Спомени от Народната република socbg.com
Бащата на Емил Боев намразил до смърт живия класик заради неговата сатира срещу шпионския жанр
Богомил Райнов беше особен човек. Не мисля, че надгробният паметник на Никита Хрушчов – наполовина черен, наполовина бял, го характеризира точно, но за бащата на Емил Боев той би подхождал съвършено.
Умееше и да бъде свестен, почтителен, но беше от ония, които денем мразят целия свят, а вечер – и себе си. Неговата книга „Писмо от умрял“, написана със завещанието да излезе еди колко си години след смъртта му, вероятно е безпрецедентна в литературната история – да продължиш да клеветиш и погаждаш номера дори и мъртъв – както на живи, така и на умрели омразни братя по перо. В слабостта си да „ремонтира имена, незабравимият Радой Ралин струва ми се бе най-точен с неговото, както го нарече, Погоди Номерайнов.
На 15 юли 1973 г. в официоза на писателите „Литературен фронт“ Райнов като че ли да оправдае даденото му второ кръщелно име, пише разгромяваща Валери Петров статия. В ония години това си е литературен атентат.
Поводът е сатиричната поема на поета, преводача и драматурга „Репортаж за трите Хаш“, отпечатана двадесет дни по-рано във вестник „Стършел“. Там Валери Петров е взел на подбив манията по писане на криминално-шпионски романи.
Това прочее, не е първият атентат срещу поета. Стрели са се чупили в гърба му още непосредствено след Девети септември. Обвиняван бе в какви ли не смъртни литературни грехове. По поръчка на Партията майка агент на ДС в края на петдесетте години дори краде негов ръкопис заедно с пишещата му машина. Наказван е безброй пъти като заместник главен редактор на „Стършел“.
Читателят малко познава Валери Петров като сатирик, затова трябва мимоходом да отбележим, че сатирите му са ненадминати и по мелодия, и по ритъм и по острота. Тук му е мястото да сложим точка на една стара гавра, в която няма нищо вярно, но разни лустросани полуинтелигенти години наред си я дрънкаха.
„Зайчето Валери пише и трепери“. Ала Валери беше храбрец не само в словото си, но и на дело. Той нямаше вид на супермен, но когато в един от почивните домове на писателите Христо Ганев си бе направил майтап, от който настръхнаха косите на хора като грамадния като гардероб Орлин Василев, само той, слабичкият мъдрец с душа на дете става и казва: „ Щом трябва, ще се бием!“
Райнов имаше вид на супермен, но си беше зайче. Може би навремето е бил и малко по-различен – в годините преди Девети септември е минавал за неотразим скандалджия и в една епиграма за него се пише, че може да се види пистолет без Богомил, но не и Богомил без пистолет. Из многотиражките може да се срещне и една историйка, в която Райнов влязъл с картечница в Българското радио и лели и стринки там се били напикали, но това едва ли е истина.
В „Репортаж за трите Хаш“ Валери Петров отбелязва, че най-търсените вече книги са тия с убийства и интриги, дето майор напет, стиснал здраво пистолет, разнищва шпионаж и саботаж, отче наш, тираж, нам даш…
Ще напомним, че годината е 1973-та.
Райнов с помощта на иначе ненавистния му строител на Шесто, графомана с две дузини книги, нито една от които не е написана от него – Костадин Кюлюмов, вече е отстранил от пътя си големия майстор на българския шпионски роман Андрей Гуляшки. Сега Райнов е пътеводна звезда в жанра. В СССР заглавията му излизат в изумителни тиражи, а агенти на КГБ в интервюта се бият в гърдите, че книгите за Емил Боев ги направили чекисти.
А Валери Петров задълбочава нещата: вметва НАТО, разни Пентагони, дами с чантета и мускулчета, докато накрая като в последна страница на майсторски написан криминален роман разкрива, че трите Хаш, това са всъщност трите български букви „н“, които се четат като „хаш“, но всъщност трите „н“-та означавали Някой Некадърник Наш и т. н.
Валери Петров слага всички в кюпа на сивата литература – яростно отбелязва Райнов. – Осмива всички, които полагат усилия и талант в шпионско-криминалния жанр, всички ги описва оперетъчно, което е обида за човека от социализма, водещ война на живот и смърт с човека на капитализма. Ама дали е така?!
Криминалният жанр у нас се ражда сто години след Едгард Алън По с неговото „Убийство на улица Морг“. Танцува само три години. За което сме писали. Криминалният жанр от второ поколение се пръква през 1957 г., като пръв автор е Георги Марков с книгата си „Цезиева нощ“. Заедно с него се появява и Христо Минчев с „Мълчаливият двубой“.
Ще напише на другата година и „Ориент експрес“, с която ще сложи началото на приключенията на майор Николай Соколов. Рене Дроздов ще сътвори „Невидимият враг“, но заглавието ще бъде отпечатано само в подлистниците на в. „Народна армия“ и няма да излезе в отделна книга.
Появява се и Мария Георгиева. Нейният роман „Огнените стрели“ ще се появи в подлистници на в. „Патриот“ със съавтор Тодор Георгиев. След време в отделна книга нейното име съвсем ще изчезне. Иван Аржентински, близък с контраразузнаването, ще напише „Сребърната пътека“, а Слав Георгиев Караславов – „Троянски кон“. Две новели ще сътвори и Стефан Гечев, но едната ще излезе уж в съавторство с Костадин Кюлюмов. Най-сетне се появява и Авакум Захов.
Но това са годините 1957-1962-ра.
Всички тия майстори на жанра един по един ще изчезнат от литературния хоризонт. Почти всичките ще бъдат „закопани“ от Костадин Кюлюмов. Той ще свърже Христо Минчев с редактирането и издаването във Военно издателство – библиотека „Военни приключения“, на цели осем криминални книги (това че шест са от съветски автори няма значение), което изиграло разлагаща роля сред младежта и като връх на това в края на годината станало едно убийство в столичен трамвай от хулигани, почитатели на такава литература. Както и на филми като „Бродяга“ и „Господин 420″. Слав Караславов е унищожен, защото шпионинът от романа бил офицер от българската армия. Разни истории са скалъпени и за другите майстори. Последен е принуден да сложи оръжие Гуляшки.
След което в книжарниците нахлуват файтонджиите от литературната пиаца. Пишман дипломатът Богомил Герасимов измисля случки, ставащи из чужбина. Друг дипломат – Димитър Пеев, започнал в съавторство с Кирил Маричков – баща, се мотае между фантастиката и кримката. Някой си Димко Димитров пише скука след скука, правейки се на криминален инспектор. Тодор Георгиев е жива трагедия (това не е Мария Георгиева, която две години преди свалянето на летеца шпионин Гари Пауърс пророкува ракетите земя-въздух) с дузината си романи, след прочитането на които нищо не може да се запомни. Още по-трагичен е някой си Славчо Радивоев.
Трябва да отбележим, че цялата тази сюрия файтонджии са все от системата на ДС. Честта на пагона ще отстоява само генерал Господин Гочев, командвал Първо главно в най-романтичния му период, който ще напише две доста сполучливи книги. Но той е изключението. Правилото е, че жанрът е в ръцете на некадърници. Точно това, което е написал черно на бяло Валери Петров.
Райнов отвръща на удара с ругатни, че поетът е като паднал от друга планета, съветва го да си свери часовника с пулса на епохата, че шпионските коварни ходове са навред. Най-сетне, че авторите на тия книги са достойни представители на жанра, че били написали вълнуващи творби в системата от литературни ценности.
Това вече съвсем ще отприщи сивия поток и в жанра ще навлязат файтонджии от още по-долно качество. Някой си Иван Иванов дори се изхитрява да препише буква по буква един роман на Жан Брюс и като му слага заглавие „Лулата на господин Ерин“, дава възможност на българския читател да прочете и нещо за колегата на Джеймс Бонд – агент 0СС 117.
В крайна сметка се стигна до ликвидирането на българския криминален роман от второ поколение. За да може на този фон на голяма скука да се открои Емил Боев.
Андрей Гуляшки се опита да даде едно последно сражение, възкресявайки Авакум Захов, но нищо вече не беше като преди.
Така се ражда криминалният ни роман от трето поколение. За съжаление, младенецът се оказа мъртвороден… Е, дето се казва: за мъртвия или добро, или нищо!
Автор : Борис Цветанов
