четири и половина по три предмета от средния курс беше критерий за бавноразвиващи се олигофрени, в сравнение с бала, който се изискваше за влизане в специалността право на общо основание, или т. нар. свободен прием – искаше се почти стопроцентово отличен успех, усреднен от кандидат-студентски изпити, среден успех на дипломата и 2 предмета. При това, забележете, те пов-та-ря-ха и то само три от предметите цяла година (точно – осем месеца, сиреч академична учебна година), за да изкарат 4 1/2. Един от които – комунизъм – празни дрънканици, а и тогавашната историята на България не беше кой знае колко тежка – изкривена до неузнаваемост и набутана в едно малко, около 3 см. дебело томче, включително дебелите кори. Да не говорим, че четири и половина е нещо като посредствена оценка.
Третият стрес, който получих при следващата доза подробности от веселите ми „приятели“, беше като научих, че на повечето от тях заплатата им вървеше почти на 100%, което се водеше нещо като „стипендия“ за народния син/респ. дъщеря – за джоб харачлък, докато бохемстват в подготвителния курс. Имало и вариант за по-висока стипендия, към 300 лв, но тя в случай на провал (разбирай – изкарване с бележка под 4 1/2) трябвало да се връща. Не знам дали „стипендията“ се продължаваше след подготвителния курс, там вече сработваха други механизми за облагодетелстване на комсомолски и партийни другари и другарки.
Сравних условията на Рабфака с тези за приемане деца на активни борци . Дори и да получаваха почти гарантиран прием при изкарване на тройка на кандидат-студентския изпит, „активните“ дечица поне формално не ангажираха допълнителен ресурс. Подобно беше и сравнението с кандидатите от цигански и турски произход. А и тройка на кандидат-студентски изпит е повече от 4.50 по средношколски предмет.
Дори и ако се направи сравнение с тази практика в СССР, резултатът не е в наша полза. В Съюза, в РАБФАК са приемани студенти предимно по инженерни специалности, сиреч работари. А у нас – най-вече в специалностите икономика и право – изходни точки за предимно властови позиции.
Междувременно, безкрайният празник на етажа продължаваше. Пролетарските песни и танци не стихваха, последвани от стенания и ритмично скърцане на креватни пружини зад залостени врати (при това, разбира се, 1-2 студента биваха изстрелвани от стаята по спешност). Започнаха да се оплакват дори и чуждестранните студенти, традиционно ползващи се със славата на плейбои, понеже доходите им бяха над 2-3 нашенски средни заплати от онова време. Не че са били богати, а просто на нашите родители им бяха турили чатала на врата. Това даваше възможност на почти всеки африканец, арабин и тям подобни да съблазняват българските студентки с някой евтин корекомски парцал или чифт нови копита за краката.
Управителят на домсъвета, назначен от Меверето нискочел дебил, явно обръщаше внимание само на оплаквания против беззащитни студенти и в никакъв случай не реагираше адекватно, когато обектът на оплакване беше някой комсомолски фюрер. Той дори с удоволствие се присламчваше кьм разпивките, против които се извършваха оплаквания.
Сутрин, особено през почивните дни, елитът на работническата класа възстановяваше мътния си поглед и своето „дар слово“ със шкембе чорба, бира, кисели краставички и империалистическа Кока-Кола в близки крайградски капанчета като „Шумако“ напр. Нерядко реанимацията продължаваше по цял ден и след едно-две „малки“ преминаваше в подготовка за вечерното щурмуване на „Крепостта Наука“ в блока ни в Дървеница (за по-евтино) или някоя студентска кръчма.
Не се чу през последната ми студентска година някой да е отпаднал от програмата или да не е бил приет в СУ. След години всичките станаха наши “уважавани” адвокати, прокурори, съдии и пр. Те сега са на върха на адвокатурата, съда и други властови позиции ! А как иначе – СУ не е някой провинциален ВУЗ, а нашата Алма Матер, строена с даренията на възрожденци, номер едно на образователната ни система.
В допълнение – техния път се излъскваше усърдно от татковци с власт и пари, като на състезание по кърлинг, докато по моя се строяха какви ли не препятствия за да не мога да докопам сладкия комат. Затова и не намерих добро препитание докато не напуснах зоната на влияние на рабфакаджиите – нашата мила Родина.
Впрочем, подробен анализ на явлението привилегия е направен от покойния Георги Марков, за което той получи и съответната отплата. Горното е само един от многобройните варианти на привилегията с който се сблъсках лично. Вариант за допълнително изсмукване на потта и кръвта на и без това оглозгания наш народ.
Не мога да си представя как се чувства сега някой “възпитаник” на Работническия факултет. Най-вероятно се спотайва гузно, за да не се разпространи истината за ползваните привилегии в Рабфака.
До кога точно са приемали в Рабфак? Четох в Интернета, че и през 89-та е имало такъв прием в Свищов, а оттук следва, че и в другите вузове е било така . Началото според някои възрастни е било в първите години след войната. Общо – действал е над 40 години.
Сигурен съм, че от възпитаниците на Рабфака беше невъзможно да се произведат добри специалисти и, че както обясних по-горе, нито един от тях не беше отруден и изпаднал в мизерия цехов работник. Такава роля фактически им беше отредена да играят от тогавашната олигархия, а истинската причина – да имат на разположение и след десетки години послушни марионетки в съдебната система и на други влиятелни места.
Успяха – вижда се от самолет.
Най-лошото е, че нямаше планове А или Б и от страна на онези, които бяха потърпевши от гнета на тоталитаризма. Те предпочетоха поединичното спасение, вместо организирания отпор срещу Номенклатурата, и така предадоха България завинаги в ръцете на една многоглава Хидра.
