Чужд сред свои

Георги Димитров бил непопулярен сред своите. Комунистите искали съд за него.

Цял свят се надига в негова защита на процеса в Лайпциг, само българските комунисти и хитлеристи го хулят.

Лайпцигският процес и отношението на българските комунисти към обвиняемият Георги Димитров все още чакат своя истински прочит. Както преди Десети ноември, така и днес, процесът си остава едно агиттабло, само дето сега полюсите са обърнати.

До ден днешен не е анализиран фактът, че докато цял свят – правителства, лидери на комунистически партии, общественици, а у нас – цар и правителство, изпращат протести, само партията на българските комунисти реално погледнато се солидаризира с Хитлер и Гьоринг. За партийните ръководители и според партийната периодика, Димитров не само, че не е никакъв герой, но той е терорист, позорът на партията на Благоев, а със Сталин не само дето не са комунисти, ами минават за някаква фракция на „червения империализъм“. По-старото поколение помни, че има такава фраза и тя се приписваше на Ленин („Пазете се от червения империализъм“), но всъщност бе изказана от български комунисти преди 80 години.

Периодиката „Освобождение“, „Ехо“, „Работнически вестник“ и други, дори и „Комунистическо знаме“, издавано във Виена, са пълни със статии, в които се иска партиен съд за Димитров за „позора през 1923 година и падението през 1925 година“. Този апел – за партиен съд – е издигнат от близо хиляда българи емигранти в Одеса, намерили там убежище след атентата през 1925 година – повечето от тях комунисти, търсещи сметка за предизвикания погром над партията на Благоев. Сам Дядото е плакал: „Господ да ги убие Димитров и Коларов – развалиха ми хубавата партия“.

Ръководители на политическата формация на комунистите по това време са верни на марксизма дейци като Петър Искров, Иван Василев, Борис Чолаев и цяла плеяда други неизвестни вече, които не са се примирили с отцепниците от Задграничното бюро. В Одеса се водят бурни дебати и най-сетне Димитров е принуден да се замъкне до там. Но още докато се качи на трибуната, веднага е смъкнат и за малко да не бъде линчуван. Отърван от органи на ОГПУ, тутакси запрашва за Москва, а близо хилядата емигранти поемат поетапно към Сибир и други подобни „курорти“.

Така че българските историци да се поразмърдат и да си оправят недомислията, че репресиите в СССР срещу българи били започнали през 1937 година и да ги изместят  с 12 години назад. Според фалшивата история на БКП в България бил започнал левосектантски период. Какво се разбира под тая фраза – кой да ти каже, а и смееш ли да питаш…

Но печатът е красноречив. Българските комунисти от онова време стигат до извода, че БКП (б) не само не е партия на работниците, а е на червената буржоазна бюрокрация. 35 години преди Чешката пролет те започват да мечтаят за „социализъм с човешко лице“. Всичко това го изреждаме, за да е ясна на читателя атмосферата в София по време на Лайпцигския процес.

През лятото на 1933 година цар Борис ІІІ е в Берлин, където една от първата му работа е да се срещне с Гьоринг. Там му вдига скандал, показвайки му публикации в световната преса за протест на правителства, общественици, държавници и политици в защита на Димитров. Гьоринг намира за необходимо само да се присмее. След което величеството му заявява: „Вие няма да осъдите този човек, този българин! Той не е подпалвач и вие много по-добре от мене знаете това!“. От този разговор, на който свидетел е и царица Йоана, започва десетгодишна прикрита вражда с много последствия между двамата. Цар Борис, майстор на прякорите, кръщава немеца Пендарлията – щото все се кичил с медали и ордени, мязащи на наниз пендари.

По време на най-бурните съдебни заседания на процеса, цар Борис е поканен от самия Хитлер да посети Берлин, но той отговаря с телеграма: „Не мога да направя официална визита, докато Димитров не бъде освободен!“.

Тази история сам цар Борис разказва през 1936 година на съветския посланик в Турция Карахан, пътувайки с него в един влак. Карахан от своя страна на другата година я разказва на Георги Димитров. Ето какво записва като коментар в дневника си бъдещият Вожд и Учител на българския народ: „Хитрий цар!“. Не се наемам да разшифровам смисъла.

Докато царят се опъва на Хитлер и Гьоринг, в Лондон и Париж се организират контрапроцеси, създава се и Международен комитет за защита на Димитров. В България по инициатива на депутати от народното събрание кабинетът изпраща протестна телеграма до правителството на Райха, подписана от премиера Никола Мушанов.

Само комунистическата партия спи. Нещо повече. Международният комитет праща свой представител – Димитър Сираков, деец на контрапроцеса, емигрант в Париж, член на БЗНС в София, с молба до Партията да организира поне едно заседание на Комитета в София, на което свидетели да оборят твърдението на обвинителите, че Димитров и българите са терористи. Официалният отговор на централата в София е: „Абсурд! Цяла България знае, че Димитров вдигна комунистите на братоубийствен пуч през двадесет и трета и организира взривяването на катедралата „Света Неделя“ през 1925 година!“ На втората молба на Международния комитет – партията да подкрепи финансово майката на Димитров, за да посети тя Лайпциг, отговорът е: „Никога!“.

В Комитета се хващат за главата: българските комунисти са единствените в света, които се солидаризират с националсоциалистите. След време Васил Коларов ще определи поведението на София като позорно: „Заслепени от сектантство и фракционерство, те отказаха и баба Парашкева замина за Лайпциг с помощта на чужди на партията лица“.

Любителите на мемоари знаят, че едно от тия лица е бил Геме Димитров. Нему се била оплакала баба Парашкева, че комунистите я изгонили и в отговор на молбата й той, видите ли, бръкнал се в джоба си и дал 5 000 лева. Партийни пари не посмял да даде – земеделците, сред които Димитров е още по-популярен, отколкото сред комунистите, щели да го обесят на някой фенер. Не се наемам да приема за чиста монета това като факт, тъй като мемоарите на Доктора изобилстват от шмекерии, пък и 5 000 лева за онова време са били една свястна заплата – за какво по-напред. А и съществуват непотвърдени данни, че Дворецът е помогнал на баба Парашкева и дъщеря й да заминат за Лайпциг.

Сред разните простотии, писани около Лайпцигския процес в годините на соцреализма, битуваше и тая, че след освобождаването си Димитров заминал за Москва, защото в София го чакала смъртна присъда. Истината е, че ако Димитров го е чакал някакъв съд, то е бил партийният.

Иначе, заминавайки за Москва, той се е надявал да попадне в отворените обятия на Сталин. Само дето Господарят на Кремъл изобщо не се сеща за него цели два месеца. А може и повече.

Има и още нещо, доста различно от официалната история на БКП. В архива на Сталин няма нито един документ, че диктаторът се е интересувал от Лайпцигския процес. Две думи за него няма и в обемистите томове за Сталин на агента на ЦРУ Дмитрий Волкогонов.

http://www.desant.net

Автор : Борис Цветанов